Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (32)

XXXI

Бети Щайн умря през януари. Последното настъпление на немските войски я довърши. Тя следеше жадно напредването на съюзниците, стаята й беше пълна с вестници. Ала когато започна неочакваното немско контранастъпление, отчаяното й мъжество я напусна. Даже и провалът на офанзивата не я ободри. Бети изпадна в някакво особено състояние, струваше й се, че сега войната ще се проточи още няколко години. Нейната голяма надежда, че немският народ ще се освободи от нацистите, рухна.

— Те ще защищават всеки град — уморено обясняваше тя. — Това ще продължи години. Немците и нацистите са едно. Няма да ги оставят в беда.

Бети чезнеше. Една сутрин Лизи я намери мъртва. Изведнъж се бе смалила и олекнала и ония, които не я бяха виждали от седмица, с усилие я познаха, толкова се беше променила през последните си дни.

Бети не искаше да я изгорят. Твърдеше, че тази „чиста смърт“ е станала неприемлива за нея заради стотиците крематориуми в Германия, които горяха ден и нощ и бълваха дим като комините на някакъв гигантски чугунолеярен завод в ада. Тя дори отказваше да взема немските лекарства, които все още се намираха тук-там в Америка. Непокътнато бе останало само абстрактното й желание да види отново Берлин. В нейното съзнание изплуваше представата за един вече несъществуващ Берлин и нито едно съобщение във вестника не бе в състояние да я накара да се откаже от него. Това бе един отдавна забравен Берлин на спомените, който живееше само в паметта на мнозина емигранти и си оставаше неразрушим за тях.

Погребението на Бети се състоя в ден, когато улиците бяха затрупани от сняг. Предишния ден се бе извила снежна буря и сега изриваха града изпод преспите. Стотици камиони изхвърляха снега в Хъдсън и Ийст Ривър. Небето беше наситено-синьо, а слънцето светеше с леден блясък.

Параклисът на погребалното бюро не можа да побере всички, дошли за погребението. Бети бе помагала на мнозина и някои отдавна я бяха забравили. Сега обаче те изпълваха тая псевдоцърква, където имаше орган — в същност това не беше орган, а грамофон, на който пускаха плочи с гласовете на някогашни певци и певици — останки от добрата стара Германия, която вече не съществуваше. Рихард Таубер, евреин с един от най-лиричните гласове в света, изгонен от варварите и починал от белодробен рак в Англия, изпълняваше немски народни песни. Той пееше: „Не, не е възможно да те напусна аз, теб, която любя от все сърце, теб и само теб.“ Бе непоносимо да го слушаш в тази обстановка, ала такава беше волята на Бети. Тя не искаше да си иде от живота по английски маниер. Зад гърба си чух хлипове. Обърнах се и видях Таненбаум. Имаше нездрав вид, очите му бяха хлътнали в орбитите, бе посърнал и небръснат. Сигурно беше пристигнал от Калифорния и не се бе наспал. Таненбаум дължеше кариерата си на неуморната Бети.

Събрахме се още веднъж в жилището на Бети. Това беше пак по нейно желание. Беше ни наредила да бъдем весели. На масата имаше няколко бутилки вино. Лизи и Везел се бяха погрижили за чаши и сладкиши от унгарската фурна.

Но не ни беше весело. Стояхме около масата и ни се струваше, че с Бети са си отишли и много други приятели.

— Какво ще стане с жилището? — заинтересува се Майер втори. — Кой ще го получи?

— Жилището е завещано на Лизи — каза Равик. — Жилището и цялата покъщнина.

Майер втори се обърна към Лизи.

— Вие сигурно ще пожелаете да се отървете от него. Апартаментът е твърде голям за сам човек, а ние търсим спешно жилище за трима.

— Наемът е платен до края на месеца — изрече Лизи с подути от плач очи и му подаде една чаша.

Майер втори отпи.

— Но вие ще го отстъпите, нали? На приятели на Бети, не на чужди хора!

