Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (2)

I

Бях пристигнал в Америка преди няколко месеца с товарен параход от Лисабон и говорех английски лошо — струваше ми се, че са ме свалили тук полуням и полуглух от някаква друга планета. А Европа наистина беше друга планета, защото там се водеше война.

Освен това и документите ми не бяха редовни. Макар че притежавах получена благодарение на чудеса американска виза, с която бях влязъл в страната, паспортът ми носеше чуждо име. Имиграционните власти се отнесоха към мен с недоверие и ме задържаха в Елис Айлънд. Едва след месец и половина ми дадоха разрешително за временно пребиваване. За това време бях длъжен да си набавя входна виза за някоя друга страна. Позната картина. В Европа бях живял по този начин години наред — понякога не месец за месец, а ден за ден. И без това като немски емигрант бях официално мъртъв от 1933 година. А сега за цели три месеца не бях принуден да бягам. Това ми изглеждаше като невероятен сън.

Отдавна вече не ми се струваше странно, а напротив, по-скоро в реда на нещата, да нося чуждо име и да живея с паспорта на мъртвец. Бях наследил паспорта във Франкфурт; човекът, който ми го подари в деня на своята смърт, се наричаше Рос. Следователно сега аз също се казвах Роберт Рос. Почти бях забравил истинското си име. Човек е в състояние да забрави много неща, когато се касае за живота му.

В Елис Айлънд срещнах някакъв турчин, който преди десетина години беше вече идвал веднъж в Америка. Не зная защо сега не му разрешаваха да влезе в страната, а нямаше смисъл и да питам. Твърде често се бе случвало да изгонват хора само затова, че не подхождат за нито една колонка от формуляра. Турчинът ми даде адреса на един руснак, живеещ в Ню Йорк, когото познавал отпреди. Той обаче не знаеше дали руснакът е още жив. Но когато ме пуснаха, аз веднага го потърсих. Беше напълно естествено да го направя, та нали от дълги години живеех така. Хората, намиращи се във вечно бягство, бяха принудени да разчитат на случайностите и колкото по-невероятни бяха те, толкова по-естествени им се струваха. Това бяха съвременните приказки, не много весели, но краят им често се оказваше изненадващо по-щастлив, отколкото можеше да се очаква.

Руснакът работеше в малък, много западнал хотел близо до Бродуей. Той се нарече Меликов, говореше немски и ме прие радушно. Като стар емигрант той отлично знаеше кое ми е най-необходимо: подслон и работа. Квартирата се намери лесно: Меликов имаше излишно легло, което сложи в своята стая. Да работя с туристическа виза ми бе забранено, за това ми трябваше друга — входна виза с номера на имиграционната квота. Значи трябваше да работя нелегално. Това не ми направи особено впечатление, защото и в Европа беше така. Освен това ми бяха останали още малко пари.

— Имате ли представа как бихте могли да изкарате прехраната си? — ме попита Меликов.

— Напоследък във Франция работех като търговски посредник, продавах съмнителни картини и фалшификати на старинни вещи.

— Имате ли понятие от тая работа?

— Не много, но знам някои неща.

— Къде сте ги научили?

— Прекарах две години в Брюкселския музей.

— Работехте там? — изненадано попита Меликов.

— Криех се — отговорих аз.

— От германците ли?

— От германците, които окупираха Белгия.

— Две години? — учуди се той. — И не ви намериха?

— Мен не. Намериха човека, който ме беше скрил.

Меликов ме погледна.

— Успяхте да избягате?

— Да.

— А какво стана с другия човек?

— Обичайното. Изпратиха го в лагер.

— Немец ли беше?

— Белгиец. Директорът на музея.

Меликов кимна.

— Как не ви откриха толкова време? — попита след това той. — В музея идваха ли посетители?

— О, да. През деня стоях заключен в един склад в мазето. Вечер идваше директорът, носеше ми храна и ме пускаше за през нощта от скривалището. Оставах в музея, но можех да излизам от мазето. Естествено — без да паля осветлението.

— Знаеха ли други служители за това?

— Не. Складът нямаше прозорци. Когато някой слизаше долу, трябваше да пазя тишина. Най-много ме беше страх да не кихна в неподходящ момент.

— По това ли ви откриха?

— Не. Някому бе направило впечатление, че директорът остава много често в музея или се връща там вечер.

— Разбирам — каза Меликов. — Можехте ли да четете?

— Само през летните нощи и на лунна светлина.

— Но нощем можехте да се разхождате из музея и да разглеждате картините?

— Докато се виждаше.

Меликов се усмихна.

— Веднъж, по време на бягството си от Русия, бях принуден да лежа на финландската граница шест дни под купчина наредени дърва. Когато излязох на бял свят, си мислех, че съм лежал така цяла вечност. Най-малко две седмици. Но тогава бях млад, а за един млад човек времето и бездруго минава по-бавно. Гладен ли сте? — попита той без всякаква връзка.

— Да — казах аз. — Даже много.

