Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (23)

XXII

— Имам интересна новина за вас — каза Силвърс. — Скоро ще се отправим на далечен път и ще завладеем Холивуд. Какво ще кажете за това?

— Като актьори ли?

— Като търговци на картини. Получих оттам покани от различни места и реших да се занимая с района като специалист.

— Заедно с мен?

— С вас — великодушно потвърди Силвърс. — Вие навлязохте доста добре в работата и ще ми бъдете полезен.

— Кога заминаваме?

— След около две седмици. Имаме достатъчно време за подготовка.

— За колко дни?

— Засега за две седмици. Но може да останем и повече. Лос Анджелос е неразорана целина. Със златна настилка.

— Златна ли?

— Настилка от банкноти по хиляда долара. Не ми задавайте глупави въпроси. Всеки на ваше място би скачал от радост. Или не ви се тръгва? В такъв случай ще се наложи да си потърся друг помощник.

— А мен ще уволните?

Силвърс се ядоса.

— Какво ви става? Разбира се, че ще ви уволня. Как иначе? Но защо не искате да дойдете с мен? — Силвърс ме изгледа с любопитство. — Или смятате, че нямате достатъчно дрехи? Мога да ви дам аванс.

— За да си купя дрехи, които ще нося в служебно време ли? Нещо като униформа? И да ги платя от вашия аванс? Доста неизгодна сделка, господин Силвърс!

Той се разсмя. Отново плуваше в свои води.

— Така ли смятате?

Кимнах. Исках да спечеля време. Не ми бе напълно безразлично дали ще напусна Ню Йорк, или не. В Калифорния не познавах никого, а Силвърс като единствен събеседник ми се струваше твърде скучен. Вече познавах и кътните му зъби. Не беше никак трудно, защото той блестеше само с хитростта си. Няма нищо по-досадно от човек, който постоянно позира. Това не можеше да се търпи дълго. С ужас си представях безкрайните вечери в някакво хотелско фоайе, предаден в ръцете на Силвърс и лишен от личен живот.

— Къде ще живеем?

— Аз ще бъда в „Бевърли Хилс“, а вие в „Градината на аллах“.

Погледнах го с интерес.

— Хубаво име. Напомня ми за Рудолфо Валентино. Значи няма да живеем в един и същи хотел?

— Прекалено е скъпо. Чух, че „Градината на аллах“ бил много добър хотел. На две крачки е от „Бевърли Хилс.“

— А как ще уредим сметките? Разноските за хотела и храната?

— Ще си записвате какво сте похарчили.

— Искате да кажете, че трябва да се храня в хотела?

Силвърс махна с ръка.

— Вие сте труден човек. Можете да правите каквото си пожелаете. Други въпроси?

— Да — отговорих аз. — Трябва да ми повишите заплатата, за да си купя нов костюм.

— С колко?

— Със сто долара месечно.

Силвърс подскочи.

— Изключено! Да не искате да си поръчате костюм при „Кнайз“? А Америка се носи конфекция. Какво не ви харесва във вашия костюм? Напълно приличен е.

— Не е достатъчно хубав за човек, който служи при вас. Може би ще ми потрябва даже смокинг.

— Не заминаваме за Холивуд заради танците и баловете.

— Кой знае! Според мен идеята не е толкова лоша. В нощните клубове сърцата на милионерите омекват по-лесно. Нали ще ги улавяме с изпитания търговски трик, че ще станат светски хора, ако си купят картини.

Силвърс ме погледна ядосано.

— Това са търговски тайни! За тях не се говори на глас. И ми повярвайте: холивудските милионери преливат от самочувствие. Те се смятат за разпространители на култура. Е, добре, ще ви дам добавка от двадесет долара.

— Сто — казах аз.

— Не забравяйте, че работите нелегално. Заради вас рискувам много неща!

— Сега вече не!

Вдигнах поглед към една картина на Моне, която висеше срещу мен. Тя представляваше поляна с макове, в която се разхождаше облечена в бяло жена; платното датираше от 1889 година, ала от него се излъчваше такъв покой, сякаш бе създадено години преди това.

— Получих разрешително за пребиваване в Щатите. За още три месеца, но след това автоматически ще го удължат.

Силвърс прехапа устни.

