Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (16)

XV

Когато на другата сутрин съобщих на Силвърс за посещението на мисис Уимпър, той реагира с пренебрежение.

— Уимпър, Уимпър ли? Кога ще дойде? В пет часа? Не зная дали ще си бъда в къщи.

Знаех със сигурност, че този ленив крокодил няма никаква друга работа, освен да чака клиенти и да пие уиски.

— Добре — съгласих се аз, — да го отложим за друг ден, когато имате време.

— Е, добре, доведете вашата дама — отвърна небрежно той. — По-добре да приключа веднага с тази дреболия.

Чудесно, помислих си аз. Това ми дава възможност да огледам бронза в „Савой“, когато там няма такова гъмжило от купувачи, както през обедната почивка.

— Хареса ли ви обстановката у Купър? — попита Силвърс.

— Много. Сигурно има отлични консултанти.

— Така е. Самият той не разбира нищо.

През ума ми мина мисълта, че и Силвърс нищо не разбира с изключение на френските импресионисти. Той нямаше особени основания да се гордее безгранично е този факт, картините бяха неговият бизнес, също както за Купър оръжието и железните отпадъци. Разглеждан от този ъгъл, Купър имаше дори преимущество пред Силвърс — той притежаваше и прекрасни мебели, докато Силвърс нямаше нищо друго освен меки дивани, меки кресла и скучни, стандартни, модерни мебели масово производство.

Той сякаш отгатна мислите ми.

— Аз също бих могъл да обзаведа къщата си с мебели от края на осемнадесети век — рече той. — Не го върша заради картините. Всичките тези вехтории в стил барок или рококо само разсейват. Отломки от минали епохи! За какво му са на съвременния човек?

— При Купър въпросът стои иначе — отговорих аз. — Той няма защо да продава картини. Те са част от неговия интериор.

Силвърс се засмя.

— Ако наистина са стреми към свой собствен интериор, би трябвало да разположи из стаите картечници и леки оръдия. Това би му подхождало повече.

Отново ми направи впечатление леката неприязън, която Силвърс хранеше към Купър. Бях забелязал нещо подобно и в отношението му към други клиенти. Така явно демонстрираното добродушие на Силвърс бе само тънък пласт и много бързо изчезваше, тъй както се изтрива позлатата на меден съд и долният пласт скоро лъсва. Той смяташе, че презира клиентите си, като злослови за тях, но по-скоро им завиждаше. Сам си внушаваше, че благодарение на своя цинизъм запазва свободата си, но това беше свобода без стойност, тя приличаше на свободата на чиновника, ругаещ своя шеф в негово отсъствие. Силвърс бе усвоил навика на мнозина едностранчиво образовани хора да се надсмива на онова, от което не разбира, ала тази удобна, макар и съмнителна поза не винаги му помагаше. Понякога зад тая маска неочаквано прозираше несдържаният неврастеник. Точно това предизвикваше моя интерес към Силвърс. Сладникавите му проповеди можеха да се издържат само докато съдържаха нещо ново, след това ставаха скучни. Практическите му съвети по житейска мъдрост ме караха да се прозявам.

Следобед отидох в „Савой“ и помолих да ми покажат бронзовата статуетка. Имаше малко хора, защото за този ден не бе обявен търг. Просторното помещение, пълно с мебели и предмети от шестнадесети и седемнадесети век, тънеше в сънлив полумрак. До стените бяха натрупани нови пратки килими, между тях имаше оръжия, копия, стари саби и рицарски брони. Сетих се за Силвърс и репликата му против Купър, а после и за онова, което мислех аз за Силвърс. Както Силвърс по отношение на Купър, така и аз по отношение на Силвърс вече бях излязъл от ролята на безпристрастен наблюдател и бях станал субективен критик. Престанах да бъда зрител, комуто всичко е безразлично. Аз ставах участник в събитията и изпитвах неприязън, която не бях забелязвал по-рано у себе си. Разбрах, че причината се крие в зародилата се симпатия, каквато също не бях изпитвал по-рано. Отново се почувствувах включен в изменчивата игра на битието, вече не стоях настрана, зает с единствената мисъл да оцелея. Незабележимо в мен бе проникнало нещо ново, което приличаше на далечен тътен и ме караше да се усъмня в своята безопасност. Всичко в мен се колебаеше. Бях готов пак да застана на нечия страна и моето желание — чувствувах ясно това — идваше не от разума. То бе по-примитивно и напомняше с нещо за обикновената враждебност на мъжа към всички останали представители на силния пол — негови потенциални съперници в борбата за жената.