— Господин Майер! — възмути се Таненбаум. — Точно сега ли трябва да говорим за това?

— А защо не? В днешно време квартири трудно се намират, особено стари и с нисък наем. Налага се бързо да се действува. Чакаме отдавна!

— Тогава изчакайте още няколко дни.

— Защо? — недоумяваше Майер втори. — Утре пак заминавам и ще се върна в Ню Йорк чак идната седмица.

— Значи ще почакате до идната седмица. Трябва да се уважава паметта на мъртвите.

— Нали и аз това казвам — рече Майер. — По-добре да отстъпи жилището на някого от познатите на Бети, преди да го е заел чужд човек.

Таненбаум кипеше от гняв. Заради другата близначка той се считаше за закрилник на Лизи.

— Естествено искате да получите апартамента безплатно, нали?

— Безплатно? Откъде накъде безплатно? Бих могъл да поема част от разходите по преместването или да купя някои мебели. Надявам се, че нямате намерение да печелите от такова печално събитие.

— Напротив, имам — заяви почервенелият от яд Таненбаум. — Лизи се грижи месеци наред безплатно за болната и Бети й завеща в знак на благодарност своето жилище. А сега да го подари на някакъв си скитник!

— Принуден съм настоятелно да ви помоля пред лицето на смъртта…

— Успокойте се, господин Майер — рече Равик.

— Какво?

— Успокойте се. Направете писмено предложение на госпожа Колер и се дръжте прилично.

— Писмено предложение? Да не сме нацисти? Смятам, че моята дума…

— Какъв мародер — каза Таненбаум горчиво. — Нито веднъж не дойде да види Бети, а сега иска да отнеме апартамента на бедната Лизи, преди дори да е узнала каква е цената му.

— Тук ли ще останете? — попитах аз. — Или имате още работа в Холивуд?

— Трябва да се върна. Дадоха ми малка роля в един каубойски филм. Много интересна е. Знаете ли, че Кармен се омъжи?

— Какво?

— Преди седмица. За някакъв градинар в долината Сан Фернандо. Тя нямаше ли връзка с Кан?

— Не зная. Мисля, че не беше сериозна връзка. Със сигурност ли знаете, че се е омъжила?

— Бях на сватбата. Като неин свидетел. Мъжът й е едър, безобиден и посредствен. Говорят, че преди години бил добър бейзболист. Отглеждат марули и цветя и имат ферма за кокошки.

— А, кокошки ли! — възкликнах аз. — Тогава всичко е ясно.

— Мъжът и е брат на хазяйката, при която живее Кармен.

Учудих се, че Кан не е дошъл на траурното тържество. Сега разбрах защо го няма. Искал е да избегне всякакви идиотски въпроси. Реших да се отбия при него.

Беше обед и по това време той имаше почивка.

Заварих го с Холцер и Франк. Холцер беше актьор, а Франк — известен в Германия писател.

— Как мина? — попита ме Кан. — Ненавиждам погребенията в Америка. Розенбаум ли произнесе надгробното слово?

— Той е неудържим. Говори на немски и на английски — естествено със саксонски акцент. На английски за щастие — съвсем кратко. Липсваха му думи.

— Тоя човек е емигрантската Немезида^[1] — обърна се Кан към Франк. — Преди е бил адвокат, но тук не му позволяват да практикува и затова държи речи навсякъде, където има възможност. Най-големи предпочитания има към събранията. Нито един емигрант не влиза в крематориума без душеспасителните слова на Розенбаум. Навира се навсякъде неканен. През ум не му минава, че могат и без него. Мечтая си да умра в открито море, за да избегна неговата реч, ала се боя, че Розенбаум ще се появи на кораба като пътник без билет или ще произнесе надгробната си проповед от някой хеликоптер. Никой не може да избяга от него.

Погледнах Кан. Беше много спокоен.

— На моя гроб може да ораторствува колкото си ще — рече мрачно Холцер. — Във Виена, след освобождението. На гроба на един неудачник — поостарял, плешив любовник с младо сърце.

