Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (30)

XXIX

Постоях известно време пред витрината на Лоуи. Масата от началото на XVII век беше все още там. Почувствувах умиление при вида на реставрираните й крака. Около масата имаше няколко стари, но наново боядисани кресла, малки египетски статуетки от бронз, сред тях една сравнително хубава котка и една фигура на богинята Нейт^[1] — изящна, автентична и с добра патина.

Видях Лоуи старши, който тъкмо се измъкваше от избата. Той приличаше на Лазар, излизащ от гроба си сред скалите. Стори ми се остарял, но такова впечатление ми бяха направили всички познати, с които отново се срещнах — с изключение на Наташа. Тя не беше остаряла, просто се беше изменила. Бе станала по-независима и по-желана отпреди. Не исках да мисля за Наташа. Дори и самата мисъл за нея ми причиняваше болка, все едно че в миг на заслепение бях купил и подарил някому прекрасна статуетка от епохата Чжоу, считайки я за фалшификат.

Съзирайки ме до витрината, Лоуи се сепна. Той не ме позна веднага, очевидно великолепието на зимното ми палто и загарът променяха вида ми. Освен това сигурно имах същата кисела физиономия като него.

Разигра се бърза пантомима. Лоуи ми махна с ръка, аз му отвърнах. Той дотърча до вратата.

— Хайде влизайте, господин Рос, какво стоите на студа! Тук е топло.

Влязох вътре. Миришеше на вехтории, прах и лак.

— Напредваме, значи, я виж ти — каза Лоуи. — Работата върви добре, а? Били сте във Флорида? Моите поздравления!

Обясних му с какво се бях занимавал, без да споменавам за работата си при Холт. В същност нямаше какво да крия. Просто тази сутрин не ми се щеше да се впускам в ненужни подробности. Достатъчно си бях навредил с обясненията си с Наташа.

— А как върви вашата работа? — заинтересувах се аз.

Лоуи махна с двете си ръце.

— Свърши се — изрече глухо той.

— Кое?

— Той се ожени за християнката!

Погледнах го.

— Това все още нищо не значи — отвърнах аз, за да го успокоя. — Днес е лесно да се разведеш.

— И аз мислех така! Но представете си — оная е католичка.

— И брат ви стана католик? — попитах аз.

— Още не, но може да стане. Тя го обработва ден и нощ.

— Откъде знаете?

— То се вижда. Той вече говори за религия. Онази му набива в главата, че ще бъде прокълнат да гори вечно в пъкъла, ако не стане католик. Неприятно, нали?

— Безспорно. Те по католически обичай ли се венчаха?

— Разбира се! Тя се наложи. Венчаха ги в църква и брат ми беше с фрак, взет назаем естествено, защото за какво му е на брат ми фрак, като има толкова къси крака.

— Какъв удар по рода Иудейски!

Лоуи ме прониза е остър поглед.

— Правилно! Вие не сте от нашата вяра и имате други схващания! Протестант ли сте?

— Просто атеист. А по рождение съм католик.

— Какво? Как е възможно?

— Отказах се от католическата църква, когато тя подписа конкордата с Хитлер. Безсмъртната ми душа не издържа.

За миг Лоуи се откъсна от своите мисли.

— Тук имате право — каза той спокойно. — Това и дяволът не може да го разбере. Църквата с нейната божа заповед „обичай ближния си както себе си“ и изведнъж — ръка за ръка с тези убийци. А конкордатът и досега ли е в сила?

— Доколкото зная, да. Не вярвам да са го отменили.

Лоуи се съвзе.

— А моят брат? — изсумтя той. — Третият в съюза!

— Е, господин Лоуи! Съвсем не е така! Вашият брат няма нищо общо с тая работа. Той е невинна жертва на любовта.

— Жертва ли? Вижте тук! — Лоуи посочи с театрален жест наоколо. — Само погледнете, господин Рос! Виждали ли сте някога подобни неща в нашия антикварен магазин?

— Кое по-точно?

