Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Schatten im Paradies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 33гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011)
Разпознаване и корекция
Уфтак Музгашки(2014)

Издание:

Немска, първо издание

ДИ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983

Редактор: Надя Фурнаджиева

Художник: Веселин Павлов

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректор: Олга Цанова

История

  1. —Добавяне

XXI

Бети Щайн се бе върнала от болницата.

— Никой не ми казва истината — оплакваше се тя. — Нито приятелите, нито враговете ми.

— Вие нямате врагове, Бети.

— Истинско съкровище сте. Но защо не ми казват истината? Аз съм в състояние да я понеса. По-ужасно е да не зная какво ми има.

Погледнах към Грефенхайм, който седеше зад гърба й.

— Ние ви казахме самата истина, Бети. Защо мислите че истината трябва непременно да е най-лошото? Винаги ли така драматизирате нещата?

Тя се усмихна някак по детски.

— Тогава ще се настроя другояче. Ако действително всичко е наред, ще продължа да живея по старому, познавам се добре. Ако обаче ми кажат, че всичко е въпрос на живот или смърт, ще се боря. Безумно ще се боря за времето, което ми остава. И ако наистина се боря, може би ще удължа определения ми срок. Инак ще изгубя скъпоценно време. Нима не ме разбирате? Трябва да ме разберете!

— Разбирам. Но щом доктор Грефенхайм ви казва, че всичко е наред, трябва да му вярвате. Защо да ви лъже?

— Защото така нравят винаги. Та кой лекар казва истината на своя пациент?

— Дори когато е негов стар приятел?

— Особено тогава.

Бети се бе върнала преди три дни от болницата и измъчваше себе си и приятелите си с тези въпроси. Огромните изразителни и неспокойни очи на добродушното й лице, което въпреки възрастта бе запазило наивния си израз на младо момиче, шареха от един на друг. Отвреме-навреме някой успяваше да я успокои, макар и не за дълго, и тогава тя изразяваше благодарността си по детински начин, но няколко часа по-късно съмненията и въпросите започваха отново да я измъчват. Бети седеше с часове в едно старо кресло с висока облегалка, което беше купила от братята Лоуи, защото й напомняло за Европа, а край себе си бе накачила своите медни гравюри с изгледи от Берлин. Преместила ги бе от антрето в спалнята, а две малки гравюри с подставки слагаше винаги до себе си, разнасяйки ги от стая в стая. Само за кратко време се обезпокояваше от съобщенията във вестниците за почти ежедневни бомбардировки над Берлин. Те я вълнуваха само по няколко часа, но толкова дълбоко, че в болницата Грефенхайм се принуждавал да не й съобщава новините. Ала и това не помогнало. На другия ден я заварил просълзена пред радиоапарата. Бети бе човек на крайностите и постоянно се намираше в шоково състояние. При това нейната скръб по Берлин беше в противоречие с омразата й към убийците, които бяха затрили голяма част от роднините й. А на всичко отгоре тя не можеше и да показва открито своята скръб, а бе принудена да я крие от другите емигранти като нещо неприлично. И бездруго заради носталгията си по Круфюрстендам Бети често срещаше презрението на останалите, които я сравняваха със сантименталната Сара[1], готова да целува нозете на своя убиец.

Сега обаче, когато нервите на изгнаниците, раздирани от противоречиви чувства — надежда, отвращение и страх, — бяха обтегнати до краен предел, защото всяка бомба, паднала над някогашната им родина, разрушаваше и тяхното имущество, и бомбардировките предизвикваха в едно и също време възторг и проклятия; сега надеждата и страхът не се намираха в равновесие и всеки бе длъжен сам да заеме някаква позиция; най-лесно щеше да бъде за ония, чиято омраза бе толкова силна, че заглушаваше всички останали гласове на състрадание към невинните, на милосърдие и човечност. Въпреки всичко преживяно мнозина не можеха да се съгласят с проклятието над един цял народ. За тях въпросът не се изчерпваше с твърдението, че немците сами са си навлекли това нещастие със своите ужасни злодеяния или най-малкото с равнодушието си, с неразрушимата вяра в своята чиста съвест и с чудовищния си деспотизъм, съпроводен от убеждението, че заповедта е закон и освобождава от отговорност. Без съмнение проявата на разбиране към другите бе едно от най-привлекателните качества на евреите, макар че това качество често ме бе довеждало до гняв и отчаяние. Там, откъдето се очакваше омраза и тя действително бе налице, не след дълго се появяваше прословутото разбиране. А след него и първите плахи опити за оправдание. От ръцете на палачите все още капеше кръв, но вече се намираха свидетели в тяхна защита. Това бе нация на защитници, не на обвинители. Нация на страдалци, не на отмъстители. Измежду тях рядко се срещаха макавеи.

