Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (21)

XX

— Давам малък прием — съобщи Силвърс. — Считайте се и вие за поканен.

— Благодаря — изрекох аз без особен ентусиазъм. — За жалост съм принуден да откажа. Нямам смокинг.

— Не ви е необходим. Посред лято. Всеки може да дойде с каквото си иска.

Не виждах друг изход и се съгласих.

— Можете ли да доведете и мисис Уимпър?

— Тя поканена ли е?

— Още не. Но нали е ваша позната.

Погледнах Силвърс. Ама че дявол!

— Не вярвам да дойде без покана. Освен това нали твърдяхте, че я познавате от по-дълго време.

— Казах го просто ей така. Ще дойдат много интересни хора.

Можех добре да си представя що за интересни хора ще дойдат. Тази част от човечеството, която се прехранва с търговия, възприема доста примитивно приложната психология. Интересен човек е онзи, от когото се печелят пари, останалите се разделят на симпатични и безразлични. А този, от когото се губят пари, е естествено мръсник. Силвърс спазваше тия правила с фанатична строгост, дори стигаше по-далеч.

На приема не видях нито един Рокфелер, Форд или Мелън, макар че според приказките на Силвърс човек можеше да си помисли, че те са най-добрите му приятели и би трябвало непременно да присъствуват. Затова пък бяха дошли други милионери — вероятно от най-старото поколение, а не от второто или третото. Те бяха шумни, сърдечни и се намираха на ничия земя — между царството на парите, където се чувствуваха много сигурни, и царството на живописта, в което не бяха тъй самоуверени. Всички се смятаха за колекционери, а не за хора, купили случайно по няколко картини, за да ги закачат в домовете си. Това беше коронният номер на Силвърс: той ги превръщаше в колекционери, грижеше се за музейни изложби и заемаше отвреме-навреме по някоя картина, която след това се вписваше в каталога със забележката „От колекцията на господин и госпожа X“. Така клиентите на Силвърс се изкачваха с едно стъпало по-високо по тъй бленуваната стълба, водеща към висшето общество.

Внезапно се озовах срещу мисис Уимпър. Тя ми махна да ида при нея.

— Какво правим тук сред тия акули? — попита тя. — Защо ме поканихте в същност? Ужасни хора! Искате ли да избягаме?

— Къде?

— Където и да е. В „Ел Мороко“ или у дома.

— С удоволствие — рекох аз. — Но не мога да си тръгна оттук. Аз съм, така да се каже, служебно на приема.

— Служебно ли? Ами аз! Нямате ли задължения и към мен? Трябва да ме изпратите до къщи. Нали ме поканиха заради вас.

Аргументите и ми се сториха забавни.

— Да не сте рускиня? — полюбопитствувах аз.

— Не. Защо?

— Често съм откривал у рускините това възхитително умение да стигат до неопровержими умозаключения, изхождайки от погрешни предпоставки, а после да предявяват претенции към другите. Много очарователно, много женствено и много опасно.

Тя избухна в смях.

— Толкова ли много рускини познавате?

— Няколко. В същност само емигрантки от царска Русия. Забелязал съм, че те притежават гениалната способност да обвиняват неоснователно мъжете. Считат, че така се подхранвала любовта.

— Главата ви е пълна с какво ли не! — забеляза мисис Уимпър и ми хвърли премрежен поглед. — Ще тръгваме ли? Нямам желание да слушам повече фарисейските проповеди на тази Червена шапчица.

— Защо пък Червена шапчица?

— Тогава вълк с овча кожа.

— Това не е от приказката за Червената шапчица, мисис Уимпър. Това е цитат от библията.

— Благодаря, професоре, но и тук, и там вълкът все фигурира. Нима не ви става зле, като гледате тия стада от дребни и едри хиени и вълци, които се навъртат наоколо, захапали по някоя картина на Реноар.

— Още не. Аз съм по-различен от вас. Харесва ми, когато някой говори най-сериозно за неща, от които си няма и понятие. Звучи толкова детински и освежаващо. Специалистите винаги навяват скука.

— А вашият върховен жрец, който говори за картините си със сълзи на очи като за свои деца и въпреки това с удоволствие ги продава на сметка, тоя търгаш на деца?

Не можех да не се засмея. Тя прекрасно познаваше този панаир на суетата.

— Но какво правим още тук? — каза тя. — Изпратете ме до къщи.

— Мога да ви изпратя, ала след това съм длъжен да се върна тук.

— Добре.

Трябваше да се досетя, че при входа я чака колата с шофьора, но аз дори и не предположих. Мисис Уимпър забеляза моето учудване.