— Кое ли? Тези фигури на светци! Епископи! Статуетките с Богородицата! Не ги ли забелязвате? По-рано нямахме нито един от тези брадати и изписани идоли! А сега не остана свободно място от тях.

Огледах се. По ъглите бяха закътани няколко хубави църковни статуетки.

— Защо сте ги наредили така, че почти не се виждат? Те са хубави. На две от тях са се запазили дори старата шарка и позлатата. Те са най-доброто, което имате сега в магазина, господин Лоуи! Защо хленчите? Изкуството си е изкуство!

— Но не и при тези обстоятелства.

— Господин Лоуи, изкуството е неизбродна област. Ако не съществуваше религиозното изкуство, три четвърти от евреите-антиквари щяха да се разорят. Трябва да проявявате по-голяма търпимост.

— Не мога. Дори и да печеля от тях, сърцето ми се къса. Моят непрокопсан брат мъкне тук всичките тези вехтории. Предметите са хубави, не споря. Но така върви от зле на по-зле. Ако боите бяха нови, позлатата от бронзов прах, ако само един от краката на масата беше автентичен, а останалото — проядена от червеите дървесина, щеше да бъде по-добре. Тогава можех с право да викам и да крещя! А сега съм принуден да си държа езика зад зъбите, докато вътрешно кипя. Не мога и да ям. Кълцаният пилешки чер дроб, този деликатес, сега предизвиква у мен само отвращение. Да не говорим за гъши бут със сос и грах! Топя се с всеки изминат ден! Най-ужасното е, че тая особа има и някакво понятие от търговия. Грубо ме прекъсва, когато оплаквам съдбата си като изгнаник край водите вавилонски, и ме нарича антихрист. Това според нея било нещо като антисемит. А смехът й! По цял ден така се кикоти, че всичките й осемдесет кила се тресат. Не се издържа! — Лоуи вдигна ръка. — Господин Рос, върнете се при нас! С вас ще ми бъде по-леко! Върнете се в нашия магазин, ще ви повиша и заплатата.

— Аз все още работя при Силвърс. Не става. Много ви благодаря.

На лицето му се изписа разочарование.

— Дори и ако започнем търговия с бронзови статуетки? Има и светци от бронз.

— Но много малко. Не мога, господин Лоуи. Сега съм независим човек и при Силвърс печеля доста добре.

— Разбира се! Той няма нашите разходи. Даже и да иде да пикае, пак ще е за сметка на данъците!

— Довиждане, господин Лоуи, никога няма да забравя, че вие пръв ми предложихте работа.

— Какво става с вас? Говорите, сякаш се каните да се сбогувате с мен. Да не заминавате за Европа?

— Как ви хрумна?

— Приказвате някак странно. Не правете това, господин Рос! Там нищо не се е променило, независимо дали печелят, или губят войната. Повярвайте на Раул Лоуи!

— Вие Раул ли се казвате?

— Да. Добрата ми майка обичаше да чете романи. Раул! Глупаво име, нали?

— Не. На мен ми харесва. Сам не зная защо. Навярно защото имам един познат, който също се казва Раул. Впрочем неговите проблеми са по-различни от вашите.

— Раул — измърмори Лоуи мрачно. — Може би заради това не съм се оженил досега. С такова име се чувствуваш някак неуверен.

— Не е късно да наваксате пропуснатото. Мъж като вас!

— Къде?

— Тук, в Ню Йорк. Нали тук има повече предани на вярата евреи, отколкото където и да е другаде.

Очите на Раул се оживиха.

— В същност идеята никак не е лоша! Никога не ми е идвало на ум. Но сега — с тоя брат-вероотстъпник… — Лоуи потъна в размисъл.

После внезапно се изхили.

— Смея се за пръв път от седмици насам — рече той. — Идеята е добра. Даже блестяща. Дори и да не го сторя. Все едно да подадеш тояга на невъоръжен човек. — Лоуи се обърна разпалено към мен. — Мога ли да направя нещо за вас, господин Рос? Искате ли статуетката на някой светец на по-ниска цена? Да кажем — Себастиан Рейнски?