Пламенната и сантиментална Бети се мяташе злощастна сред тоя хаос. Тя се оправдаваше, обвиняваше, пак се оправдаваше, а след това пред нея внезапно се изправяше най-безплътният от всички призраци — страхът от смъртта.

— А как се чувствувате вие, Рос? — попита тя.

— Добре, Бети. Много добре.

— Радвам се да го чуя!

Забелязах как дори само от думите ми в нея проблесна лъч надежда. Щом някой се чувствуваше добре, това вече бе достатъчно основание да се надява, че и тя ще бъде добре.

— Това ме радва — повтори тя. — Много добре ли казахте?

— Да, Бети. Много добре.

Бети кимна удовлетворена.

— Те бомбардираха Оливаер Плац в Берлин — прошепна тя. — Чухте ли?

— Те бомбардират целия Берлин, не само Оливаер Плац.

— Зная. Но това е Оливаер Плац! Ние живеехме там. — Тя се озърна плахо. — Другите се ядосват, щом заговоря за това. Нашият красив, стар Берлин!

— Той бе твърде грозен град — възразих предпазливо аз. — В сравнение с Париж или Рим. Имам пред вид архитектурата, Бети.

— Как мислите, ще доживея ли времето, когато ще мога да се върна там?

— Разбира се, защо не?

— Инак би било ужасно. Толкова дълго съм чакала.

— Берлин няма да бъде същият, както сме го запазили в спомените си — рекох аз.

Бети се замисли.

— Все пак нещо ще се е запазило. А и не всички немци бяха нацисти.

— Да — съгласих се аз и станах. Не можех да издържам дълго време подобни разговори. — По-късно пак ще поприказваме за това, Бети.

Отидох в другата стая. Там седеше Таненбаум, държеше някакъв лист в ръка и четеше на глас. Грефенхайм и Равик бяха също там. В този момент влезе Кан.

— Кървавият списък — обяви Таненбаум.

— Това пък какво е?

— Съставил съм списък на хората в Германия, които трябва да бъдат разстреляни — каза Таненбаум и си взе едно парче щрудел.

Кан погледна бегло списъка.

— Чудесно.

— Разбира се, той ще се допълва — увери го Таненбаум.

— И това е чудесно — отвърна Кан. — И от кого?

— Всеки може да прави предложения.

— А кой ще изпълни смъртните присъди?

— Нашият комитет. Трябва да го образуваме. Това е най-лесното.

— Вие ли ще бъдете негов председател?

Таненбаум преглътна бързо.

— Аз може да се поставя на негово разположение.

— Можем да постъпим и по-просто — каза Кан. — Да сключим договор. Вие ще разстреляте първия в списъка, а аз всички останали. Съгласен ли сте?

Таненбаум пак преглътна. Грефенхайм и Равик го погледнаха.

— Искам да кажа — продължи рязко Кан, — че вие ще разстреляте първия собственоръчно. И няма да се криете зад гърба на някакъв си комитет. Съгласен ли сте?

Таненбаум не отговори.

— Имате късмет, че мълчите — заключи Кан. — Ако бяхте отговорили: „Съгласен съм“, щях да ви зашлевя плесница. Не можете да си представите колко ми са омразни тия кръвожадни салонни брътвежи. По-добре си гледайте работата, — снимайте се във вашите филми. И без това от комитета няма да излезе нищо друго.

Кан отиде в спалнята при Бети.

— Обноски на нацист — промърмори Таненбаум подире му.