Стоях до прозореца на помещението със скулптурата в ръка, зад мен бе дремещата зала, пълна с вехториите на потъналото в мрак минало. Наблюдавах улицата, където всеки, миг можеше да се появи Наташа, и почувствувах слабото вълнение — почувствувах го по тръпката в ръцете си, — което ме бе подтикнало да бъда несправедлив към Силвърс и което щеше да ме тласне към други несправедливости. Разбрах, че вълнението ми е свързано с Наташа и внезапно осъзнах, че отново изпитвам някакво желание, което надхвърляше първичния инстинкт и се докосваше до лабиринта на емоциите, където господствуват безмълвните миражи и законът отстъпва на заден план.

Върнах фигурката на мястото й.

— Това е фалшификат — заявих на мъжа, който ми я донесе — възрастен пазач с омазнена коса; той дъвчеше дъвка и моето мнение му бе повече от безразлично.

Статуетката бе много стара, ала въпреки новото си душевно състояние, ми стигна присъствие на духа, за да премълча това. Бавно поех по улицата, докато стигнах срещу ресторанта, в който бяхме с Наташа. Не влязох, но имах чувството, че входът му свети по-ярко от другите до него, макар че съседната витрина бе на фирмата „Бакара“ и от нея сияеха кристали и стъкло.

Отидох у мисис Уимпър. Тя живееше на Пето авеню. Бях там в уговорения час, но мисис Уимпър, изглежда, не бързаше. Не видях никакви картини освен няколко платна на Ромни и едно на Рьойздал.

— Мислите ли, че е прекалено рано за едно мартини? — попита тя. Видях, че пред нея стои чаша с течност, приличаше на водка.

— Това мартини с водка ли е? — заинтересувах се аз.

— Мартини с водка? За първи път чувам. Това е джин с малко вермут.

Поясних й, че в хотел „Рубън“ съм се научил да правя коктейла вместо с джин, с водка.

— Забавно. Трябва да се опита. — Мисис Уимпър тръсна сребристите си къдрички и натисна копчето на някакъв звънец. — Джон — каза тя на влизащия прислужник, — имаме ли водка?

— Да, мадам.

— Тогава пригответе за господин Рос мартини с водка вместо с джин. — Тя се обърна към мен. — Френски или италиански вермут? Със или без маслина?

— Френски. И без маслина. За първи път пих този коктейл така. Но не си правете труд заради мен. Ще пия мартини с джин.

— Не, не! Винаги, щом има възможност, човек трябва да научава по нещо ново. Пригответе един коктейл и за мен, Джон. Искам да го опитам.

Оказа се, че възрастната дама с кукленски вид обича да си попийва. Сега мислех само за едно — как да я заведа достатъчно трезва у Силвърс.

Джон донесе чашите.

— Чин-чин! — възкликна весело мисис Уимпър и жадно отпи.

С първата глътка тя преполови чашата.

— Чудесно! — възкликна пак възрастната дама. — Трябва да включим това питие в нашето меню, Джон. Бива си го!

— Непременно, мадам.

— От кого имате рецептата? — запита ме тя.

— От един човек, който не искаше да мирише на алкохол. Не можеше да си го позволи и твърдеше, че водката не оставяла неприятен дъх.

— Наистина ли? Колко забавно! Опитвали ли сте? Вярно ли е, че не мирише?

— Възможно е. Това никога не ме е вълнувало.

— Тъй ли? А нямате ли някого, когото да вълнува?

Засмях се.

— Всички хора, които познавам, обичат да пият.

Мисис Уимпър ме изгледа изкосо отдолу-нагоре.

— Полезно е за сърцето — каза внезапно тя. — А и за главата. Избистря мозъка. Искате ли да изпием още по половин чашка? За тонус?

— С удоволствие — съгласих се неохотно аз, предвиждайки, че тази чашка ще бъде последвана от много други. Но за мое учудване, след като се тонизирахме, мисис Уимпър стана и позвъни.

— Готова ли е колата, Джон?

— Да, мадам.

— Добре. В такъв случай тръгваме за мистър Силвърс.