— За това има перуки — намесих се аз.

През 1932 година Холцер бе онова, което наричат „идол на утринните спектакли“. Естествен, свеж, талантлив и млад герой-любовник, който притежаваше рядко срещаното съчетание на талант с блестяща външност. Сега беше напълнял с десетина килограма, оплешивял, не му разрешаваха да играе в английските театри и тези неуспехи го бяха превърнали в мрачен мизантроп.

— Вече не мога да се покажа пред моята публика — каза той.

— Вашата публика също е остаряла с дванадесет години — възразих аз.

Холцер не обърна внимание на думите ми.

— Но тя не ме е гледала как остарявам, не е остарявала заедно с мен. Тя помни Холцер от 1932 година.

— Ставате смешен, Холцер — рече Франк. — Това не е никакъв проблем. Ще си изберете ново амплоа и готово.

— Не ставам за никакво амплоа. Аз съм си типичен герой-любовник и нищо друго.

— Е, добре — отвърна нетърпеливо Франк. — Тогава станете просто герой или както се казва там на вашия театрален жаргон. Герой на улегнала възраст. И Цезар е бил плешив. Играйте крал Лир!

— За него не съм достатъчно стар, господин Франк.

— Човече! — възкликна Франк. — Та това е нищо. Аз бях на шестдесет и четири години и в пълния разцвет на творческите си сили, когато през тридесет и трета изгориха книгите ми. Скоро ще навърша седемдесет и седем. Вече съм старец, който не може повече да работи. Цялото ми състояние възлиза на осемдесет и седем долара. Какво да кажа аз тогава!

Франк беше немец до мозъка на костите си и чуждите издателства, публикували веднъж преводи на негови книги, не рискуваха втори път — произведенията му се залежаваха по рафтовете на книжарниците. Франк не можа да научи и английски, пак заради немската си природа. Той преживяваше мизерно от случайни аванси и дарения.

— След войната вашите книги пак ще се издават — казах аз.

Той ме изгледа със съмнение.

— В Германия ли? След като дванадесет години са били възпитавани в националсоциалистически дух?

— Тъкмо затова — рекох аз, сам не вярвайки на думите си.

Франк поклати глава.

— Аз съм забравен — възрази той. — Онези там имат нужда от други писатели. Ние вече не сме им необходими.

— Точно вие сте им необходим!

— Аз? През 1933 година бях изпълнен с творчески планове — промълви тихо Франк. — Сега вече нямам такива. Сега съм твърде стар. Това е ужасно. Човек не вярва в старостта, докато тя не дойде. Сега зная какво нещо е тя. Знаете ли откога? Откакто за първи път разбрах, че нацистите ще изгубят войната и че ще можем да се върнем.

Никой не му отговори. Погледнах през прозореца. Навън сияеше зимното небе, всичко в стаята леко се тресеше от грохота на камионите. След това чух, че Франк и Холцер се сбогуваха и си тръгнаха.

— Каква сутрин! — обърнах се аз към Кан. — Какъв прекрасен ден!

Той кимна.

— Естествено вече сте чули, че Кармен се е омъжила?

— Да, от Таненбаум. Но в Америка е лесно да се разведеш.

Кан се изсмя.

— Драги ми Роберт! С какво още ще ме утешите?

— С нищо — отговорих аз. — С почти нищо, както и Холцер.

— И както Франк ли?

— Дявол да го вземе, та разликата е огромна! Вие не сте на седемдесет и седем години!

— Чухте ли какво каза Франк?

— Да. Неговата е свършена. И не знае какво да прави. Неусетно е остарял. А ние още не сме.

Направиха ми впечатление вглъбеният и в същото време разсеян вид на Кан. Свързах го с Бети и Кармен. Не след дълго положително щеше да му мине.

— Радвайте се, че не дойдохте на погребението на Бети — казах аз. — Беше ужасно.

— Тя е щастливка — произнесе замислено той. — Умря навреме.

— Така ли мислите?

