Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (27)

XXVI

Занимавах се със сценария в продължение на няколко часа. Една трета от материала беше направо за изхвърляне, от останалото можеше да се използува само половината. Поправях ръкописа до един часа през нощта. Част от сцените положително бе скалъпена по изпитания шаблон на най-пошлите и жестоки каубойски филми. Но сравнено с бълващите огън оръдия и педантично извършваните в Германия убийства, всичко изглеждаше като безобиден сладникав фойерверк. Традиционните ситуации от уестърните, в които двамата противници са задължени да посегнат едновременно към пистолетите си и тогава да стрелят, в сценария бяха осъвременени и подчинени на някакъв гангстерски морал. Разбрах, че дори опитните автори на филми на ужасите не притежават достатъчно богата фантазия, за да си представят действителните събития в Третия райх. Странно, ала не се почувствувах толкова потиснат, колкото бях очаквал, примитивизмът на сценариста даже предизвика у мен горчива усмивка.

За щастие Скот бе организирал едно от безкрайните си коктейл-партита. Слязох при басейна, където празненството току-що започваше.

— Привършихте ли, Роберт? — попита ме Скот.

— За днес да. Сега имам нужда от нещо освежаващо.

— Имаме оригинална руска водка и всякакъв вид уиски.

— Уиски — казах аз. — Не ми се ще да се напивам, но и не ми се ляга още.

Изтегнах се в един шезлонг и оставих чашата на земята до себе си. Притворих очи и се заслушах в музиката, долитаща от малкото радио, което някой бе донесъл. Мелодията беше много хубава, казваше се „Sunrise Serenade“^[1]. После отново отворих очи и вдигнах взор към калифорнийското небе. За миг ми се стори, че плувам в някакво прозрачно море, което гальовно ме обгръща, без хоризонт, без начало и без край. След това чух до себе си гласа на Холт.

— Нима е вече осем часът? — попитах аз.

— Още не. Просто отскочих да видя какво правите — отговори той.

— Пия уиски. Други въпроси? Договорът влиза в сила от утре.

— Прочетохте ли сценария?

Извърнах се и се вгледах в угриженото му сбръчкано лице. Нямах желание да говоря за ръкописа, исках да забравя прочетеното.

— Утре — казах аз. — Утре ще получите всичко. С моите забележки.

— А защо не сега? Така ще мога да се подготвя за утре. Ще спестим половин ден. Работата не търпи отлагане, Роберт.

Разбрах, че няма да мога да се отърва от него. А и защо да не поговорим сега, помислих си аз. Защо не тук — край водата, водката и момичетата, под безбурното нощно небе на тоя побъркан свят? Защо да не му кажа колко струва неговият сценарий, вместо да потискам спомените си с шепа сънотворни забележки.

— Добре, Джо. Да седнем някъде по-настрана.

 

 

Един час по-късно вече бях обяснил на Холт грешките в сценария.

— Дреболиите, като погрешно изработени фуражки, ботуши, униформи и знаци за чиновете, лесно ще се отстранят — казах аз. — По-същественото е самата атмосфера. Тя не бива да е мелодраматична като в някой уестърн, инак ще изглежда като безобиден скеч в сравнение с немската действителност.

Холт се колебаеше.

— Филмът трябва да бъде касов — рече той най-накрая.

— Какво?

— Студиото инвестира в него почти един милион долара. Това означава, че трябва да съберем над два милиона, за да спечелим първия си долар. Хората трябва да гледат филма.

— Е, и?

— На това, за което говорите, никой няма да повярва. Наистина ли е така, Роберт?

— По-лошо. Много по-лошо.

Холт се изплю във водата.

— Никой няма да ни повярва.

Изправих се. Главата ми се пръскаше. Сега вече наистина ми бе дошло до гуша.

— Тогава го оставете така, Джо. Нима това проклето издевателство няма най-сетне да свърши? Америка води война с Германия, а вие ме убеждавате, че никой няма да повярва в злодействата на немците.