— Не. Колко струва котката?

— Котката ли? Тя е един от най-редките и прекрасни…

— Господин Лоуи — прекъснах го аз. — Нали съм ваш ученик. Няма нужда от тези надути приказки. Колко струва котката?

— Лично за вас или за продан?

За секунда се поколебах. Обзе ме един от пристъпите на суеверие: ако кажа истината, бог ще ме възнагради и Наташа ще ми се обади.

— За продан — отговорих аз.

— Браво! Вие сте честен човек. Ако бяхте рекли, че е за вас, нямаше да ви повярвам. И така — петстотин долара. Кълна се, за толкова съм я купил.

— Триста и петдесет. Клиентът ми няма да даде повече.

Споразумяхме се за четиристотин двадесет и пет.

— Щом съм започнал да харча, поне докрай — казах аз. — Колко струва малката фигурка на Нейт? Шестдесет долара? Искам я за подарък.

— Сто и двадесет. И то само защото я вземате за подарък.

Получих я за деветдесет. Раул опакова изящната богиня.

Написах отгоре адреса на Наташа. Той обеща да я достави следобед лично. Котката взех със себе си. Познавах един човек в Холивуд, луд за такива животни. Можех да му я продам за шестстотин и петдесет долара. Тогава статуетката на Наташа щеше да ми излезе без пари и да ми останат долари за нова шапка, чифт зимни обуща и шал, за да я заслепя със своята елегантност и да я поканя в някой скъп ресторант.

Наташа се обади вечерта.

— Ти ли ми изпрати статуетката? — попита тя. — Как се казва богинята?

— Египтянка е, казва се Нейт и е на повече от две хиляди години.

— Почтена възраст! Носи ли щастие?

— Как да ти кажа, с египетските богини е малко сложно. Намразят ли някого, му носят само нещастие. Но тази прилича на теб и сигурно ще ти донесе щастие.

— Ще я нося навсякъде със себе си като талисман. Може да се сложи в чантата. Прекрасна е, трогната съм. Много ти благодаря, Роберт. Как се чувствуваш в Ню Йорк?

— Купувам си зимни дрехи. Казват, че се очаквали снежни бури.

— Да, понякога има виелици. Искаш ли утре да вечеряме заедно? Мога да те взема от хотела.

Мислех трескаво. Чудно наистина какъв рояк мисли може да ти премине светкавично през главата. Бях разочарован, че тя ще дойде едва утре.

— Това е чудесно, Наташа — казах аз. — След седем часа ще бъда в хотела. Ела, когато ти е удобно.

— Съжалявам, че днес нямам свободно време. Но не знаех, че ще се върнеш и си уговорих няколко срещи. Не е приятно вечер да си сам.

— Така е — потвърдих аз. — И аз получих покана. От хората, където се готви толкова вкусен гулаш. Мога и да не ида. Там винаги е пълно с гости, тъй че един повече или по-малко — това няма значение.

— Добре, Роберт. Ще дойда утре към осем.

Оставих слушалката и се замислих дали моето суеверие ми бе помогнало, или не. Реших, че ми бе донесло щастие, макар и да бях разочарован, че няма да видя Наташа тази вечер. Нощта лежеше пред мен като тъмна бездънна яма. Седмици наред бях живял без Наташа и почти не се бях замисляш за това. А сега една единствена нощ ми се струваше безкрайна. Не времето беше между нас, а нощта. Тя беше като смъртта, която разделяше един ден от друг.

Не излъгах, госпожа Фрислендер наистина ме беше поканила. Реших да ида у тях. За първи път щях да се появя там като свободен човек, в блясъка на новия си костюм и зимното си палто, не като длъжник. Бях върнал парите на Фрислендер и даже се бях разплатил е адвоката с кукувичката. Сега можех да ям гулаш, без да се чувствувам като беден роднина. За да си придам повече тежест, а и за да изразя благодарността си за заема, занесох на госпожа Фрислендер букет от тъмночервени гладиоли, които купих на по-ниска цена от италианеца на ъгъла, тъй като пъпките бяха вече доста разцъфнали.