Тръгнах си с Грефенхайм. Той живееше вече в Ню Йорк, работеше като асистент в някаква болница без право да практикува самостоятелно, получаваше шестдесет долара на месец, квартира в болницата и безплатна храна.

— Отбийте се за малко при мен — предложи ми той.

Съгласих се. Вечерта бе шумна и не така задушна, както обикновено.

— Какво й е на Бети? — запитах аз. — Или не бива да говорите за това?

— Попитайте Равик.

— Той ще ме посъветва да попитам вас.

Грефенхайм се поколеба някое време.

— Отвориха я и пак я зашиха, нали? — продължих аз.

Той не отговори.

— По-рано правили ли са й операция?

— Да — отвърна той.

Не продължих да разпитвам.

— Бедната Бети — продумах след това. — Колко време може да продължи всичко?

— Не се знае. Понякога болестта се развива бързо, понякога бавно.

Стигнахме до болницата. Грефенхайм ме заведе в стаята си. Беше малка, много бедно обзаведена стаичка. Единствената скъпа вещ в нея бе голям аквариум с отоплявана вода.

— Екстравагантност, която си позволих, след като Кан ми донесе парите — рече той. — В Берлин цялата ми чакалня беше пълна с аквариуми. Развъждах декоративни рибки. — Грефенхайм ме погледна виновно с късогледите си очи. — Всеки си има хоби.

— Когато войната свърши — започнах аз, — искате ли да се върнете в Берлин?

— Жена ми е там.

— Имате ли новини от нея?

— Уговорихме се да не си пишем. Пощата се преглежда. Надявам се, че се е измъкнала от Берлин. Мислите ли, че са я арестували?

— Не. Защо да я арестуват?

— Нима вярвате, че ония там си задават такива въпроси?

— Някои да. Германците са бюрократи дори и когато вършат несправедливости. Смятат, че така се оневиняват.

— Тежко е да се чака толкова дълго — рече Грефенхайм. Той взе стъклен прибор, с който се чисти дъното на аквариума, без да се размътва водата. — Смятате ли, че са я пуснали да замине за Берлин? В някой град в Средна Германия?

— Възможно е.

Изведнъж осъзнах иронията на ситуацията. Грефенхайм лъжеше Бети, а аз трябваше да лъжа Грефенхайм.

— Нищо не може да се направи! — заключи той.

— Да, така е, ние сме само зрители — казах аз. — Прокълнати от бога зрители, чието положение е едва ли не завидно, понеже не им разрешават да станат действуващи лица. Ето кое прави нашето съществуване тук призрачно и почти неприлично. Хората се сражават, между другото и за нас, ала не искат ние да участвуваме в сраженията. А ако все пак на някого разрешат, то това е изключение, с хиляди предпазни мерки и далеч от фронта.

— Във Франция човек можеше да се запише в Чуждестранния легион — забеляза Грефенхайм и остави настрана прибора.

— Вие записахте ли се?

— Не.

— Не искахте да стреляте в немци, нали така?

— Изобщо не исках да стрелям.

Вдигнах рамене.

— Понякога човек няма друг избор. Принуден е да стреля в някого.

— Само в себе си.

— Глупости! Но мнозина от нас не желаеха да стрелят в немци, защото знаеха, че тези, в които биха искали да стрелят, не са на фронта. На фронта се изпраща само безобидното и покорно пушечно месо.

Грефенхайм кимна.

— Не ни се доверяват. Нямат доверие на нашето негодувание и нашата омраза. Ние приличаме на Таненбаум — той съставя списъци, ала никога не ще вдигне оръжие. Горе-долу е така. Или не?

— Приблизително. Не пожелаха да вземат дори Кан. Мисля, че са прави.