Холт кършеше ръце.

— Но аз ви вярвам, Роберт. Студиото и публиката няма да повярват. Никой няма да иде да гледа филма, който предлагате вие. Темата и без това крие достатъчно рискове. А аз искам да направя този филм, Роберт. Ала трябва да убедя и шефовете на студиото. Бих предпочел да заснема документален филм, но ще се провали. Студиото държи на тази мелодрама.

— С отвлечени момичета, изтезавани кинозвезди и хепиенд със сватба?

— Не точно това. Но, разбира се, с бягство, бой и напрежение.

Към нас се приближи Скот.

— Вие май нямате достатъчно за пиене.

Той постави на ръба на басейна бутилка уиски, бутилка вода и две чаши.

— Компанията се мести в моята бърлога. Ако огладнеете, елате. Има сандвичи и студено пиле.

Холт ме хвана за ръкава на сакото.

— Още десет минути, Роберт. Само десет минути за някои технически въпроси. Останалото ще обсъдим утре.

Десетте минути се проточиха един час. Холт беше типичен представител на Холивуд: човек, който иска да направи нещо истинско, но е готов да се задоволи и с посредственото и счита това за труден художествен проблем, а не за жалък компромис.

— Трябва да ми помогнете, Роберт — каза той. — Трябва да претворяваме идеите си в живота крачка по крачка, а не с един удар. Petit à petit^[2].

Този неверен френски израз ме довърши. Сбогувах се набързо с Холт и се прибрах в стаята си. Полежах известно време на кревата, проклинайки сам себе си. След това реших на другия ден да позвъня на Кан — нали сега имах пари. Реших да се обадя и на Наташа, досега й бях написал само две кратки писъмца, а и те ме бяха затруднили. Наташа не беше от хората, на които се пишат дълги писма. Тъй ми се струваше. Тя бе от жените, на които се звъни по телефона или се изпращат телеграми. Когато се намираше далеч от мен, нямаше какво да й кажа. Чувството ми към нея се запазваше, ала не намирах подходящи слова. Щом беше до мен, всичко бе наред, всичко бе истински значимо и вълнуващо; когато я нямаше, струваше ми се далечна и недостъпна като северното сияние. Най-силно въздействуваше нейното присъствие. Това ми беше направило впечатление още в Ню Йорк и странно защо, ме бе успокоило. Щом се появеше на вратата или само чуех гласа й, всичко беше вече наред.

Докато размишлявах за Наташа, ми хрумна, че мога да й се обадя веднага. Разликата във времето беше само три часа. Поръчах разговора и неволно усетих, че целият тръпна в очакване.

Тя вдигна слушалката. Гласът й беше много далечен.

— Наташа — промълвих аз, — тук е Роберт.

— Кой?

— Роберт.

— Роберт? Къде си? В Ню Йорк ли?

— Не, в Холивуд.

— В Холивуд?

— Да, Наташа. Ти какво, забрави ли? Какво става с теб?

— Спях.

— Спеше ли? Толкова рано?

— Но сега е полунощ. Ти ме събуди. Какво има? Връщаш ли се?

По дяволите, изругах на ум. Старата ми грешка! Бях объркал разликата във времето.

— Лека нощ, Наташа. Утре ще ти се обадя пак.

— Добре. Връщаш ли се?

— Още не. Утре ще ти обясня всичко. Сега спи.

— Добре.

Днес имах лош ден, упреквах се аз, не биваше да й се обаждам. Не биваше да върша много неща. Ядосвах се на себе см. В какво се бях забъркал? Какво ме засягаше Холт? И за какво ми беше всичко това? Полежах малко, след това телефонирах на Кан. Този път не сгреших. Кан спеше леко и се обади веднага.

— Какво има, Роберт? Защо звъните?

Ние, емигрантите, още не бяхме свикнали да използуваме телефона като американците, за нас един разговор на далечно разстояние означаваше някаква безизходица или нещастие.