— Да. Представете си, че се беше върнала. Щеше да свърши от разочарование. А сега издъхна в очакване. Зная, че накрая се беше отчаяла, но сигурно в нея е мъждукала някаква искрица вяра. Вярата е много жилава.

— Като надеждата.

— Надеждата е по-уязвима. Както когато сърцето все още тупти, а мозъкът е вече мъртъв.

— Не усложнявате ли живота си повече, отколкото трябва?

Кан се засмя.

— Все някога дори и автоматите излизат от строя. Те не експлодират, а просто спират.

Разбрах, че е безсмислено да го убеждавам. Той се въртеше в кръг като куче, страдащо от запек. Със своя напрегнат и буден ум усещаше всяка почти неуловима следа от съчувствие и я отхвърляше още преди да бъде изречена. Трябваше да го оставя сам. Аз също се почувствувах изморен. Нищо не изтощава повече от безсмисленото тичане в кръг, особено ако при това следваш друг човек.

— До утре, Кан — рекох аз. — Трябва да намина край магазина за картини. За какъв дявол ви бяха притрябвали точно Холцер и Франк? Нали не сте мазохист?

— Двамата бяха на погребението на Бети. Не ги ли видяхте?

— Не. Беше пълно с народ.

— Присъствували са на траурната церемония и дойдоха тук, за да се разведрят. Боя се, че нямаха особена полза от мен.

Тръгнах си. Почувствувах едва ли не облекчение, потапяйки се в чисто деловата, макар и до известна степен необичайна атмосфера у Силвърс.

 

 

— Твоят познат от Петдесет и седма улица няма ли да ходи на зимен курорт? — попитах Наташа. — Във Флорида, Майами или Палм Бийч? Може би има болни бели дробове, болно сърце, астма или някакво друго заболяване, за което климатът в Ню Йорк е прекалено суров?

— Той не понася само горещината. Задушното като в пещ лято.

— Това не ни устройва в момента. Колко е трудно за бедняка в Америка да се отдаде на любов! Без собствен апартамент е почти невъзможно. Страната трябва да е пълна с отчаяни онанисти. Проститутки в тези стерилни географски ширини също не съм виждал. Полицаите-гиганти, освободени от военна служба именно заради огромния си ръст, ловят на улицата тези хилави зачатъци на еротиката, тъй както кучкарите бездомните псета и ги доставят на безмилостните съдии, които им друсват по някоя висока глоба. И къде се прави любов?

— В колите.

— А ако нямаш кола? — попитах аз, отхвърляйки мисълта за просторния ролс-ройс с вградения бар. Може би Фрейзър не можеше да кара кола и шофьорът беше моят ангел-хранител. — Какво правят всичките тия здрави младежи, щом няма бордеи? В Европа проститутките от най-разнообразни категории кръжат по улиците като прелетни птички. Тук не съм видял нито една. Дори няма и обществени клозети. Мислиш ли, че е случайно? В Париж писоари има на всяка крачка, те се издигат като укрепления от тенекия и се използуват много усърдно. Красавиците на нощта излитат от своите гнезда още в единадесет сутринта и Франция няма нужда от психиатри и почти не страда от нервни разстройства. А тук едва ли не всеки си има психиатър, затова пък няма обществени клозети, а проститутки се намират само с помощта на тайни телефонни номера, и то само за заможните хора. Как се справят бедняците с всичките тия полицейски забрани, свирепи хазяйки, благочестиви презвитерианци и жандарми, какво правят те през зимата без кола — това последно убежище на сгърчената върху задната седалка любов?

— Вземат си кола под наем.

Седях на едно разклатено плюшено кресло със същия цвят като мебелите във фоайето. Изглежда, тайнственият собственик на хотела преди тридесетина години бе ограбил цял вагон с плюш, в който е имало и контрабандно уиски, понеже по друг начин едва ли можеше да се обясни защо целият „Рубън“ е тапициран от горе до долу с този отвратителен плюш и е осеян с петна от уиски.