Тръгнах към изхода по белите коридори с белите лампи. Връщах се в своето призрачно съществуване — като че ли в страшния ураган се бях намерил на някакъв вълшебен остров, който имаше само две измерения. В Америка бе по-различно от Европа, където липсващото трето измерение се заменяше от борбата срещу бюрокрацията, властите, жандармите, от борбата за разрешително за престой, за черна работа, от борбата с митническите служители и полицаи, от борбата за живот. А тук внезапно се бяхме озовали на тихо местенце, далеч от заглавията във вестниците, новините по радиото и една война, която се водеше на друг континент, отвъд океана. По време на тази война нито един вражески самолет не се появи в американско небе, не падна нито една бомба, не излая нито една картечница. Аз вървях със съобщението в джоба, че престоят ми се удължава с още три месеца, един „Enemy Alien“ — чужденец-враг, който обаче не бе такъв голям враг, за да го затворят; крачех из тоя град, брулен от всички ветрове — една искрица живот, която не искаше да угасне, един пришелец, който дишаше дълбоко и си подсвиркваше с уста, една частица плът, носеща чуждото име Рос.

 

 

— Жилище! — възкликнах аз. — Лампи! Мебели! Легло! Жена! Електрически грил за месо! Чаша водка! Нещастният живот, на който съм осъден, има и една светла страна. Човек не може да свикне с нищо и това е прекрасно. Наслаждаваш се на всичко, сякаш за първи път ти се случва! Наслаждаваш му се до мозъка на костите! Не повърхностно, а до мозъка на костите, до гръбначния стълб и всичко онова, което е затворено в черепа. Остави ме да те погледам, Наташа! Обожавам те дори само заради това, че си тук. Заради това, че живеем по едно и също време. И най-накрая за всичко останало. Аз съм Робинзон, който всеки път открива наново своя Петкан. Следи в пясъка, следи от стъпки. За мен ти си първият човек на тая земя. И при всяка среща усещам това все отново и отново. Ето коя е светлата страна на моя проклет живот.

— Колко си пил? — попита Наташа.

— Нито капка. Само кафе и тъга. Нищо друго.

— Тъжен ли си?

— В моето положение не се тъгува дълго. След това се обръщаш като спящ човек насън. Тогава тъгата се превръща във фон, на който животът изпъква по-ясно. Тя потъва като камък, но жизненият тонус се покачва. Това, което ти казвам сега, не отговаря изцяло на истината. Аз само искам да бъде тъй. И все пак в него има зрънце истина. Иначе се протъркваш като кадифено парцалче в кутия с бръсначи.

— Хубаво е, че не си тъжен — рече Наташа. — Причините не ме интересуват. Всичко, за което се намират причини, е подозрително.

— А това, че те обожавам, също ли е подозрително?

Тя се засмя.

— То е малко опасно. Човек, способен на толкова възвишени чувства, обикновено лъже и себе си, и другите.

Погледнах я изумен.

— Защо говориш така?

— Ей тъй.

— Наистина ли мислиш така?

— Защо не? Нима ти не си Робинзон, който постоянно трябва да се убеждава, че е видял следи в пясъка?

Не отговорих. Думите й ме засегнаха по-дълбоко, отколкото очаквах. Бях си въобразил, че отново имам твърда почва под краката си, а се оказваше, че това е само сипей, който може да се свлече при първата ми крачка. Не идеализирах ли нашите отношения в желанието си сам да си повярвам?

— Не зная, Наташа — отговорих аз, опитвайки се да се избавя от мислите си. — Знам само едно: навикът е нещо, което досега ми е било забранено. Казват, че преодолените нещастия се превръщали в приключения. Не съм сигурен и в това. А и в кое ли в същност можем да бъдем сигурни?

— Да, кое е сигурно? — отвърна ми с въпрос тя.

Засмях се.

— Водката в тази чаша, пържолата на грила и ние двамата, надявам се. Все пак аз те обожавам, макар и да го смяташ за опасно. И като че ли човек все се оказва закъснял, когато и да започне да обожава някого.

— Правилно. И няма нужда да си го доказваме. Най-важното е да го почувствуваме, нали?

— Така е. И все пак колкото по-рано, толкова по-добре.

— Откъде ще започнем?

— От тази стая! От тези лампи! От това легло! Въпреки че не ни принадлежат. Но кое ли в крайна сметка принадлежи някому? И за колко време? Всичко е взето под наем, откраднато от живота и постоянно бива крадено.

Тя се извърна.

— Нима крадем и от самите себе си?

— Да. И от себе си.

— Защо тогава човек не изпада в безумно отчаяние и не се самоубива?