— Е, и? — попита той.

— Следователно имам право да работя — отвърнах аз. Лъжех, но в дадения момент това не беше толкова важно.

— Искате да кажете, че имате намерение да си потърсите работа на друго място?

— Разбира се, че не. Защо да го правя? При Вилденщайн ще трябва вероятно да седя по цял ден в галерията. При вас ми харесва повече.

Погледнах към Силвърс и разбрах, че крои нещо. Сигурно изчисляваше каква стойност има онова, което зная за бизнеса му, за него и за Вилденщайн. Навярно в този миг съжаляваше, че ме е посветил в многобройните си номера.

— Вземете под внимание и факта, че през последните седмици заради вашия бизнес бях принуден да нарушавам неведнъж своите нравствени принципи. Завчера например се представих пред милионера от Тексас за експерт от Лувъра. А и познанията ми по чужди езици имат също някаква стойност.

Споразумяхме се за седемдесет и пет долара. Очаквах тридесет. Повече не споменах за смокинга, не смятах да си го купувам сега. Бих могъл да го използувам в Калифорния, за да измъкна още някоя сума от Силвърс, ако пак поискаше от мен да изиграя ролята на придружаващ го експерт от Лувъра.

 

 

Отидох у Фрислендер, за да му занеса първите сто долара, които ми бе заел.

— Седнете — покани ме той и пъхна небрежно парите в черния си портфейл от крокодилска кожа. — Вечеряли ли сте?

— Не — отвърнах аз, без да се замислям. Кухнята у Фрислендер бе превъзходна.

— Тогава останете — отсече той. — Ще дойдат още четири-пет души. Не зная кои. Попитайте жена ми. Искате ли един скоч?

Откакто бе получил американско гражданство, Фрислендер пиеше само уиски. Бях очаквал по-скоро обратното — първо да пие уиски, за да покаже доброто си желание да стане истински американец, а след това да се върне към барака и кюмела. Но Фрислендер беше голям особняк. Затова пък преди своята натурализация той бе пелтечил непрекъснато на английски с унгарски акцент и бе настоявал пред семейството си също да разговаря на английски. Злите езици твърдяха, че изисквал това даже и в леглото. Естествено никой не можеше да го докаже. Няколко дни след като получи американско поданство, в дома му отново се заговори на вавилонски: причудлива смесица от немски, английски, еврейски и унгарски.

— Жена ми е скрила барака — поясни Фрислендер. — Пазим го. Тук почти не се намира. И трябва да заключваме последните бутилки. Инак ще го излочи готвачката. В това се изразява нейната носталгия. Вие също ли тъгувате по родината?

— По коя родина?

— По Германия.

— Не. Та аз да не съм евреин.

Фрислендер се засмя.

— Има нещо вярно в тия думи.

— Повече, отколкото си мислите — рекох аз, сещайки се за Бети Щайн. — Евреите бяха най-сантименталните патриоти.

— Знаете ли защо? Защото до 1933 година си живееха добре в Германия. Последният кайзер им даде благороднически титли. Даже ги приемаха в неговия двор. Кайзерът имаше приятели евреи, а престолонаследникът — любовница еврейка.

— По времето на негово величество може би щяхте да станете барон — подметнах аз.

Фрислендер прекара ръка по косите си.

— Tempi passati!^[1]

За миг мечтите му се пренесоха в миналото. Засрамих се за грубата си забележка, но Фрислендер дори не й обърна внимание, той бе овладян от консерватизма на човек, притежавал вила на „Тиргартенщрасе“.

— Но тогава вие сте били още дете — рече той. — Да, драги мой млади приятелю. А сега идете при дамите.

„Дамите“ се оказаха Таненбаум и за мое учудване — хирургът Равик.

— Отидоха ли си вече близначките? — попитах Таненбаум. — Да не сте ощипали по погрешка другата сестра?

— Глупости! Да не си мислите, че си приличат не само по външност, но и по…

— Разбира се.

— Имате пред вид темперамента ли?

— По тоя въпрос съществуват две теории.

— По дяволите! Какво ще кажете вие, доктор Равик?

— Нищо.

— За такъв отговор не е необходимо човек да е лекар — отвърна засегнат Таненбаум.