— Така си и мислех. Човек винаги огладнява, щом го пуснат на свобода. Хайде да хапнем в аптеката.

— В аптеката ли?

— Да, в дрогерията. Това е една от особеностите на Америка. В аптеката можете да си купите аспирин и да се нахраните.

 

 

— Какво правехте по цял ден в музея, за да не полудеете? — обърна се към мен Меликов.

Плъзнах очи по редицата хора, които ядяха припряно на дългия тезгях, гледайки рекламите и шишенцата с лекарства пред себе си.

— Какво ще ядем тук? — отвърнах с въпрос.

— По един хамбъргър. Освен кренвиршите, това е основната храна на американците. Бифтеците са твърде скъпи за нашего брата.

— Чаках да дойде вечерта. И, разбира се, използувах всяка възможност, за да не мисля непрекъснато за опасността, която ме заплашваше. Инак много скоро щях да полудея. Имах известен опит, нали вече няколко години се криех, една от тях в Германия. Избягвах да мисля, че може би съм допуснал някаква грешка. Разкаянието разяжда душата по-силно от солната киселина — то е за спокойни времена. Постоянно повтарях познанията си по френски език и сам си давах безброй уроци. След това започнах да обикалям нощем залите на музея, да разглеждам картините и да ги запечатвам в съзнанието си. Скоро знаех всички платна. А денем, седнал в мрачния затвор, мислено си ги представях. Възстановявайки ги в паметта си, аз следвах определена система, картина по картина, често някое платно ми отнемаше много дни. Понякога изпадах в отчаяние, но след това започвах всичко отначало. Ако само разглеждах картините, отчаянието щеше да ме погуби. Като го превръщах в един вид упражнение за паметта, си създавах възможност да се усъвършенствувам. Вече не се мъчех да разбия стена с главата си, а се изкачвах бавно нагоре, стъпало по стъпало. Разбирате ли ме?

— Вие не сте си давали покой — каза Меликов. — И сте имали определена цел. Това ви е спасило.

— Прекарах едно лято със Сезан и няколко картини на Дега. Това естествено бяха въображаеми картини и въображаеми сравнения. Но все пак аз съпоставях платната и това бе вече предизвикателство. Заучавах наизуст цветовете и композициите, въпреки че не ги бях виждал никога денем. Онова, което запомнях и сравнявах в тяхното сумрачно въплъщение, бяха лунен Сезан и нощен Дега. По-късно в библиотеката намерих книги за изкуството. Седнал под перваза на прозореца, аз ги изучавах. Призрачен свят, но все пак свят.

— Музеят не се ли охраняваше?

— Само през деня. Вечер го заключваха. За мое щастие.

— И за нещастие на човека, който ви е носел храна.

— За нещастие на човека, който ме криеше — отговорих спокойно аз и погледнах Меликов. Разбрах, че не го казва със зла умисъл — не искаше да ме упрекне. Той просто го спомена като факт, нищо повече.

— Няма да можете да работите като нелегален мияч на чинии — рече Меликов. — Това са романтични глупости, а и откакто съществуват профсъюзите, такава възможност е вече изключена. Колко време сте в състояние да живеете, без да умрете от глад?

— Не дълго. Колко струва това ядене?

— Долар и половина. От началото на войната всичко поскъпна.

— Война ли? — се учудих аз. — Та тук няма война!

— Има — възрази Меликов. — Пак за ваш късмет. Търсят се хора. Вече няма безработица. Ще ви бъде по-лесно да намерите някаква работа.

— След два месеца ще трябва пак да се махам оттук.

Меликов се засмя, примижавайки с малките си очички.

— Америка е огромна. И се води война. Отново за ваш късмет. Къде сте роден?

— Според паспорта — в Хамбург. В същност в Хановер.

— И в единия, и в другия случай не ви заплашва опасност от изгонване. Но може да попаднете в лагер за интернирани.

Вдигнах рамене.

— Бил съм вече в такъв лагер. Във Франция.

— Избягахте ли?

— По-скоро един ден си тръгнах. Във всеобщата суматоха след поражението.

Меликов кимна.

— Аз също съм живял във Франция. Във всеобщата суматоха след победата, която се оказа победа само на теория. През 1918 година. Бях дошъл от Русия през Финландия и Германия. В първата вълна на малкото преселение на народите. Не смятате ли, че е време за малко водка?

— Свикнах да не се доверявам на алкохола — поясних аз. — Заради него неведнъж съм надценявал собствените си възможности. На два пъти резултатите бяха плачевни — затвор, гъмжащ от насекоми.

— В Испания ли?

— В Северна Африка.

— И все пак да направим трети опит. Затворите тук са чисти. В хотела имам водка. Тук няма да ви дадат нищо. Вие романтик ли сте? — попита след малко Меликов.

— Много рядко. Полицията хваща романтиците по-лесно от другите.

— През следващите месеци няма защо да се безпокоите за това.

— Така е. Още не съм свикнал.