Излязохме заедно от къщата и се качихме в голям черен кадилак. Чудно защо, изобщо не бях помислил, че мисис Уимпър ще вземе собствената си кола, а си бях блъскал главата къде ли може да се намира най-близката пиаца за таксита. Джон дойде с нас, за да ни откара. Установих, че напредвам бързо с колите — първо ролс, сега кадилак, и двата автомобила с шофьори. За толкова кратко време, няма що! Открих и тук малко барче, както в ролс-ройса, и нямаше да се учудя, ако мисис Уимпър измъкнеше от него някое ново ободряващо питие. Но тя не го стори, а вместо това поведе разговор за Франция и Париж на доста развален френски със силен американски акцент. Аз веднага минах на френски, понеже без усилия ми осигуряваше предимство, от което смятах да се възползувам у Силвърс.

Очаквах, че Силвърс скоро ще ме отпрати, за да пусне в ход собствения си чар. Обаче мисис Уимпър ме задържа известно време. Накрая обявих, че искам да приготвя коктейл с водка. Мисис Уимпър изръкопляска. Силвърс ме прониза с унищожителен поглед, той бе сложил в сметката най-много едно уиски и всичко останало му се струваше варварщина. Обясних му, че лекарят е забранил на мисис Уимпър да пие шотландско уиски, и се запътих към кухнята. Най-накрая с помощта на готвачката открих една бутилка водка.

— И вие пиете това нещо следобед? — изненада се мършавата готвачка.

— Не аз. Клиентите.

— Как нямат срама.

Странно, колко често ме държаха отговорен за грешките на другите. Застанах до прозореца и изпратих готвачката с чашите при Силвърс. Върху перваза отвън бяха накацали гълъби. И в Ню Йорк, както във Венеция, бе пълно с толкова гълъби, че те бяха свикнали с хората, летяха и виеха гнезда навсякъде. Притиснах чело до хладното стъкло. Къде ли ми е съдено да умра, мислех аз.

Когато готвачката се върна, се упътих към своя наблюдателен пост в стаичката с картините и установих, че Силвърс е изнесъл няколко малки платна на Реноар. Това ме учуди, обикновено той обичаше да демонстрира, че има помощник.

След малко влезе при мен.

— Забравихте за коктейла си. Елате при нас.

Мисис Уимпър бе изпила своята чаша.

— Ето ви и вас! — възкликна тя. — Винаги ли сте толкова неверен? Или се изплашихте от собствената си рецепта?

Тя седеше изправена като кукла, само ръцете й не бяха пухкави и изящни, а груби и кокалести.

— Какво мислите за този Реноар? — попита тя.

Това бе натюрморт с цветя от 1880 година.

— Прекрасно произведение — отвърнах аз. — Ако го продадем, ще ни бъде трудно да намерим нещо равностойно.

Мисис Уимпър кимна.

— Хайде да изпием по още едно съвсем мъничко питие. В дни като днешния ме измъчва мигрената. Възпаление на троичния нерв. Ужасно! Лекарят твърди, че единственото, което помага, е алкохолът, защото действувал съдоразширяващо. Какво ли не върши човек в името на здравето си!

— Разбирам ви — казах аз. — В продължение на няколко години и аз страдах от такава невралгия. Много е болезнено.

Мисис Уимпър ми отвърна с топъл поглед, сякаш й бях направил комплимент. След това се върнах в кухнята.

— Къде е водката? — попитах готвачката.

— По-добре да бях отишла в манастир — ми заяви тя. — Ето я там. В манастира поне не пазят диета.

— Напротив. Монасите бяха първите, които въведоха диетата. Много строга диета.

— Защо тогава са толкова дебели?

— Защото ядат не това, което трябва.

— Засрамете се! Подигравате се на една нещастна жена. За какво съм се учила тогава да готвя, щом никой нищо не яде? Приготвяла съм какви ли не специалитети в жокей-клуба във Виена, драги ми господине! А тук въртя само салати, и то без олио. Пък на маслото гледат като на цианкалий! Да не говорим за една прилична торта „Захер“! Тук това се счита едва ли не за измяна на родината.

Излязох с двата коктейла. Мисис Уимпър вече ги чакаше.

— Налели сте ми прекалено много — укори ме тя и пресуши чашата си на един дъх. — И така, до утре в пет часа. Господин Силвърс ми обеща, че вие сам ще окачите картината в къщи.