— Разкажете ни за Холивуд — помоли госпожа Фрислендер.

Тъкмо това исках да избегна.

— Там човек се чувствува така, сякаш на главата му са надянали прозрачна найлонова торба — казах аз. — Виждаш всичко, не разбираш нищо, не вярваш на нищо, чуваш само приглушени шумове, живееш като в безвъздушно пространство и се събуждаш изведнъж остарял.

— Това ли е всичко?

— Почти.

Появи се близначката Лизи. Сетих се за Таненбаум и неговите съмнения.

— Как е Бети? — запитах аз. — По-добре ли е?

— Болките не са много силни. За тава се грижи Равик. Слага й инжекции. Сега Бети спи по цял ден. Събужда се само вечер, въпреки инжекциите. Тогава започва борбата за следващия ден.

— Има ли някой при нея?

— Равик. Той буквално ме изгони да изляза за малко. — Тя приглади пъстрата си рокля. — Не зная какво става с мен. Умът ми не може да го побере, че Бети умира, а тук плюскат гулаш. И вие ли приемате всичко така?

Тя се взря в мен с красивите си, малко празни очи, в които според Таненбаум се криеше вулканичен темперамент.

— Не — отговорих аз. — Това е напълно естествено. Смъртта е нещо неразгадаемо за човека и затова е безпредметно да се мисли за нея. Въпреки всичко трябва да хапнете нещо. У Бети има само диетични храни.

— Не мога.

— Може би малко гулаш по сегедски? Със зеле.

— Не мога. Преди обед помагах в кухнята, докато го сготвят.

— Тава е друго нещо. Тогава пийнете чашка ракия с кимион или една бира.

— Понякога ми иде да се обеся — рече Лизи. — Или да ида в манастир. А друг път изпитвам желание да чупя и да буйствувам. Сигурно съм луда, а?

— Това е нормално, Лизи. Вие сте здрава и напълно в ред. Имате ли си приятел?

— За какво ми е? За да родя някое извънбрачно дете? Тогава ще рухнат и последните ми надежди — рече отчаяно Лизи.

Без съмнение Таненбаум е направил правилен избор, помислих аз. А Везел сигурно го е излъгал и не е имал нищо общо нито с едната, нито е другата близначка.

В стаята влезе Фрислендер.

— А, ето го и нашия новоизлюпен капиталист! Опитахте ли от бадемовата торта, Лизи? Не? А трябва. Инак ще отслабнете много! — Той ощипа Лизи по задника. Това, изглежда, й беше познато, защото дори не реагира. В същност ощипването не бе проява на страст, а по-скоро един вид бащинска проверка на работодател, който иска да се увери, че там всичко е наред.

— Драги ми Рос — продължи Фрислендер, обръщайки се бащински към мен. — Ако имате желание да натрупате пари, скоро ще ви се удаде чудесен случай да ги вложите. След края на войната курсът на немските акции ще падне почти до нула и марката напълно ще се обезцени. Това ще бъде последната възможност да се включите в борсовите операции и да закупите ценни книжа. Германският народ няма да остане дълго време на дъното. Той ще се съвземе и ще се залови за работа. И отново ще се издигне. И знаете ли кой ще му помогне? Ние — американците. Сметката е много проста. Германия ни е необходима срещу Русия. Нашият съюз с Русия прилича на опитите на двама педерасти да направят дете, а това е противоестествено. Научих го от едно високопоставено лице в правителството. Щом си разчистят сметките с нацистите, ние ще подкрепим Германия. — Той ме потупа по рамото. — Не разправяйте никому за това! Тук мирише на милиони, Рос! Казвам ви го, защото сте от малцината, които ми се издължиха.

Никого не съм насилвал да си връща дълга. Но знаете ли, това, че си емигрант, още не означава, че си ангел, нали?

— Благодаря за съвета, ала нямам достатъчно пари за такова начинание.

Фрислендер ме погледна благосклонно.