— Да не е станало нещо с Кармен? — попита той.

— Не. Видях се с нея. Изглежда, че иска да остане тук.

Той помълча малко.

— Може би ще размисли. Та тя е отскоро в Холивуд. Има ли си някого?

— Не вярвам. Най-много хазяйката, у която живее. Струва ми се, че няма други познати.

Кан се засмя.

— А вие? Кога се връщате?

— Сигурно ще поостана по-дълго.

Разказах му историята с Холт, след това попитах:

— Какво ще кажете?

— Защо не? Нали нямате скрупули? Би било смешно. Или страдате от патриотизъм?

— Не. — Изведнъж си зададох въпроса защо в същност му се бях обадил. — Мислих за вашето писмо.

— Най-важното е да се издържи — каза той. — Как ще го постигнете, си е вече ваша работа. Според мен е хубаво, че ви занимава въпросът с комплекса — сега все още „на чернова“ и в безопасност. Но някога той ще се изправи пред нас с цялата си сериозност. Ето това е голямата опасност, която ни предстои. Възприемайте действията си в Холивуд като репетиция. Нали можете винаги да се откажете, ако ви дойде до гуша. Тук това е възможно, но по-късно, в Германия, вече няма да бъде. Гледайте на всичко като на един вид бойно кръщение, ако щете. Прав ли съм?

— Точно това исках да чуя.

— Добре. — Кан се засмя. — Не се оставяйте Холивуд да ви размъти главата, Роберт. В Ню Йорк не бихте ми задавали подобни въпроси. Там щеше да ви е ясно как да постъпите. А Холивуд си измисля глупави нравствени норми, защото сам е в ръцете на корупцията. Гледайте да не станете жертва на тази система. Даже и в Ню Йорк е трудно да се запази трезвият поглед върху нещата. Видяхте какво стана с Грефенхайм. Самоубийството му беше безсмислено, просто проява на слабост. Той и бездруго нямаше никога да може да заживее отново с жена си.

— Как е Бети?

— Бети се бори. Иска да дочака края на войната. Нито един лекар не би могъл да й предпише по-добро лекарство. Да не сте станали милионер, та водите трансконтинентални разговори?

— Още не.

Поседях още малко в стаята си. Вратата беше отворена и аз виждах късче от нощта, част от осветения басейн и върха на една палма, която шумолеше от лекия повей на вятъра и си бъбреше нещо. Мислех за Наташа и Кан, за думите на Кан: най-трудният час от нашия катунарски живот ще удари едва когато осъзнаем, че в същност никому не сме нужни. За сега като магнитно поле с един полюс все още ни привличаше илюзията, че след края на войната всичко ще се промени. Ала когато краят й действително дойдеше, всичко щеше да рухне и едва тогава щеше да настъпи времето на истинското скиталчество.

Това беше забележителна нощ. В стаята влезе Скот и пожела да види рисунката с креда на Реноар, която бях взел от Силвърс. Само по упорството му можеше да се разбере, че е много пиян.

— Никога не ми е минавало и през ум, че бих могъл да притежавам картина на Реноар — призна ми той. — Допреди две години имах твърде малко пари. А сега тая мисъл ми се върти като муха в главата. Мой собствен Реноар! Трябва да го имам! Още тази нощ!

Свалих картината от стената и му я подадох.

— Ето, Скот, вземете.

Той я пое благоговейно, после рече:

— Това го е нарисувал той. Със собствената си ръка. А сега го притежавам аз — дрипавото момче от Айова Сити, от бедняшкия квартал. Трябва да полеем случая, Роберт. В моята стая. С картината на стената. Ще я окача веднага.

Стаята му имаше вид на бойно поле: навсякъде чаши, бутилки и чинии с изсъхнали сандвичи и издути резени шунка върху тях. Скот свали от стената една снимка на Рудолфо Валентино в ролята на шейх.

— Как ще изглежда тук картината на Реноар? Като реклама на уиски?