— Е, изпратете ме до къщи, няма да ви изям — рече тя. — Шофьорът ще ви върне на приема. Мразя да се прибирам сама. Не можете да си представите колко пусто може да бъде едно жилище.

— Напротив — отвърнах аз. — Познавам това чувство.

Шофьорът спря и отвори вратата. Тя слезе и тръгна пред мен към входа, без да ме изчаква. Последвах я раздразнен.

— Съжалявам, че трябва да се върна — казах аз. — Положително разбирате, че няма друг изход.

— Напротив, има — отговори мисис Уимпър. — Но вие пак нищо не разбирате. Лека нощ. Джон, откарайте господин… Извинете, как беше името ви?

Погледнах я слисано.

— Мартин — отговорих, без да се запъна.

Лицето й не трепна.

— … господин Мартин обратно — довърши тя.

За миг през главата ми мина мисълта да откажа. След това се качих в колата.

— Закарайте ме до най-близкото такси — обърнах се към шофьора.

Той потегли.

— Спрете тук, — рекох аз след две пресечки. — Ето едно такси.

Шофьорът се извърна към мен.

— Защо искате да слезете? Нищо не ми коства да ви откарам дотам.

— А на мен ми коства.

Той се захили.

— Боже мой, да имах вашите грижи!

Колата спря. Дадох на Джон бакшиш. Той поклати глава, но взе парите. Продължих за Силвърс с такси. И изведнъж също поклатих глава и си помислих: „Що за идиот съм!“

— Закарайте ме, моля, на Петдесет и седма улица, на ъгъла с Второ авеню — казах на шофьора.

— Както желаете, шефе. Хубава нощ, а?

— Страшна жега.

Слязох пред магазина на братята Щерн. Все още бе отворен. Няколко педерасти си избираха с наслаждение студени закуски за вечеря. Телефонирах на Наташа. Тя щеше да ме чака едва след два-три часа, затова предпочетох първо да й се обадя по телефона. Денят бе пълен с толкова много изненади, че ми се искаше да избегна нови сюрпризи. Наташа си беше в къщи.

— Откъде се обаждаш? — попита тя. — Кратък отдих от колекционерите ли?

— Не съм нито при тях, нито у мисис Уимпър. Намирам се в магазина на братята Щерн сред сирене и салам.

— Купи половин фунт салам и чер хляб.

— А масло?

— Масло имаме. Но би могъл да вземеш малко холандско сирене.

Изведнъж се почувствувах много щастлив. Когато излязох от телефонната кабина, в магазина лудуваха три пудела. Познах Рене и неговия господар, рижия Джеспър. Джеспър ме поздрави с небрежната лекота, присъща на мнозина педерасти.

— Как сте, непознати приятелю? Отдавна не сме се виждали.

Накарах да ми дадат салам, сирене и един шоколадов сладкиш в алуминиево фолио.

— Е? — продължи Джеспър. — Продукти за среднощна вечеря?

Изгледах го мълчаливо. За свой късмет не попита дали ще вечерям с приятелката си, иначе бих нахлупил фолиото със сладкиша като корона върху рижите му къдрици.

Той не каза нито дума, ала ме последва до улицата.

— И вие ли на разходка? — попита Джеспър, като се изравни с мен. Озърнах се. На Второ авеню цареше оживление. Явно беше времето за вечерната разходка. Улицата буквално гъмжеше от педита със и без пудели. Срещаха се и дребни дакелчета, чиито господари ги носеха под мишница. Атмосферата бе празнична. Мъжете се поздравяваха, подвикваха си по някоя шега, пускаха кучетата да ходят по нужда на края на тротоара, оглеждаха се и си разменяха погледи. Забелязах, че предизвиквам внимание. Джеспър крачеше до мен, кимайки на познатите си с такава гордост, сякаш вече ме бе купил. Всички ме мислеха за най-новото му завоевание. Изгубих търпение и рязко се обърнах.

— Защо бързате толкова? — попита Джеспър.

— Всяка сутрин ходя в църквата да се причистявам. Трябва да се подготвя за утре. Довиждане!

За миг Джеспър загуби дар слово. После зад гърба ми се разнесе смехът му, смях, който неочаквано ми напомни за мисис Уимпър. Спрях до будката за вестници и купих „Джърнъл“ и „Нюз“.

— Тая вечер май е доста оживено, а? — забеляза Ник и се изплю.

— Винаги ли е тъй?

— Всяка вечер. Парад на звездите. Ако продължава така, раждаемостта в Америка ще се понижи.