— Именно — рече спокойно Равик.

Влезе госпожа Фрислендер в пищна рокля от епохата на Наполеон I, с колан под бюста — истинска снажна мадам дьо Стал. На ръката й подрънкваше гривна с големи колкото орех сапфири.

— По един коктейл, господа?

Равик и аз взехме водка, Таненбаум — за наш ужас — жълт шартрьоз.

— Към херингите ли? — попита учудено Равик.

— Към близначките — отвърна Таненбаум, все още обиден. — Човек като не познава едно, няма право да говори за друго.

— Браво, Таненбаум! — възкликнах аз. — Не знаех, че сте сюрреалист.

Появи се Фрислендер заедно с близначките, Кармен и още неколцина други гости. Сестрите бяха подвижни като живак, Кармен, цялата в черно, което подчертаваше трагичната й красота, гризеше шоколад с орехи. Стана ми интересно дали ще си вземе херинги след шоколада. Тъкмо това направи. Стомахът й бе толкова здрав, колкото и мозъкът й.

— След две седмици заминавам за Холивуд — оповести високо Таненбаум, докато сипваха гулаша. Наперен като паун, той погледна към близначките.

— Като какъв? — попита Фрислендер.

— Като актьор, разбира се.

Наострих уши. Не вярвах на Таненбаум; прекалено често говореше за Холивуд. Наистина веднъж беше ходил там — бе изпълнявал малка роля на беглец в някакъв антифашистки филм.

— Какво ще играете? — попитах аз. — Бъфало Бил ли?

— Групенфюрер от СС.

— Какво?

— Въпреки че сте евреин? — изненада се госпожа Фрислендер.

— Защо не?

— С името Таненбаум?

— Моят псевдоним е Гордън Т. Кроу. Буквата „Т“ е от Таненбаум.

Всички го погледнаха с известно съмнение. Действително нерядко ролите на нацисти се изпълняваха от емигранти, в Холивуд и до днес господствуваше мнението, че европейците — независимо от това дали са приятели, или врагове — подхождат повече за такива роли от американците.

— Групенфюрер от СС? — повтори Фрислендер. — Според мен тук това е едва ли не генерал.

Таненбаум кимна.

— Да не би да играете щурмбанфюрер? — попитах аз.

— Групенфюрер! Защо не? В американската армия също има генерали-евреи. Не е изключено да повишат моя герой и той да стане нещо като обергенерал.

— Какво разбирате вие от чинове?

— Какво има толкова за разбиране? Аз си имам роля. Естествено героят е чудовище. Без съмнение бих отказал да играя някой симпатичен групенфюрер.

— Групенфюрер! — възкликна госпожа Фрислендер. — А аз си мислех, че такава птица би трябвало да се играе от самия Гари Купър.

— Американците отказват да играят роли на нацисти — поясни дребният Везел; съперник на Таненбаум. — Може да навреди на репутацията им. Те на всяка цена трябва да бъдат симпатични. Тези роли се дават на емигрантите. И те ги играят, защото иначе ще умрат от глад.

— Изкуството си е изкуство — високомерно възрази Таненбаум. — Нима вие не бихте изиграли Распутин, Чингис хан или Иван Грозни?

— Ролята главна ли е? — полюбопитствувах аз.

— Разбира се, че не — отговори бързо Везел. — Това е невъзможно. Главната роля се изпълнява от някой симпатичен американец, чиято партньорка е някоя добродетелна американка. Това е закон!

— Не се карайте — увещаваше гостите Фрислендер. — По-добре си помагайте. Какво има за десерт?

— Сладкиш със сливи и торта „Зехер“.

И този път, както обикновено, за гостите бяха приготвени канчета с храна за в къщи. Равик се отказа от своята порция. Таненбаум и Везел помолиха за допълнително парче торта. Аз дадох на готвачката тайно два долара и тя ми изнесе удобно за носене калайдисано канче с дръжки и шарена картонена кутия със сладкиши. Близначките получиха канчета-близнаци. Кармен отказа, мързеше я да носи.

Сбогувахме се с домакините като бедни роднини.

— Как да разделя тези близначки? — прошепна ми групенфюрерът Таненбаум. — Те се хранят заедно, живеят заедно и спят заедно.