— Във всеки случай по-добре, отколкото у някой милионер. За тях това е само реклама на собствения им снобизъм.

Останах при Скот цял час и слушах разказа за житейския му път, докато му се приспа. Той смяташе, че е прекарал ужас но юношество, понеже е бил много беден и е бил принуден да продава вестници, да мие чинии и да понася дребни унижения. Следях историята му без ирония, ала и без да се опитвам да сравнявам неговия живот с моя. Накрая сънят го обори и той ми написа чека.

— Не съм и помислял, че някога ще мога да подписвам чек за картина на Реноар! — промърмори Скот. — Чак тръпки ме побиват!

Върнах се в стаята си. Около електрическата крушка кръжеше някакво насекомо с прозрачни зеленикави крилца. Наблюдавах го известно време. Сякаш майсторски ръце го бяха изработили от филигран — необяснимо произведение на изкуството, пълно с изящество и пърхащ живот, решено безогледно да изгори в огъня като индийска вдовица. Улових насекомото и го пуснах в хладната нощ, за да го спася. След минута то пак бе в стаята. Разбрах, че трябва или да заспя, или да прекъсна тънката нишка на неговия живот. Направих безуспешен опит да заспя. Когато отново отворих очи, съзрях на вратата някаква фигура. Посегнах към лампата, за да се защитя с нея в случай на нужда. На прага стоеше младо момиче с леко измачкана рокля.

— О, извинете — рече тя с твърд акцент. — Мога ли да вляза?

Момичето пристъпи напред.

— Сигурна ли сте, че не грешите стаята? — попитах аз.

Тя се усмихна.

— По това време вече няма значение, нали? Заспала съм вън. Бях много изморена.

— На партито у Скот ли бяхте?

— Не му зная името. Някой ме доведе тук. А сега всички са се разотишли. Трябва да изчакам, докато съмне. Видях, че при вас свети. Ще ми позволите ли да поседя тук на някой стол? Навън е влажно от росата.

— Вие не сте американка, нали? — попитах глупаво аз.

— Мексиканка. От Гуадалахара. Ще ми разрешите ли да остана при вас, докато тръгне автобусът?

— Ще ви дам една моя пижама — казах аз. — И одеяло. Диванът е достатъчно широк. Там е банята. Можете да се преоблечете в нея. Роклята ви е мокра. Закачете я на един стол да изсъхне.

Тя ме стрелна е поглед.

— Изглежда, че добре познавате жените.

— Не. Просто съм практичен. Можете да вземете гореща вана, ако ви е хладно. Тук няма да пречите никому.

— Много ви благодаря. Няма да вдигам шум.

Момичето прекоси стаята. Беше много нежно, с черни коси, тесни ходила и неволно ми напомни за насекомото с прозрачните крилца. Огледах дали не се е върнало, ала не го открих. Затова пък при мен бе долетяло друго създание — без много думи, сякаш това бе най-естественото нещо на света. А може би наистина бе тъй. Слушах плискането на водата в банята с непонятно умиление. Всичко обичайно ми създаваше такова чувство. Бях дотолкова свикнал с необичайното, че покоят на обикновените неща ми се струваше като приключение. Независимо от това или точно заради това скрих между две книги чека на Скот, който трябваше да предам следобед на Силвърс. Човек не бива да предизвиква прекалено много съдбата.

Събудих се късно. Момичето го нямаше. Върху една салфетка открих следи от червило. Сигурно ми ги бе оставила като ням поздрав. Потърсих чека. Беше на мястото си. Не липсваше нищо. Дори не знаех дали бях спал с нея. Спомних си само, че по едно време тя бе застанала до моето легло и ми се струваше, че бях почувствувал голото й хладно и гладко тяло, но не бях сигурен дали бяхме стигнали до нещо повече.