Качих се с асансьора до жилището на Наташа. Откакто се бе преместила тук, нещо в нашата връзка се промени. Преди се виждахме отвреме-навреме, сега прекарвах при нея всяка вечер.

— Трябва да се изкъпя — казах аз. — Обожавам те, но трябва да се изкъпя. Имам чувството, че съм затънал в мръсотия.

— Разбира се! Грях е да попречиш някому да се измие! Искаш ли ароматизирана сол за ваната? Карамфил на фирмата „Мери Чес“.

— По-добре не. — Сетих се за Джеспър и за евентуалните последици, ако го срещнех в асансьора и му замиришех на карамфил.

— Как тъй се върна толкова рано?

— Изпратих мисис Уимпър до дома й. Силвърс я бе поканил без мое знание.

— И тя те пусна да си тръгнеш така бързо? Браво!

Леко се повдигнах в горещата вана.

— Тя не искаше да ме пуска. Откъде знаеш, че не е много лесно да се отскубнеш от нея?

Наташа се засмя.

— Та всеки го знае.

— Кой е този всеки?

— Всеки, който я познава. Тя се чувствува самотна, не се интересува от мъже на нейна възраст, обича да пие мартини и е напълно безобидна. Бедният Роберт! Да не си се изплашил?

Улових Наташа за шарените, изрисувани ръчно поли и се опитах да я дръпна във ваната. Тя изпищя:

— Пусни ме! Роклята не е моя! Модел е!

Пуснах я.

— А кое в същност е наше? Жилището, роклите, бижутата — всичко е чуждо…

— Не е ли чудесно? Никаква отговорност за нищо! Нали си мечтаеше за такъв живот?

— Днес имах лош ден — рекох аз. — Съжали ме!

Наташа стана.

— И ти искаш да ме упрекнеш за Елайза Уимпър. Ти с твоето прословуто предложение!

— Какво предложение?

— Да не си причиняваме болка един другиму, да заживеем в съюз, за да си помагаме взаимно и да забравим старите истории! Господи, как ми обясняваше всичко това! И треперейки като овце след буря, ние се приютихме под покрива на тази необвързваща любовна историйка, за да излекуваме раните, нанесени ни от други!

Тя сновеше из банята. Следях я с изненадан поглед. Откъде й бяха дошли на ум тия полузабравени, безсмислени разговори, с които започва всяка връзка? Бях убеден, че не съм наприказвал всичките тези нелепости, не може да съм бил такъв глупак. Това бе по-скоро нейната реакция и вероятно причината, поради която бе започнала историята с мен. Мислите ми затекоха много бързо: знаех, че в думите й има зрънце истина, макар и да не исках да го призная. Учудваше ме само, че тя осъзнава всичко много ясно.

— Дай ми още една водка — казах предпазливо аз и реших да премина в атака. Когато човек е гузен, това е най-лесната тактика.

— Какво ли не си наговорихме! Нали?

— Според мен всички го правят — рекох аз, зарадван, че съзирам някаква надежда.

— Не зная. Бързо ми минава. Винаги.

— Винаги ли? Толкова често ли ти се случва?

— И това не зная. Не съм сметачна машина. Ти може би си, но аз не съм.

— Аз се намирам във ваната, Наташа. В крайно неизгодна позиция съм. Хайде да сключим мир.

— Мир! — повтори язвително тя. — Кому е нужен този мир?

Посегнах към хавлиената кърпа и се изправих. Ако знаех как ще свърши този разговор, щях да избягам от ваната като от холера. Наташа бе започнала всичко полу на шега, полу на сериозно, но сега бе настроена войнствено — забелязах го по очите й, резките движения и гласа й, станал изведнъж по-звънък. Трябваше да внимавам. Преди всичко, защото бе права. Бях си въобразил, че се намирам в настъпление, използувайки мисис Уимпър, а сега усетих, че внезапно всичко се е обърнало наопаки.

— Каква прекрасна рокля! — подзех аз. — А исках да те натопя с нея във водата!

— Защо не го стори?

— Водата беше твърде гореща, а ваната тясна за двама.

— Защо се обличаш? — запита Наташа.

— Студено ми е.

— Можем да изключим инсталацията.

— Няма нужда. Ще ти стане горещо.

Тя ме изгледа подозрително.

— Искаш да избягаш ли? Страхливец!

— Ами! Нима мога да изоставя салама и холандското сирене?

Неочаквано Наташа се разяри.

— Върви по дяволите! — изкрещя тя. — Изчезвай в проклетата си дупка! Там ти е мястото!