Наташа лежеше на кревата. Върху масата пред нас все още стояха остатъците от вечерята, взета от утехата за всички хора без семейства и кухня — американския магазин за деликатеси, това великолепно заведение, в което можеха да се купят горещи пилета на грил, шоколадови сладкиши, нарязан салам, всевъзможни консерви, луксозна тоалетна хартия, мариновани краставички, червен хайвер, хляб, масло и лейкопласт — накратко всичко освен презервативи. Презервативи имаше в другото американско заведение, един вид комбинация между аптека и ресторант — дрогерията, където със заговорнически вид ви ги връчваше облеченият в бяло собственик, приличащ на отлъчен от църквата католически свещеник, който току-що е извършил символично убийство на дете.

— Искаш ли парче шоколадов сладкиш към кафето? — попитах аз.

— Искам едно голямо парче сладкиш. И то преди кафето. Зимата възбужда апетита. Когато навън има сняг, шоколадовият сладкиш действува като лекарство.

Станах, извадих електрическия котлон от скривалището му в куфара и сложих алуминиевия чайник с вода. Веднага запалих пура „Уайт оул“, за да не проникне ароматът на кафето в коридора. Нямаше никаква опасност, въпреки че бе забранено да се готви в стаите, тъй като никой не следеше за това. Но когато Наташа беше при мен, аз проявявах предпазливост. Може би невидимият собственик на хотела се промъкваше крадешком по коридорите. Никой не го бе виждал досега, ала точно това ме караше да бъда нащрек. В моя живот често бяха ставали неща, които уж никога не можеха да се случат; такъв беше един от неписаните закони на емигрантите.

Тъкмо наливах кафето, когато на вратата се почука — тихо, но настойчиво.

— Скрий се под моето палто — прошепнах аз. — Завий главата и краката си. Ще видя какво става.

Превъртях ключа и открехнах вратата. В коридора стоеше пуерториканката. Тя сложи пръст на устните си и прошепна:

— Полиция.

— Какво?

— Долу. Трима мъже. Може би ще се качат тук. Обиск. Внимавайте!

— Но какво се е случило?

— Сам ли сте? Няма тук жена?

— Не — отговорих аз. — Затова ли е дошла полицията?

— Не зная. Мисля заради Меликов. Но не се знае. Може би обиск. Жена отведат, ако намерят.

В банята, светкавично ми мина през ума. Но ако полицията направеше хайка и откриеше Наташа в банята, това щеше да утежни положението. Тя не можеше да слезе във фоайето, щом ченгетата са вече там. По дяволите, мислех трескаво аз, какво да сторя?

Внезапно до мен застана Наташа. Бе направо чудо как бе успяла да се облече толкова бързо. Даже малката баретка беше вече на главата й. Имаше хладнокръвен и спокоен вид.

— Меликов — каза тя. — Пипнали са го.

Пуерториканката й направи знак с ръка.

— Бързо! Вие моя стая. Педро тук. Разбирате?

— Да.

Наташа се огледа за секунда.

— До скоро виждане. — И последва жената. От тъмния коридор изникна Педро, мексиканецът. Той закопчаваше тирантите и завързваше връзката си.

— Buenas Tardes, Señor!^[2] Така е по-добре.

Проумях всичко. Ако се появеше полицията, Педро беше мой гост, а Наташа — гостенка на пуерториканката. Много по-просто разрешение, отколкото драматичното бягство по англосаксонски маниер през прозореца на клозета по заледените покриви. Едно типично латинско решение на въпроса.

— Седнете, Педро — поканих го аз. — Една пура?

— Благодаря. По-добре цигара Много ви благодаря, сеньор Роберто. Аз си имам.

Педро нервничеше.

— Документи — прошепна той. — Лоша работа. Дано да не дойдат.

— Нямате ли документи? Ще кажете, че сте ги забравили.

— Лоша работа. Вашите в ред ли са?

— Да. Напълно. Но кой обича да се среща с полицията? — Аз също бях много нервен. — Искате ли водка, Педро?