— Според мен не е толкова сложно — отвърнах аз. — Виж, ако бяха сиамски близначки, би било действително труден проблем.

 

 

Тази вечер Наташа трябваше да ходи на снимки. Беше ми дала ключа от жилището, за да мога да я почакам. Качих се с гулаша и сладкишите. После още веднъж слязох до Второ авеню и купих бира.

Когато отключих вратата и влязох в празния апартамент, изпитах странно чувство. Не можех да си припомня дали ми се бе случвало подобно нещо. Винаги бях влизал или в хотелска стая, или в нечие жилище като гост. А сега ми се струваше, че съм се върнал в собствения си дом. Когато отварях вратата, по ръцете ми пробягнаха леки тръпки. Когато че ли нещо ме зовеше от далечината, нещо, свързано с родния ми дом, нещо, за което дълго време не бях си спомнял. В апартамента беше прохладно, чух бръмченето на климатичната инсталация в прозореца и на хладилника в кухнята. Тия шумове сякаш бяха добри духове, пазители на домашното огнище. Запалих лампата, оставих бирата в хладилника, а гулаша сложих върху газовата печка на слаб огън, за да не изстива. После отново загасих лампата и отворих прозорците. Топлият въздух нахлу в стаята като огромна вълна, стремителна и алчна. Малкото синьо пламъче на печката пръскаше слаба, вълшебна светлина. Включих радиото и потърсих станцията, която предаваше класическа музика без реклами. Звучаха прелюдиите на Дебюси. Седнах в креслото до прозореца и зареях поглед в града. За първи път чаках Наташа в това жилище. В душата ми цареше мир и покой и аз им се наслаждавах. Още не бях казал на Наташа, че трябва да замина със Силвърс в Калифорния.

Тя си дойде след около час. Ключът щракна в ключалката. В първия миг помислих, че ненадейно се е върнал собственикът на апартамента, после чух нейните стъпки.

— Тук ли си, Роберт? Защо стоиш на тъмно?

Тя захвърли в стаята куфара с вещите си.

— Аз съм мръсна и ужасно гладна. От какво да започна?

— От ваната. А докато се къпеш, аз ще ти поднеса чиния гулаш по сегедски. Вече е горещ и чака върху печката. Освен това има и мариновани краставички, а за десерт — торта „Зехер“.

— Пак ли беше при знаменитата готвачка?

— Да. И домъкнах огромно количество храна — като някоя врана за малкото си. Няма нужда да пазаруваме два-три дена.

Наташа вече разсъбличаше дрехите си. От ваната се вдигаше пара, ухаеща на карамфил от „Мери Чес“. Донесох гулаша. И на земята за миг се възцари мир.

— И днес ли те снимаха като императрица Йожени с диадемата от „Ван Клееф и Арпълс“? — запитах аз, докато Наташа вдишваше миризмата на гулаша.

— Не. Днес бях Ана Каренина. Цялата в кожи, очакваща съдбата си на Петербургската или Московската гара в образа на Вронски. Даже се изплаших, когато излязох на улицата и не видях сняг.

— Ти приличаш на Ана Каренина.

— Все още?

— Въобще.

Тя се засмя.

— Всеки си представя Ана Каренина по своему. Боя се, че тя е била значително по-пълна от днешните жени. Такива са били нравите тогава. В деветнадесети век на мода са били Рубенсовите форми, дългите корсети, бронирани с китов мустак, и роклите до земята. Този век почти не е познавал ваните. Какво прави, докато ме нямаше? Вестници ли чете?

— Тъкмо обратното. Опитвах се поне веднъж да не мисля за вестникарски заглавия и уводни статии.

— Защо?

— Защото нищо не мога да проумея.

— Малцина могат да проумеят нещо. Като изключим войниците.

— Да — потвърдих аз. — С изключение на войниците.

Наташа ми подаде празната чиния.

— А ти искаш ли да станеш войник?

— Не. И това нищо не би променило.

Тя ме наблюдава известно време. После запита:

— Роберт, много ли се измъчваш?

— Никога не бих направил подобно признание. А и какво означава това — да се измъчваш? Докато други хора загиват.

Наташа поклати глава.

— В същност към какво се стремиш, Роберт?