Изпратихме мисис Уимпър до улицата. По нищо не личеше, че е пила. Заведох я до колата. В жаркия въздух се чувствуваше първият полъх на наближаващата вечер. Топлината се бе наслоила между сградите като невидимо гъсто желе; сухите листа на дърветата шумоляха, сякаш бяха палми. Върнах се в къщата.

— Мисис Уимпър — забеляза небрежно Силвърс. — Защо не ми го казахте веднага? Разбира се, че я познавам.

Спрях се.

— Но нали ви казах — отвърнах му.

Той махна с ръка.

— Името Уимпър се среща често. Вие не ми казахте, че става въпрос за мисис Андре Уимпър. Познавам я отдавна. Е, няма значение.

Бях смаян.

— Надявам се, че няма да ми се обидите — заявих саркастично.

— Защо да ви се обиждам? — попита Силвърс.

— Във всеки случай тя очевидно купи нещо.

Силвърс махна с ръка, сякаш да прогони някакъв комар.

— Това още не се знае. Тези стари дами по сто пъти връщат картините, докато рамките им се съсипят, и най-накрая нищо не купуват. Търговията не е толкова проста работа, както си мислите вие. — Силвърс се прозина. — Време е да свършваме. Жегата уморява. До утре. Приберете картините.

Той си тръгна, а аз стоях и гледах втренчено подире му. Какъв мошеник, помислих си аз. Явно иска да ме лиши от комисионна, твърдейки, че съм му довел стар, отдавна познат клиент. Взех трите платна на Реноар и ги занесох в стаичката.

 

 

— Ролс-ройсът! — възкликнах аз, щом завих зад ъгъла. Колата заедно с шофьора стоеше пред хотела и аз се почувствувах щастлив. Бях си блъскал главата къде да заведа тази вечер Наташа и не можах да измисля нищо. Навсякъде бе страшен задух. Ролс-ройсът беше разрешението на проблема.

— Авантюризмът от висока класа, изглежда, ме преследва като сянка — забелязах аз. — Колата пак ли е на твое разположение до затварянето на театрите?

— Още по-дълго — каза Наташа. — До полунощ. В полунощ трябва да е пред „Ел Мороко“.

— И ти ли?

— Ние двамата.

— Мисис Уимпър има кадилак — продължих аз. — Може би притежава и ролс-ройс? Или си открила някой нов клиент за Силвърс?

— Ще видим. Как мина с мисис Уимпър?

— Чудесно. Купи един много красив натюрморт на Реноар. Подхожда на кукленския й дом.

— Куклен дом — повтори Наташа и се засмя. — Тази кукла, която изглежда толкова безпомощна, сякаш може да отваря само очите си и да се усмихва, е президент на две големи компании. И не стои там само за украса, а разбира от всичко.

— Наистина ли?

— Има още да преживееш чудеса с американките.

— Защо с американките? Стигат ми чудесата с теб, Наташа.

За мое учудване, тя се изчерви до корена на косите си, след това промърмори:

— Стигат ли ти? Мисля, че трябва по-често да те пращам при жени като мисис Уимпър. Връщаш се с изненадващи заключения оттам.

Подсмихнах се.

— Хайде да се разходим до Хъдсън — предложи Наташа. — Първо до кея, където са презокеанските параходи, а след това по крайбрежния булевард до моста „Джордж Вашингтон“ и да продължим, докато стигнем до някоя кръчмичка, която ни хареса. Днес имам настроение за малки ресторантчета, лунна светлина и параходи. В същност бих предпочела да ида с теб във Фонтенбло, ако войната бе свършила, но там като приятелка на немец биха ме остригали, а теб като враг на държавата биха изправили до стената. Затова да останем при хамбъргъра с кока-кола в тази необикновена страна.

Тя се облегна на мен. Чувствувах косите й и хладната й кожа. Наташа изглеждаше така, сякаш никога не се поти, даже и в тези горещи дни.

— Добър журналист ли си бил? — попита ме тя.

— Не. Второкласен.

— А сега не можеш ли да пишеш повече?

— За кого? Не зная достатъчно добре английски. Отдавна не съм имал възможност да пиша.

— Значи си като пианист без роял.

— Може и така да се каже. Дали твоят тайнствен покровител ти е оставил нещо за пиене?