Тя трепереше от гняв. Вдигнах ръка, за да уловя пепелника, ако й хрумнеше да го запрати по мен. Бях сигурен, че ще ме улучи. Наташа изглеждаше великолепно. Яростта не изкривяваше чертите й, а я правеше още по-красива. Тя трепереше не само от гняв: тя трепереше от жизненост. Пожелах я, но някакъв вътрешен глас ме предупреди: „Не бива!“ Това бе миг на просветление, в който разбрах, че минутната близост няма да помогне. Щяхме да отложим проблемите, без да ги разрешим, и за в бъдеще щях да загубя един важен емоционален аргумент. Най-разумният изход беше бягството. И сега моментът бе най-благоприятен.

— Както желаеш — рекох аз, приближих се с бързи крачки до вратата и се измъкнах.

Докато чаках асансьора, се ослушвах. Не чух никакъв звук. Може би тя очакваше, че ще се върна.

 

 

В магазинчето на братята Лоуи електрическите лампи осветяваха френски месингови полилеи с бели порцеланови цветя от началото на деветнадесети век. Спрях пред витрината и се загледах в изложените предмети. После продължих покрай безутешно светлите, пусти закусвални, където върху дългия тезгях се сервираха печени кюфтета и кренвирши с кока-кола или портокалов сок, нещо, с което не можех да свикна.

За щастие тази вечер дежуреше Меликов.

— Cafard?^[1] — попита той.

Кимнах.

— Личи ли ми?

— От един километър. Искаш ли да пийнеш?

Поклатих глава.

— Още съм в първия стадий, когато алкохолът действува много по-зле.

— Кой е първият стадий?

— Когато човек смята, че се е държал лошо и глупаво, без капка чувство за хумор.

— Мислех, че си го минал.

— Явно не съм.

— А кога настъпва вторият стадий?

— Когато реша, че всичко е свършено. По моя вина.

— Може би ще изпиеш поне чаша бира? Седни на плюшеното кресло и престани да се измъчваш.

— Добре.

Докато Меликов разнасяше по стаите бутилки с минерална вода, а по-късно и уиски, аз потънах в ексцесивен унес.

— Добър вечер! — поздрави нечий глас зад мен.

Лахман! Обзе ме желание да стана и да избягам.

— Само ти ми липсваше — казах аз.

Но Лахман ме накара да седна пак на креслото.

— Няма да ти се оплаквам — прошепна той заговорнически. — Нещастията ми свършиха. Не зная къде да се дяна от радост!

— Свали ли я, разбойник такъв?

— Кого?

Вдигнах глава.

— Кого ли? Разтърси с любовните си вопли целия хотел така, че лампите затрепераха, а сега имаш нахалството да питаш „кого“?

— Всичко свърши — заяви Лахман. — Аз бързо забравям.

Погледнах го заинтригуван.

— Ето какво било! Значи бързо забравяш. Затова ли хленчи месеци наред?

— Разбира се. Забравяш бързо само в случай, че си се очистил напълно.

— От какво? От нечистотиите ли?

— Не е важно как ще го наречеш. Аз нищо не постигнах. Измамиха ме; мексиканецът и донята от Пуерто Рико.

— Никой не те е мамил. Ти просто не постигна онова, което желаеше. Там е разликата.

— След десет часа вечерта не правя никакви разлики.

— Много си весел — забелязах аз не без завист. — Види се, всичко ти минава бързо.

— Открих едно бижу — прошепна Лахман. — За сега не искам да ти говоря много. Едно бижу без мексиканец.

Меликов ми махна е ръка.

— На телефона, Роберт.

— Кой е?

— Наташа.

Вдигнах слушалката.

— Къде се намираш? — попита Наташа.

— На приема у Силвърс.

— Глупости! Пиеш водка с Меликов.

— Коленичил съм пред едно плюшено кресло, моля те за прошка, богиньо, и проклинам съдбата си. Аз съм сломен.

Тя се засмя.

— Върни се, Роберт.

— Въоръжен ли?

— Невъоръжен, глупчо! Не бива да ме оставяш сама, това е всичко.

Излязох на улицата. Тя блестеше на светлината от фенерите; мирна, пълна противоположност на всички тайфуни по света, и затаила дъх, се вслушваше във вятъра и своите мечти. Никога не бях харесвал тази улица, но сега тя ми се стори почти красива.

 

 

— Тази нощ ще остана тук — казах аз на Наташа. — Няма да се върна в хотела. Искам да спя до теб и да се събудя с теб. Ще ида да купя хляб, мляко и яйца от братята Щерн. За първи път ще се събудим заедно. Според мен всичките ни недоразумения идват оттам, че прекарваме твърде малко време двамата. И всеки път наново трябва да свикваме един с друг.