— Имате още време да спестите известен капитал. Чувам, че от вас е излязъл кадърен продавач. Ако някога пожелаете да откриете собствен магазин, елате при мен. Аз ще финансирам, вие ще продавате, а печалбата ще делим по равно.

— Това не е толкова просто. Нали ще трябва да купувам картините от други търговци. А те ще ми искат продажните цени.

Фрислендер се засмя.

— Още сте новак, Рос. Все пак опитайте — не забравяйте, че има и проценти. Иначе световният пазар отдавна би рухнал. Търговците едни от други купуват и едни от други печелят. Обадете се, ако вземете някакво решение.

Той стана, аз също. За миг се изплаших, че пак така бащински и по навик може да ощипе и мен по задника, ала той само ме потупа по рамото и отмина.

Към мен се приближи, любезно усмихната и отрупана със злато, госпожа Фрислендер.

— Готвачката пита от кой гулаш предпочитате да вземете за в къщи — по сегедеки или обикновен.

Поисках да отговоря, че не желая нищо, но отказът ми нямаше да промени окаяното ми положение, а само щеше да обиди госпожа Фрислендер и нейната готвачка.

— Сегедски — казах аз. — Беше чудесен. Много съм ви благодарен.

— Аз трябва да ви благодаря — за цветята — рече с усмивка госпожа Фрислендер. — Мъжът ми — този борсов йога, както го наричат неговите приятели — никога не ми подарява цветя. Той се занимава е йогизъм. Когато е зает със самовглъбяване, не позволява никой да го безпокои — освен, разбира се, ако позвънят от борсата. Тя стои над всичко останало.

Фрислендер се сбогува е гостите.

— Трябва да проведа няколко телефонни разговора — каза той. — Не забравяйте моя съвет.

Погледнах борсовия йога.

— Изглежда, вътрешният ми глас се противи на вашето предложение — отвърнах аз.

— Защо? — В гърлото му нещо заклокочи, той едва се сдържаше да не се засмее. — Да не страдате от морално-етични скрупули? Но, драги Рос! Нима искате нацистите да сложат в джоба си огромни суми? Та парите просто ще се търкалят по улицата. Струва ми се, че се полагат по-скоро на нас, ограбените! Човек трябва да мисли логично и прагматично. Все някой ще прибере тези пари. Важното е да не са онези чудовища.

Той ме потупа за последен път по рамото, ощипа още веднъж бащински близначката Лизи и излезе да се самовглъбява или да води телефонни разговори.

Изпратих Лизи по ветровитите улици до дома й, и бездруго трябваше да взема такси заради гулаша.

— Сигурно постоянно имате синини. Ръцете му са като клещи — подметнах аз. — Не ви ли досажда, когато пишете на машина?

— Никога. Щипе ме само пред други хора. Иска да се покаже. Той е импотентен.

Лизи, застанала между високите сгради, изглеждаше дребна, безпомощна и премръзнала.

— Ще се качите ли? — попита тя.

— Нищо няма да се получи, Лизи.

— Не, разбира се — отвърна печално тя.

— Аз съм болен — казах аз, без да зная защо, после добавих: — Холивуд.

— Не искам да спя с вас. Просто не ми се ще да се прибера сама в празната стая.

Платих на шофьора и се качих с нея. Лизи живееше в мрачна стаичка, сред няколко кукли и едно плюшено мече. На стената висяха снимки на киноартистки.

— Ще пийнете ли кафе? — попита тя.

— С удоволствие, Лизи.

Тя се оживи. Водата завря, пихме кафе, Лизи ми разказа някои случки от своя живот, които аз веднага забравих.

— Лека нощ, Лизи — казах аз и станах. — И не правете глупости. Вие сте много красива и бъдещето е пред вас.

 

 

На следващия ден заваля сняг. До вечерта улиците побеляха и небостъргачите заприличаха на огромни светещи пчелни кошери. Уличният шум се чуваше по-приглушено, а снегът продължаваше да трупа. Когато Наташа влезе, аз играех шах с Меликов. Косите и качулката й бяха посипани със сняг.