— За това никога не е късно. А има и много по-леки начини.

— Досещам се за какво говориш.

Тя заобиколи масата и се приближи към мен.

— Нямаме ли повод за празнуване?

— Какъв повод?

— Това, че ти разрешават да останеш още три месеца в Америка.

— Вярно.

— Какво щеше да направиш, ако ти бяха отказали?

— Щях да се опитам да получа разрешение за Мексико.

— Защо за Мексико?

— Защото правителството там е по-хуманно. То прие дори бежанците от Испания.

— Комунисти ли?

— Просто хора. По примера на Хитлер днес думата „комунист“ се употребява където трябва и където не трябва. За Хитлер всеки, който се бори срещу него, е комунист. Първата работа на диктатора е да опрости понятията.

— Хайде да оставим политиката. А от Мексико можеше ли да се върнеш в Америка?

— Само с редовни документи. И при условие, че не са ме изгонили вече веднъж оттук. Разпитът свърши ли?

— Още не. Защо ти дадоха убежище в Щатите?

Засмях се.

— В същност цялата история е страшно заплетена. Ако Америка не беше във война с Германия, вероятно нямаше да ме приемат или пък щяха да ме изгонят. Излиза, че спечелих от една антитеза. Комичното върви винаги ръка за ръка с трагичното. Инак мнозина като мен вече нямаше да са между живите.

Наташа седна до мен.

— Теб трудно може да те разбере човек.

— За жалост.

— И ми се струва, че се гордееш с това.

Поклатих глава.

— Не, Наташа. Само си давам вид.

— И то много добре си даваш вид.

— Като Кан ли? Има активни и пасивни емигранти. Кан и аз предпочитаме да бъдем от активните. И бяхме на времето във Франция. Нямахме друг изход. Вместо да оплакваме съдбата си, при всеки сгоден случай се опитвахме да гледаме на нея като на приключение. Но това приключение бе доста невесело.

 

 

Късно вечерта излязохме да се разходим. Преди това бях поседял известно време край прозореца, потънал в размисъл за някои неща. Небето бе обсипано със звезди, вятърът се разхождаше под нас над ниските къщи на Петдесет и пета и Петдесет и шеста улица, сякаш се готвеше да атакува небостъргачите, които се извисяваха като кули на мълчанието над зелените и червени светлини на светофарите. Отворих прозореца и показах глава навън.

— Захладило се е, Наташа. За първи път от седмици насам. Най-сетне може да се диша!

Наташа се приближи до мен.

— Идва есен — каза тя.

— Слава богу!

— Слава богу ли? Не гони времето!

Засмях се.

— Говориш като осемдесетгодишна бабичка.

— Времето не бива да се гони! А ти го гониш. Сигурна съм.

— Няма вече — отвърнах аз, съзнавайки, че лъжа.

— За къде бързаш? Искащ да се върнеш, зная.

— Но, Наташа, та аз още тук не съм се установил. За какво връщане да мисля?

— Мислиш, мислиш. За нищо друго не мислиш.

Поклатих глава.

— Мислите ми стигат не по-далеч от утрешния ден. Ще дойде есен, после зима, след това лято и пак есен, а ние ще се смеем и винаги ще бъдем заедно.

Тя се притисна до мен.

— Не ме напускай! Не мога да живея сама. Не съм способна на героизъм. И нямам героичен характер.

— Срещал съм милиони жени с героичен характер сред тевтонците. Това е тяхна национална черта. Героизмът заменя чара им. Често дори и чувствеността. Чак да ти се повдигне от тях! А сега стига сме хленчили, хайде да излезем за малко навън в тая първа вечер от сиромашкото лято.

— Добре.

Слязохме с асансьора. Кабината беше празна. Часът на „парада на звездите“ бе минал. Часът на пуделите също. Вятърът душеше като хрътка край ъгъла около аптеката на Едуард.

— Свърши лятото — забеляза Ник от своята будка.

— Слава богу! — подхвърли Наташа.

— Не бързай да се радваш — казах аз. — То ще се върне пак.

— Нищо не се връща — заяви Ник. — Само бедите и оня мръсен пудел на име Рене, който опикава кориците на „Вог“ и „Ескуайър“, когато не внимавам. Искате ли „Нюз“?