Отидох в студиото. Беше десет часът, но аз реших, че вечерта вече бях прекарал два часа с Холт и можех да си ги приспадна. Холт веднага поведе разговор за кадъра, който снимаше в момента. Още отвън бях чул песента „Хорст Весел“. Холт искаше да знае дали песента трябва да се изпълнява на английски, или на немски. Посъветвах го на немски. Той възрази, че следващият текст на английски нямало да звучи добре. Пробвахме и двата варианта. Стигнах до извода, че говорещите английски есесовци правят странно впечатление и разсейват вълнението, надигащо се у мен. Всичко ми изглеждаше не като имитация на действителността, а като театър, и то на чужд език.

 

 

Следобед занесох на Силвърс чека.

— А втората картина? Не я ли продадохте? — попита той.

— Нали виждате — отвърнах раздразнено. — Тогава сумата върху чека щеше да бъде двойно по-голяма.

— По-добре да бяхте продали другата картина. Рисунката с креда беше по-ценна. По-изгодно беше да се продадат двете заедно.

Не отговорих. Гледах го и се питах дали може поне веднъж да говори направо, без каквито и да са номера. Сигурно и пред смъртта си щеше да направи някой номер, дори и да знаеше, че нищо няма да му помогне.

— Тая вечер сме канени на прием — каза той в заключение. — Около десет часа.

— На вечеря ли?

— Не. Отказах вечерята. Отиваме във вилата на Уилър?

— В качеството си на какъв ще дойда аз? Като експерт от Лувъра или като белгийски изкуствовед?

— Като експерт. Преди това трябва да занесете там картината на Гоген. Най-добре веднага. Закачете я, ако успеете. Ще има по-силно въздействие. Разчитам на вас. Окачените на стена картини се продават два пъти по-лесно, отколкото ако са на пода или на стол. Можете да вземете такси.

— Няма нужда — заявих високомерно аз. — Имам кола.

— Какво?

— От студиото. — Премълчах, че става въпрос за форд — стар модел.

Този факт ми осигуряваше за известно време превъзходство над Силвърс. Но в девет и половина той предложи да използуваме моята кола, за да идем във вилата на Уилър, и когато я видя, отскочи назад от изненада и поиска да поръча кадилак. Аз го убедих да пътуваме с форда: за първи контакт така ще бъде по-добре — изглежда по-внушително. И бездруго в Холивуд гъмжи от кадилаци и ролс-ройсове. Всяка дребна кинозвезда притежава такава кола; в тая страна, където всеки си придава важност, един форд може да предизвика истинска сензация в положителния смисъл на думата.

— Точно така ще постъпя — заяви Силвърс, който като всички несигурни в себе си хора винаги искаше да бъде прав. — Смятах да взема под наем много стар, употребяван кадилак, но един форд в края на краищата е почти същото.

Попаднахме на частна филмова прожекция. В Холивуд бе прието след вечерята да се показват филми на продуцента, у когото беше приемът. Забавлявах се със Силвърс, който беше въплъщение на самата любезност и нетърпение. Той бе с копринен смокинг и официални обувки тип пантофки, аз — със синия си костюм. Тук имаше повече сини костюми, отколкото смокинги. Силвърс се чувствуваше неловко и на драго сърце би се върнал да се преоблече. Естествено той обвини мен, че не съм го предупредил, въпреки че следобед бях видял във вилата само един лакей и възрастната майка на Уилър.

Минаха почти два часа, преди да запалят отново лампите. За моя изненада сред гостите открих Холт и Таненбаум.

— Как така се събрахме всички на приема? — попитах аз. — В Холивуд винаги ли е тъй?

— Но, Роберт! — упрекна ме Холт. — Та Уилър е нашият шеф! Неговото студио финансира филма. Нима не знаехте?

— Не. Откъде да знам?

— Щастливец! Веднага ще му съобщя, че сте тук. Положително ще поиска да поговори с вас!

— Аз съм тук със Силвърс. По друга работа.

— Мога да си представя! Вече забелязах тази натруфена маймуна. Защо не дойдохте за вечерята? Имаше пълнена пуйка. Истински деликатес. Тук пуйка се яде обикновено през късна есен. Нещо като коледната гъска в Европа.