Наташа се протегна.

— Винаги съм мислила, че животът е прекалено дълъг, за да бъдем непрекъснато заедно.

Неволно се засмях.

— В тия думи има зрънце истина. Но никога не ми се е налагало да го изпитам на практика. Моят предишен живот винаги е бил на границата да се окаже твърде къс. Сега имам чувството, че летим с въздушен балон. Не със самолет, а с безшумен въздушен балон, балона на братя Монголфие в началото на деветнадесети век. Издигнали сме се толкова високо, че не чуваме нищо, ала все още виждаме всичко: улиците, колите, изглеждащи отгоре, като детски играчки, гирляндите от светлини. Бог да благослови непознатия благодетел, поставил тук това широко легло и закачил на отсрещната стена огледалото, което магически те удвоява, когато вървиш из стаята — виждам две близначки, едната от тях е няма.

— С нямата е по-лесно, нали?

— Не.

Наташа рязко се обърна.

— Това е верният отговор, нали?

— Ти си много красива — казах аз. — Обикновено първо поглеждам една жена в краката, след това в задника и накрая в лицето. С теб се получи обратното. Отначало видях лицето ти, после краката и чак като се влюбих, се замислих за задника. Ти си стройна и задникът ти можеше да бъде плосък, както на всички ония изтощени от глад, костеливи манекенки. Това ме разтревожи.

— Кога забеляза, че не е тъй?

— Навреме. Има прости начини, за да се стигне до тоя извод. Странното в случая бе, че едва след толкова време се заинтересувах от това.

— Не спирай, разказвай ми още.

Наташа се бе изтегнала лениво върху одеялото като голяма мъркаща котка и лакираше с малка четчица ноктите на краката си.

— Сега не можеш да ме изнасилиш — рече тя. — Лакът първо трябва да изсъхне, инак ще лепнем навсякъде. Продължавай да разказваш.

— Винаги съм смятал, че си падам по жени с хубав тен — продължих аз. — Същества, които през лятото по цял ден се плискат във водата и се пекат на плажа. А ти си снежнобяла, сякаш никога не си виждала слънце. Имаш нещо лунно в себе си и в прозрачните си сиви очи. Разбира се, изключвам необуздания ти нрав. Ти си нимфа и аз рядко съм се заблуждавал в някого тъй, както по отношение на теб. Там, където си ти, излитат ракети, пламват фойерверки, гърмят залпове и най-странното е, че всичко това става безшумно.

— Разказвай ми още. Искаш ли нещо за пиене?

Поклатих глава.

— В живота си често съм наблюдавал чувствата си отстрани. Приемал съм ги в профил, не анфас. Те никога не са ме изпълвали всецяло, а са се плъзгали покрай мен. Не зная защо е било тъй. Може би от страх, може би от комплекси. С теб всичко е по-различно. С теб не се замислям за нищо. Всичко е волно като вятъра. Хубаво ми е да те любя, хубаво ми е да бъда с теб след това. Както сега. С много жени това е невъзможно, а не ти се и ще. А с теб не зная кое е по-хубаво: когато те любя ми се струва, че това е върхът на всичко. Когато лежа след това до теб в пълен покой, си мисля, че те обичам още по-силно.

— Ноктите ми почти изсъхнаха — каза Наташа. — Разказвай ми още.

Погледнах към полутъмния хол.

— Хубаво ми е да усещам твоята близост и да вярвам в безсмъртието — продължих аз. — В един миг започваш да вярваш, че то наистина съществува. Затова си шепнем несвързани слова, за да го почувствуваме още по-дълбоко, за да се приближим още повече до него; от устата ни се изтръгват груби, непристойни думи, та сливането ни да бъде още по-пълно и да преодолеем онова милиметрово разстояние, което все още ни разделя; думи от речника на шофьори или касапи; думи — камшици, изговорени от нас, за да проникнем още по-дълбоко един в друг.

Наташа протегна единия си крак и го огледа. След това се облегна на възглавницата.

— Да, мили мой, не може да се любиш с ръкавици.

Засмях се.

— Никой не знае това по-добре от нас, романтиците. Тия измамни слова, които се разсейват от най-лекия полъх на вятъра като перести облачета. Но с теб всичко е по-различно. Човек няма нужда от лъжи.

— Ти послъгваш, и то доста умело — каза тя със сънен глас. — Нали няма да офейкаш тази нощ?

— Ако офейкам, ще офейкам само с теб.

— Добре.

След няколко минути Наташа вече спеше. Тя заспиваше за секунди. Завих я. После дълго време лежах буден, вслушвах се в дишането й и размишлявах за хиляди неща.