Погледнах я изненадан.

— Към какво се стремя ли? — повторих, за да спечеля време. — Какво имаш пред вид?

— Бъдещето. Какви са плановете ти за в бъдеще? За какво живееш?

— Ела — рекох аз. — Този разговор не е за банята. Излизай от водата.

Наташа се изправи.

— За какво живееш в действителност? — попита тя пак.

— Нима човек знае за какво живее? А ти знаеш ли?

— За мен не е необходимо да зная това. Аз съм само едно отражение. Но ти си друг!

— Ти — отражение?

— Не се отклонявай. Какви са стремежите ти? За какво живееш?

— Вече чувам край ушите си плясъка на тежките криле на еснафското благополучие. Кой знае това в действителност? А ако го узнае, то вече се превръща в лъжа. Аз не искам да се обременявам с такъв товар. Това е всичко. Поне за сега.

— Ти просто не можеш да ми отговориш.

— Не мога — рекох аз. Не мога да ти отговоря тъй, както би ти отговорил един банкер или един пастор. И никога няма да мога. — Целунах влажните й рамене. — Пък и не съм свикнал на подобни въпроси. Дълго време моята единствена мисъл бе да оцелея и това беше толкова трудно, че нямах сили за нищо друго. Сега доволна ли си?

— Нито дума не отговаря на истината и ти сам знаеш това. Но не искаш да ми я кажеш. Може би не искаш да я признаеш и пред себе си. Чух те, като викаше.

— Какво?

Наташа кимна.

— Викаше насън.

— И какво виках?

— Вече не помня. Спях и се събудих от твоя вик.

Въздъхнах с облекчение.

— Всеки сънува понякога кошмари.

Тя не отговори, след това замислено каза:

— В същност аз не зная нищо за теб.

— Знаеш прекалено много. А това вреди на любовта. — Прегърнах я и я издърпах от банята. — По-добре ела да проверим какво има в пакета с продукти. Ти имаш най-красивите колене на света.

— Не ми отвличай вниманието.

— Защо да ти отвличам вниманието? Нали сключихме договор. Ти неотдавна ми напомни за него.

— Остави тоя договор! Това беше само предлог. И двамата искахме да забравим по нещо. Ти забрави ли?

Изведнъж ми се стори, че сърцето ме заболя от нахлулия в душата ми хлад. Наистина не толкова силно, както очаквах — просто в гърдите ми стана студено, сякаш невидима ръка бе стиснала сърцето ми. Болката ме прободе само за миг, но усещането за хлад остана още известно време, след това започна бавно да изчезва.

— Аз нямах какво да забравя — рекох аз. — Тогава те излъгах.

— Не биваше да ти задавам такива глупави въпроси — упрекна се Наташа. — Не зная какво ме прихвана. Може би причината е, че цяла вечер бях Ана Каренина и имах чувството, че летя загърната в кожи, с руска тройка по снега, изпълнена със сантименталността и романтиката на една епоха, която никога не сме познавали. А може би за всичко е виновна есента, която ми е подействувала по-силно, отколкото на теб. През есента договорите се анулират и всеки от тях става недействителен. И хората искат… Да, какво ли искат в същност?

— Обич — промълвих аз и я погледнах.

Тя седеше на леглото, печална, изпълнена с нежност и лека жалост към себе си, в недоумение какво да прави със своите чувства.

— Да, обич. Само тя остава.

Кимнах.

— Любов край запалена камина, блясък на лампи под воя на нощния вятър и шумоленето на падащите листа. Любов, за която си уверен, че не е свързана с никакви загуби.

Наташа се протегна.

— Пак огладнях. Има ли още гулаш?

— Колкото искаш. Ти наистина ли ще ядеш гулаш след тортата?

— Тази вечер съм способна на всичко. Ще останеш ли да нощуваш тук?

— Да.

— Добре. Тогава няма да те измъчвам повече с несбъднати есенни мечти. Те и бездруго са избързали. Мисля, че нямаме повече бира.

— Има. Аз донесох.

— Какво ще кажеш да вечеряме в леглото?

— Разбира се. От гулаша не остават петна.

Тя се засмя.

— Ще внимавам. Какво би искал да правиш сега, ако имаше избор?