Отидохме в хотела на Меликов, но не се задържах дълго там. Не ми се пиеше, не ми се седеше на протъркания плюш, а стаята на Меликов беше твърде малка. Исках да изляза още веднъж на улицата. Достатъчно дълго бях седял затворен. Даже и Елис Айлънд беше един, макар и комфортен затвор. Забележката на Меликов, че няма защо да се страхувам от полицията през идните два месеца, не ми излизаше от ума. Това беше невероятно дълъг срок.

— Докога мога да се разхождам? — попитах аз.

— Колкото желаете.

— Кога си лягате?

Меликов махна небрежно с ръка.

— Не по-рано от сутринта. Сега имам работа. Искате да си потърсите жена? В Ню Йорк това не е така просто, както в Париж. И е по-опасно.

— Не. Просто искам да се поразходя още малко из града.

— Жена ще намерите по-лесно тук, в хотела.

— Нямам нужда от жена.

— Човек винаги има нужда от жена.

— Не и днес.

— Значи все пак сте романтик — каза Меликов. — Запомнете номера на улицата и името на хотела. Хотел „Рубън“. В Ню Йорк човек се ориентира лесно — почти всички улици са номерирани, само някои от тях имат имена.

Също като мен. Един номер, носещ някакво име, си помислих. Това бе приятна анонимност, имената ми бяха създавали достатъчно неприятности.

 

 

Шляех се безцелно из този анонимен град, чийто белезникав пушек се издигаше към небето. Нощем той приличаше на мрачен огнен стълб а денем — на светъл облак. Не бе ли посочил и бог така пътя на първото племе от преселници в пустинята? Вървях през дъжд от думи, шумове, смехове и викове, които глухо удряха по ушните ми мембрани — чувах само шума, но не разбирах смисъла. След потъналата в мрак Европа тук всеки ми изглеждаше като Прометей — потният мъж, който, окъпан в светлина, протяга от вратата на някой магазин ръка, отрупана с чорапи и кърпи за лице, умолявайки ме да купя нещо, и готвачът, който пържи пици в огромен тиган, а край него хвърчат искри като около неаполитански бог. Аз не ги разбирах, като че ли действията им бяха лишени от реален смисъл, и цялата тази пантомима ми се струваше чисто символична. Като че ли всичко ставаше на някаква сцена и те не бяха само келнери, готвачи, безделници и продавачи, а и марионетки, разиграващи неразбираема пиеса, от която само аз бях изключен, но която в общи линии долавях. Аз се намирах сред тях, но се чувствувах чужд. Разделяше ни някаква стъклена стена, не разстояние, не враждебност и не отчуждение, а нещо незримо, засягащо само мен и бликащо от мен. Смътно разбирах, че това е един неповторим миг, който никога няма да се върне. Още утре той щеше да избледнее — не защото всичко около мен щеше да ми стане по-близко, напротив. Може би още утре щях да започна борба за съществуване, да пълзя по корем, да се пазаря, да лъжа и да трупам онази планина от полуистини, от която се състои всеки делник, но тази нощ градът все още ми показваше своето безучастно лице.

Изведнъж ми стана ясно, че стъпил на този чужд бряг, още не съм избягнал опасността, напротив, тя едва сега надвисваше над мен. И ме заплашваше не отвън, а отвътре. Толкова дълго ме бе занимавала единствената мисъл как да остана жив и тя беше моята закрила. Това бе примитивен инстинкт за самосъхранение, проявяващ се в паниката на потъващ кораб, когато човек има само една цел — да оцелее. Скоро, още утре, а може би даже от този необикновен час действителността, щеше да се разгърне като ветрило пред мен, щях отново да имам бъдеще, а значи и минало, минало, което лесно можеше да ме погуби, ако не съумеех да го забравя или превъзмогна. Внезапно разбрах, че ледът, който се бе образувал, щеше още дълго време да бъде твърде тънък и да ходя по него бе опасно. Можех да пропадна. А трябваше да избягна това. Ще мога ли да започна живота си отново? Да опозная неизвестността, която ме очаква, както опознавам този чужд език? Ще мога ли да започна отначало? И няма ли това да бъде предателство, убийство, двойно убийство на мъртвите, които са ми били скъпи?

Обърнах се рязко и закрачих обратно, объркан и дълбоко развълнуван. Вече не се оглеждах и бях останал почти без дъх, когато съзрях пред себе си хотела — не широк и биещ на очи като другите хотели, а тесен и незабележим.

Влязох през вратата, загрозена с колони от фалшив мрамор, и видях Меликов, който дремеше в люлеещ се стол зад тезгяха. Той отвори очи и за миг ми се стори, че няма клепачи като стар папагал. След това очите му станаха сини и светли.

— Играете ли шах? — попита той и се надигна.

— Като всички емигранти.

— Добре. Ще донеса водка.

Меликов се заизкачва по стълбите. Огледах се. Обзе ме чувството, че съм се върнал у дома. Когато човек няма никъде дом, лесно се поддава на такива настроения.