— Твърде силно питие в такъв момент. По-добре трезв ум. Но чаша кафе с удоволствие, сеньор!

Налях му кафе. Педро го изпи на няколко глътки.

— Какво се е случило с Меликов? — попитах аз. — Знаете ли нещо?

Педро енергично поклати глава. След това я наклони настрани, затвори едното си око, вдигна ръка и допря дланта до носа си, сякаш всмръкна нещо. Разбрах.

— Вярвате ли, че е така?

Той вдигна рамене и разтвори ръце. Спомних си за намеците на Наташа. Какво можех да сторя?

— Нищо — отговори Педро, който ме следеше с очи. — Да затваряте устата, инак за Меликов още по-лошо.

Прибрах котлона в куфара и се огледах дали Наташа не е оставила някакви следи. Пепелника с двата изцапани с червило фаса изпразних през безшумно отворения прозорец. След това се промъкнах към вратата, отворих я и се ослушах.

В хотела беше тихо като в гроб. От фоайето долових неясни гласове. След това се чу тропотът на качващи се по стълбата хора. Веднага разбрах, че е полицията. Този шум ми беше добре познат, доста често го бях чувал в Германия, Белгия, Франция. Бързо затворих вратата.

— Идват.

Педро изпусна цигарата си.

— Качват се нагоре — казах аз.

Той вдигна цигарата от пода.

— Към стаята на Меликов ли?

— Ще видим. Защо смятате, че полицията ще прави обиск?

— За да намери нещо.

— Без заповед за обиск?

Педро отново вдигна рамене.

— Заповед? За бедняци?

— Разбира се.

Той беше прав. Защо в Ню Йорк да е по-различно от където и да било по света? А и би трябвало да ми е известно. Моите документи бяха в ред, макар и не напълно. Документите на Педро вероятно също. И за пуерториканката не бях сигурен. Сигурен бях само за Наташа. Щяха да я пуснат веднага. Нас можеха да ни задържат и по-дълго. Отрязах си голямо парче от нашия шоколадов сладкиш и се натъпках с него. Храната във всички полицейски участъци по света е еднакво отвратителна.

Надникнах през прозореца. Някои от отсрещните прозорци светеха.

— Къде е стаята на вашата приятелка? — попитах Педро. — Може ли да се види оттук?

Той се приближи. Къдравите му коси миришеха на някакъв сладникав брилянтин. На врата си имаше белег от цирей. Той погледна нагоре.

— Над нас. Един етаж по-горе. Оттук не може да се види.

Наложи се да чакаме доста дълго. Отвреме-навреме се ослушвахме. Не се чуваше нищо. Явно всички в хотела знаеха, че се е случило нещо. Никой не слизаше във фоайето. Най-сетне отгоре затропаха тежки, енергични крачки. Долу затихнаха. Отворих вратата.

— Мисля, че полицията си отива. Няма да има обиск.

Педро се оживи.

— Защо не оставят хората на мира? Какво им пречи някакво си прахче, щом прави хората щастливи? През войната разкъсват милиони с гранати. А тук преследват белия прах, като че ли е динамит.

Внимателно го наблюдавах — влажните му очи със синкави белтъци — и си помислих, че може би и той смърка.

— Отдавна ли познавате Меликов? — попитах аз.

— Не. Отскоро.

Замълчах. Какво ме засягаше всичко това? Блъсках си главата дали е възможно да се помогне на Меликов. Не можех да направя нищо, още повече че бях чужденец със съмнителни документи.

Вратата се отвори. Беше Наташа.

— Отидоха си — рече тя. — Меликов.

Педро стана. Влезе пуерториканката.

— Хайде, Педро.

— Много ви благодаря — обърнах се аз към нея. — Благодаря, че ни предупредихте.

Тя се усмихна.

— Бедни хора помагат си на драго сърце.

— Не винаги.

Наташа я целуна по бузата.

— Благодаря ти много, Ракел, за адреса.