— Шефът ми беше зает и не можеше да дойде по-рано.

— Вашият шеф не беше поканен на вечеря. Ако Уилър знаеше, че и вие ще пристигнете с него, сигурно щеше да ви покани. Той знае кой сте. Аз му разказах.

За миг се насладих на мисълта, че Силвърс е тук заради мен, и се попитах как ли би го усуквал въпреки всичко, за да ми покаже своето превъзходство. После забравих за това и плъзнах поглед по гостите. Веднага ми направиха впечатление множеството млади хора с хубава външност. Видях половин дузина филмови герои, които познавах от уестърните и приключенските филми.

— Зная какъв въпрос, ви се върти на езика — рече Холт. — Защо не са на война? Някои от тях не са здрави, получили са травми от футбол или тенис, други по време на снимки, трети считат, че са незаменими тук. Но мнозина са на фронта — и такива, за които никой не е допускал. Канехте се да зададете тоя въпрос, нали?

— Не. Исках да попитам дали не е организирана среща на полковници. Тук гъмжи от полковници!

Холт се засмя.

— Това са нашите холивудски полковници. Всички до един са станали майори, старши лейтенанти, полковници, капитани и вицеадмирали, без да служат. Капитанът, когото виждате там, никога не е плувал по-далеч от Санта Моника, адмиралът притежава прекрасно тапицирано кресло във Вашингтон. Полковниците са продуценти, режисьори и филмови агенти, командировани към отдел „Кино“ на армията. По-нисък чин от майор тук няма.

— Вие също ли сте майор?

— Аз имам сърдечен порок и снимам антинацистки филми. Смешно, нали?

— Защо? Навсякъде по света е тъй. Мисля, че дори и в Германия. Войниците не се виждат. Виждат се тиловите герои и кръшкачите. Това не се отнася за вас, Холт. Колко много красиви хора има тук! Така би трябвало да изглежда всеки прием.

Той се засмя.

— Намирате се в Холивуд. Къде другаде ще срещнете такива красавци? Тук, където всеки може все още да продаде своята външност. А ето и нашия шеф Уилър!

Към нас се приближи дребен човечец с униформа на полковник. Той имаше бръчки, появили се от чести усмивки, и изобщо нямаше вид на военен. Когато чу, че работя с Холт, Уилър веднага ме дръпна настрана. Силвърс облещи очи от изненада. Той седеше самотен в едно кресло, от което се виждаше картината на Гоген, към която за сега никой не проявяваше интерес. Платното на големия художник сияеше като късче южно слънце над рояла, около който, както се опасявах, скоро щяха да се съберат любители на хоровото пеене.

Едва успях да се измъкна от наобиколилата ме тълпа. Неочаквано се бях превърнал в нещо, подобно на салонен лъв от царството на ужасите. Уилър с горда усмивка ме представи като бивш концлагерист и неколцина филмови герои и момичета с тен на узряла праскова се заинтересуваха от мен. От притеснение се обливах в пот и пронизвах с гневни погледи Холт, макар че той, общо взето, не бе виновен за създалата се ситуация. След известно време ме спаси Таненбаум. Той се въртеше през цялата вечер около мен като котка край чиния с гулаш й се възползува от първия удобен случай, за да ми предложи да пийнем по чаша уиски, тъй като искал да ми довери някаква тайна.

— Близначките пристигнаха — прошепна Таненбаум.

Знаех, че бе издействувал на сестрите две епизодични роли във филма на Холт.

— Слава богу! — възкликнах аз. — Сега страданията ви са гарантирани.

Той поклати глава.

— Напротив, пълен успех!

— Какво? И с двете ли? Моите поздравления.

— Не, това е невъзможно. Те са католички. Само с едната.

— Браво! Никога не бих допуснал. При вашата изтънчена и сложна душевност!

— И аз! — възкликна щастливо Таненбаум. — Благодарение на филма!