— С ролс-ройса ли пристигна? — подхвърлих аз.

Тя замълча за миг, после отговори:

— Дойдох с такси. Това успокоява ли те?

— Напълно. Къде ще ходим? — попитах предпазливо и въпросът ми прозвуча глупаво.

— Където желаеш.

Така не можеше да продължава. Отидох до входа на хотела.

— Вали на големи парцали — рекох аз. — Коженото ти палто ще се намокри, докато търсим такси. Ще трябва да почакаме в хотела, може би ще спре.

— Няма нужда да си търсиш повод да останем тук — сряза ме саркастично тя. — Но трябва да имаш поне нещо за ядене.

Изведнъж се сетих за гулаша от Фрислендерови. Бях забравил за него. Отношенията ни бяха толкова обтегнати, че и през ум не ми минаваше да мисля за ядене.

— Гулашът! — възкликнах аз. — Със зеле. Сигурен съм, че има и кисели краставички. Проблемът е решен. Ще вечеряме в къщи.

— Може ли? В леговището на гангстера? Няма ли да ни изхвърли оттук с полиция? Или ти държиш апартамент с хол и спалня?

— Не е необходимо. Стаята ми е такава, че никой няма да ни види на излизане. Почти самостоятелна. Ела!

Лиза Теруел имаше красиви абажури, които свършиха добра работа. Сега в стаята бе по-уютно вечер, отколкото през деня. Котката на Лоуи стоеше на масата. Готвачката на Фрислендерови бе сипала гулаша в емайлирана тенджера, тъй че можех да го стопля. Имах електрически котлон, няколко чинии, ножове, вилици и лъжици. Извадих краставичките от тенджерата и взех хляб от шкафа.

— Всичко е готово — обявих аз и постлах масата с кърпа за лице. — Трябва само да почакаме, докато гулашът се стопли.

Наташа се облегна на стената до вратата.

— Подай ми палтото си — казах аз. — Тук не е много просторно, но затова пък имаме цяло легло.

— Така ли?

Бях решил да внимавам. Още не бях сигурен в себе си. Чувствувах се както първата вечер — достатъчно бе да я докосна и да усетя, че е почти гола под роклята си, и забравях за добрите си намерения. Не казах нищо. Наташа също мълчеше. Отдавна не бях спал с жена и разбрах, че човек е готов на всичко — на скандал, дори и на престъпление, когато частицата негова индивидуалност бъдеше изтласкана от едно второ, по-властно „аз“, което се състоеше само от ръце, пламнала плът и вдървяващ се, нарастващ член. Жадувах да проникна в нея, в горещия мрак, в оросените с кръв криле на белите й дробове, които щяха да ме обгърнат като криле на кукумявка, да стигна до трепкащото й сърце, по-навътре и по-нагоре, до очите, които бяха спокойни и не питаха, и се притваряха, по-дълбоко и по-дълбоко, и зад тях, докато от нашите „аз“ останеха само пулсиращата кръв и учестеното дишане, което сякаш вече не ни принадлежеше.

Лежахме на кревата изнемощели и внезапно обладани от сънен полуунес, сякаш в несвяст някаква. Съзнанието ни се връщаше и отново се потапяше в блаженство — тъй непосредно до всевишния, до онзи мимолетен миг, в който съществуваше само усещането за собственото „аз“, ала липсваше самото „аз“; до състоянието, напомнящо за неродения плод в майчината утроба, който вече се събуждаше за своя живот и бе вкопчен за последен път в животинското си съществуване, на границата на съзнателния живот, близо до небитието, към което се връщаме след сетния си дъх.

Чувствувах Наташа до себе си, нейното дихание, косите, слабото повдигане на гърдите й и туптенето на нейното сърце. Това все още не беше тя, а една жена без име, може би само нечие дихание, биещо сърце и нечия кожа. Съзнанието ми постепенно се възвръщаше, получаваше име и се превръщаше в дълбока нежност, в ленива, морна ръка, търсеща, нечие рамо, и в устни, които се опитват да изговорят безсмислени слова.