— Какъв адрес? — попитах аз, щом останахме сами.

— На един магазин за чорапи. Най-дългите, които съм виждала. Намират се трудно. Повечето са все къси. Ракел ми показа нейните. Великолепни са!

Не можех да не се засмея.

— Педро беше по-мълчалив.

— Естествено. Беше изплашен. Той също смърка. И сега си има проблем — ще трябва да търси друг доставчик.

— Меликов доставчик ли беше?

— Дребен, доколкото разбирам. Гангстерът, който е собственик на този хотел, го принуди. Иначе щяха да го изхвърлят оттук. Не би могъл да си намери друга работа — твърде стар е.

— Може ли да се направи нещо за него?

— Не. Само гангстерът може. Навярно ще успее да го измъкне. Има много ловък адвокат. Ще се принуди да му помогне, за да не го изобличи.

— Откъде знаеш всичко това?

— От Ракел.

Наташа се огледа.

— А къде е сладкишът?

— Ето го. Изядох едно парче.

Тя се засмя.

— Глад, породен от страха, а?

— Не. Глад, породен от предвидливостта. Кафето изпи Педро. Ти искаш ли кафе?

— Мисля, че ще бъде по-добре да си тръгвам. Не бива да предизвикваме съдбата за втори път. Не се знае дали полицията няма да се върне още веднъж.

— Добре. Ще те изпратя.

— Не, остани тук. Не е изключено да са оставили долу някое ченге. Ако сляза сама, ще мога да кажа, че съм била при Ракел. Истинско приключение, нали?

— За мен даже повече от истинско. Мразя приключенията.

Наташа се засмя.

— А аз не.

Изпратих я до стълбите. Изведнъж в очите й се появиха сълзи.

— Бедният Владимир — прошепна тя, — бедна, осакатена душа.

Тя се спусна бързо и много изправена по стълбите. Аз се върнах в стаята и огледах безпорядъка вътре. После разтребих масата — това винаги ме настройваше меланхолично. Може би защото нищо в живота не бе вечно, дори и проклетият шоколадов сладкиш. В пристъп на внезапна ярост разтворих прозореца и изхвърлих остатъка от сладкиша на двора. Нека настъпи празник за котките, щом моят вече е минал. Без Меликов хотелът като че ли изведнъж опустя. Слязох във фоайето. Нямаше никого. Тук хората бягаха като от чума от всички места, където бе минала полицията. Почаках малко, даже се залових да чета един стар брой на „Тайм“, оставен от някого, ала ме ядоса всезнайството на списанието, което бе осведомено по-добре от самия бог и поднасяше всичките си новини в готови малки пакетчета под доста претенциозни заглавия. Промъкнах се през внезапно осиротялото фоайе и си мислех, че оценяваме другите едва тогава, когато вече ги няма — една дяволски тривиална и затова особено потискаща истина. Мислех за Наташа и че занапред ще ми е още по-трудно да я вкарвам тайно в стаята си. Меланхолията ме обземаше все повече и се изпълвах със самосъжаление като бъчва с вода в проливен дъжд. Денят беше мрачен, аз бях овладян от спомени за минали раздели, мислех за бъдещите и всичко това дълбоко ме разстрои, понеже не виждах никакъв изход. Изпитвах страх от нощта и моето легло, от това, че лепкавите сънища могат и да ме погубят. Взех палтото си и заскитах из пукащия от студ побелял град, за да се изморя от ходене. Търсех улиците, изкачих се по потъналото в мъртва тишина Пето авеню и стигнах до Сентрал парк. Прозорците вляво и вдясно от мен светеха като стъклени ковчези, сякаш пред витрините бе замръкнал поток от леден дъжд. Изведнъж чух собствените си крачки и се сетих за полицията в хотела, после за Меликов, който беше в кафеза, след това се почувствувах капнал от умора и тръгнах обратно. Вървях все по-бързо, понеже знаех, че бързият ход понякога намалява тъгата, но вече бях твърде изтощен, за да установя дали това е така, или не.