— Разбирам. Заради ролите, които им осигурихте.

— Не, не е заради това. Застъпвал съм се и друг път за тях. Близначки могат винаги да се използуват за второстепенни роли. Но по-рано нищо не се получаваше. А сега се получи!

— Още веднъж ви поздравявам.

— Нали играя групенфюрер. Както може би знаете, аз съм привърженик на Станиславски. За да изпълня добре ролята си, трябва изцяло да се вживея в нея. Ако играя убиец, трябва да се чувствувам като истински убиец. Е, а ако ролята е на групенфюрер…

— Разбирам ви. Но близначките са неразделни. В това е силата им.

Таненбаум се усмихна.

— За един Таненбаум е невъзможно, но не и за един групенфюрер! Когато двете пристигнаха в бунгалото, аз бях в униформа и така ги нахоках, че душата им слезе в петите. Изпратих едната, трепереща от страх, в гардеробната да пробва костюмите, а на другата заповядах да остане, заключих вратата и я повалих на дивана, без да свалям униформата си — досущ като истински групенфюрер. И представете си: вместо да ми издере лицето, тя беше тиха като мишка. Такава е силата на униформата. Никога не бих повярвал. А вие?

Сетих се за първия си следобед в студиото.

— Напротив — отвърнах аз. — Но какво ще стане, когато се появите пред нея не с униформа, а с възбуждащото си спортно сако?

— Вече опитах — каза Таненбаум. — Въздействието беше същото. Може би защото вече се е случило веднъж. С една дума: въздействието е същото.

Поклоних се на групенфюрера в син костюм.

— Една малка компенсация за едно голямо нещастие — произнесох аз. — Все пак нещо. Разказват, че след последното страшно изригване на Везувий хората печели яйца в горещата пепел.

— Такъв е животът — заяви Таненбаум. — Ала едно нещо ме измъчва. Не зная дали съм попаднал на онази близначка, която трябва.

— Как така? Нали двете по нищо не се различават?

— Различават се. В леглото. Везел ми каза, че едната била като вулкан. А моята е по-скоро спокойна.

— Може би това се дължи на вашето излъчване?

Лицето на Таненбаум се проясни.

— Възможно е. Не бях се сетил за това. Но какво да сторя?

— Почакайте до следващия си филм. Може би в него ще играете пират или шейх.

— Шейх — каза Таненбаум. — Шейх с харем. По метода на Станиславски.

 

 

Когато се върнах в „Градината на аллах“, нощта бе необикновено тиха. Още не беше много късно, ала всичко, изглежда, спеше. Седнах на ръба на басейна и внезапно върху ми легна сянката на безпричинна тъга. Седях и чаках появата на образи, на видения от миналото, за да мога да разбера откъде дойде тази депресия, която, както веднага почувствувах, се отличаваше от предишните. Тя не ме потискаше, не ме измъчваше. Познавах страха от смъртта, който също бе по-различен от другите страхове и далеч не най-ужасният. Моето странно състояние приличаше на този страх, но беше много по-спокойно. То бе неописуемо спокойно, безболезнено, само някаква смъртна тъга — светла и почти прозрачна, ала внушаваща несигурност. Разбрах, че пророческите думи за явлението на бог не в бурята, а в тишината, са приложими и за смъртта и че животът на човек завършва с безволево, кротко угасване, безименно и без страх. Останах там, докато усетих, че в мен неусетно се връща животът като живителен прилив след беззвучен отлив. Накрая станах, върнах се в стаята си и се изтегнах на леглото. Чувах само лекото шумолене на палмовите листа и ми се струваше, че е настанал час, който бе в рязък контраст е моите сънища, и че този час е направил своеобразна метафизическа равносметка на целия ми живот; разбрах, че това е временно състояние и не може да събуди у мен някакви надежди, ала въпреки това почувствувах странно облекчение. И не се учудих, когато отново съзрях край лампата си прозрачното насекомо със зелените крилца.