Бавно преоткривах себе си и другия до себе си, връщах се в състоянието на безмълвна немощ, когато не знаеш кое усещане е по-силно — мълчанието или безсъзнанието преди него — и в това състояние ми се стори, че подушвам лека миризма на изгоряло. За миг си помислих, че е халюцинация, но след това съзрях врящата емайлирана тенджера на котлона.

— По дяволите, гулашът! — скочих аз.

Наташа полуотвори очи.

— Хвърли го през прозореца.

— Опазил ме бог! Мисля, че ще успеем да го спасим.

Изключих котлона и разбърках гулаша. После внимателно го изсипах в чиниите, а тенджерата с изгорелите остатъци сложих върху перваза на прозореца отвън.

— След минута миризмата ще изчезне — казах аз. — На гулаша нищо му няма.

— На гулаша нищо му няма — повтори Наташа, без да се помръдне. — И какво смяташ да правиш сега със спасения гулаш, проклет еснаф? Искаш да стана от леглото ли?

— Просто искам да ти предложа цигара и чаша водка. Можеш и да не ги приемаш.

— Ще ги приема — отвърна Наташа след кратко мълчание. — Откъде имаш тия абажури? От Холивуд ли ги донесе?

— Бяха тук.

— Абажурите са били собственост на някоя жена. Мексикански са.

— Възможно е. Жената се казваше Лиза Теруел. Тя си замина.

— Една жена никога няма да замине и да остави такива красиви абажури — обясни с все още сънен глас Наташа.

— Понякога човек оставя и други, по-ценни неща, Наташа.

— Да. Ако го гони полицията. — Тя се изправи. — Не зная защо, но изведнъж страшно огладнях.

— Така си и мислех. Аз също.

— Странно! Не обичам, когато нещо предварително ти е известно.

Напълних чинията й.

— Знаеш ли, Роберт — рече Наташа, — когато ми каза, че ще ходиш при онова семейство с гулаша, отначало не ти повярвах. Ала ти действително си бил там.

— Старая се да лъжа колкото може по-малко. По-удобно е.

— Така е. Аз например никога не бих могла да твърдя, че не съм те мамила.

— Мамила! Каква удивителна дума!

— Защо?

— Защото допуска наличието на два лъжливи факта. Как ли е запазила значението си досега? Все едно че се намираш между две огледала.

— Нима?

— Разбира се. Получава се тъй, че и двете огледала лъжат. Кой в същност има право да употребява тази дума? Ако спиш е друг, мамиш себе си, а не мен.

Наташа спря да дъвче.

— И всичко е много просто, нали?

— Да. Ако е било наистина измама, тогава не би могла да ме измамиш сега. Първата лъжа автоматически изключва втората. Една ключалка не може да се отвори с два ключа едновременно.

Наташа запрати по мен една краставица със залепнал по нея копър. Аз я улових.

— В тая страна копърът не се среща под път и над път — забелязах аз. — Не бива да се замеряме е него.

— Но не бива и да отваряш ключалки с него!

— Големи глупаци сме. Как смяташ?

— Не зная. Непременно ли всичко трябва да има име, екстерниран германецо!

Засмях се.

— Имам ужасното чувство, че те обичам, Наташа. А положихме толкова усилия, за да се предпазим.

— Така ли? — Изведнъж тя ме погледна някак странно. — Това нищо не променя, Роберт. Аз наистина ти изневерих.

— И това нищо не променя, Наташа — отвърнах аз. — Боя се, че те обичам въпреки всичко. А и каква връзка има между едното и другото? То е като вятъра и вълните — те зависят един от друг, но всеки си остава самостоятелен.

— Не те разбирам.

— Аз също. Ала нима трябва винаги да разбираме всичко, неекстернирана гражданко на много страни?

Аз все пак не повярвах на думите й. Дори и да съдържаха капка истина, в този миг това ми беше безразлично. Тя бе пак тук, до мен, а всичко останало имаше значение само за хора с осигурено бъдеще.