— Ще вземем на връщане.

Тези простодушни приказки винаги ме вълнуваха. Това бе вълнението на човек, който не е принуден повече да се крие. Еснафското доволство от вечерната разходка ми се струваше като приключение, защото най-голямото приключение за мен бе сигурността. Почти бях станал човек, когото наистина само търпяха, ала вече не гонеха. Моето американско „аз“ бе достигнало около две трети от европейското ми „аз“. Говорех сравнително гладко един не много добър, беден английски. Притежавах словесното богатство на четиринадесетгодишен юноша, но умело го използувах. Мнозина американци си служеха със същото количество думи, само че не се запъваха като мен.

— Искаш ли да завършим дългата си разходка? — попитах аз.

Наташа кимна.

— Искам светлина! Всичката светлина, която може да блесне в този полутъмен град! Дните стават все по-къси.

Тръгнахме нагоре към Пето авеню, минахме край хотел „Шери Недърленд“ и стигнахме до Сентрал парк. Ревът на лъвовете в зоологическата градина се чуваше въпреки уличния шум. Спряхме при Vieille Russie[2] и разгледахме иконите и великденските яйца от оникс и злато, които Фаберж бе изработил за царското семейство. Руските емигранти, тези аристократи сред бежанците, продължаваха да търгуват с тях. Сякаш нямаха свършване, тъй както донските казаци, неостаряващи като героите от детските комикси, не спираха да изнасят своите концерти.

— Там започва есента — рече Наташа и посочи към Сентрал парк. — Да се върнем при „Ван Клееф и Арпълс“.

Разхождахме се бавно покрай витрините, на които бяха изложени есенни модели.

— За мен това е отдавна минало — каза Наташа. — Снимахме моделите през юни. Аз винаги живея с един сезон напред. Утре ще снимаме кожи. Може би затова ми се струва, че животът минава по-бързо. Докато другите все още се радват на лятото, в кръвта ми е вече есен.

Спрях се и я целунах.

— Как разговаряме! — възкликнах аз. — Като герои на Тургенев или Флобер. Деветнадесети век. В кръвта ти е вече зима: снежни виелици, кожи, камини. Ти си предвестница на сезоните.

— А ти? Какво имаш в кръвта си?

— Аз ли? Не зная. Може би спомени за разрушения и насилия. Не съм запознат с есента и зимата в Америка. Познавам тази страна само през пролетта и лятото. Нямам понятие как изглеждат небостъргачите в снежен ден.

Стигнахме до Четиридесет и втора улица, после се върнахме по Второ авеню.

— Тази нощ ще останеш ли при мен?

— Може ли?

— Тук имаш четка за зъби и бельо. Пижама не ти трябва. Да се избръснеш можеш и с моята самобръсначка. Тази нощ не искам да оставам сама. Вятърът ще се усили. А ако ме събуди, искам да си до мен и да ме успокоиш. Иска ми се да бъда безкрайно сантиментална, да ме успокояваш, да заспя отново с теб, да усетя настъпването на есента, да забравя за нея и после пак да я усетя.

— Ще остана при теб.

— Добре. Ще си легнем и ще се притиснем в обятията си. Ще виждаме лицата си в отсрещното огледало и ще се вслушваме във воя на вятъра. Когато бурята се усилва, в очите ни ще трепва страх и те ще потъмняват. Тогава ти ще ме прегръщаш още по-силно и ще ми разказваш за Флоренция, Париж и Венеция, за всички онези градове, където никога няма да бъдем заедно.

— Аз никога не съм бил във Венеция и Флоренция.

— Няма значение, ще ми разказваш за тях, все едно че си бил там. Аз сигурно ще се разплача и ще изглеждам отвратително. Когато плача, никак не съм красива. Но ти ще ми простиш това и моята сантименталност.

— Да.

— Тогава ела при мен и ми кажи, че ще ме обичаш вечно и че никога няма да остареем.

Бележки

[1] Главна героиня от пиесата „Мис Сара Сампсон“ от Г. Е. Лесинг. — Б.пр.

[2] Стара Русия (фр.). — Б.пр.