— Ще видим. Ти не обичаш да говориш за себе си, нали?

— Не особено.

— Разбирам. И за сегашната си професия ли?

— Като посредник и момче за всичко?

Наташа отвори барчето.

— Ти виждаш, че ние сме като сенки — промълви тя. — Чудновати сенки от миналото. Дали някога животът ни ще се промени? О, тука има полска водка! Как ли се е добрал до нея? Та нали Полша вече не съществува.

— Да — потвърдих с горчивина аз. — Полша вече не съществува. Но полската водка е оцеляла. Да се смеем или да плачем по този повод?

— Да я изпием, мили.

Тя извади две чаши и ги напълни. Водката беше чудесна и даже студена. В малкия вграден бар бе монтирана хладилна камера.

— Две сенки в един ролс-ройс — продумах аз. — И студена полска водка. Salute, Наташа!

— Можеше ли да постъпиш в армията? — попита тя. — Ако бе пожелал.

— Не. Никой не ме иска. Тук съм чужденец от вражеска страна и трябва да се радвам, че не са ме изпратили в лагер за интернирани. Ти си права: не съм нито риба, нито рак, но тъй бе и в Европа. Тук за мен е направо рай. Призрачен рай, ако предпочиташ, отделен от всичко, което има значение за другите и особено за мен. Рай, в който може да се прекара зимата. Рай за един съзерцател. Ах, Наташа! Да говорим за онова, което ни е останало! За нощта, звездите, искрицата живот, която все още трепти в нас, а не за миналото. Погледни луната! Луксозните пътнически параходи са превърнати във военни ешелони. А ние се намираме зад железните перила на онова, което се нарича всемирна история, и сме принудени безпомощно и безцелно да чакаме и да четем във вестниците съобщенията за победи, поражения и разрушени от бомбардировките страни, и пак да чакаме, и отново да ставаме всяка сутрин, и да пием кафе и да чакаме у Силвърс или у мисис Уимпър, докато нивото на пролятата в света кръв се покачва всеки ден с по един сантиметър. Да, ти имаш право, животът тук е един жалък парад на сенки.

Ние гледахме кейовете. Те бяха почти пусти в зеленикавия зрак. Закотвени бяха само няколко кораба — сребристо-сиви, ниски, без светлини. Върнахме се в колата.

— Натам политат глупавите ми и старомодни мечти — промълви Наташа. — И моята сантименталност. Прости ми.

— Да ти простя? Що за странни мисли ти идват на ум? Ти трябва да ме извиниш за нелепостите, които ти надрънках. Дори само от тях се вижда, че съм бил слаб журналист! Колко прозрачна е водата. Пълнолуние!

— Сега накъде, мадам? — попита шофьорът.

— Към моста „Джордж Вашингтон“. Но бавно.

Известно време мълчахме. Аз се упреквах за идиотската си недодяланост. Държах се като един непознат, когото бях видял в „Ел Мороко“ да пролива горчиви сълзи за съдбата на Франция. Сигурно беше искрен, но не разбираше, че за разлика от радостта, скръбта не бива да се показва пред другите, и изглеждаше смешен. Напразно умувах как да изляза от задънената улица.

Ненадейно Наташа се извърна към мен. Очите й сияеха.

— Каква красота! Водата, малките шлепове и в далечината мостът!

Тя бе забравила отдавна за нашия разговор. Неведнъж го бях забелязвал: Наташа реагираше бързо и забравяше бързо. Това бе добре дошло за слон като мен, който помнеше несгодите и забравяше радостите.

— Обожавам те, Наташа! — възкликнах аз. — Тук, сега, под тази луна и край тази река, вливаща се в океана, в чиито води се отразяват стотици хиляди късчета луна. Боготворя те и дори се осмелявам да повторя отдавна изтърканата фраза, че мостът „Вашингтон“ увенчава като диадема неспокойната Хъдсън и че бих желал да е истинска диадема, а аз да съм Рокфелер, Наполеон или поне собственик на „Ван Клееф и Арпълс“. Разбирам, че е детинско, но трябваше да го кажа.

— Защо да е детинско? Винаги ли се презастраховаш? Или действително не знаеш колко се харесват на жените такива детинщини?

— Аз съм роден страхливец, който постоянно трябва да си дава кураж.

Целунах я и казах:

— Бих искал да се науча да шофирам.

— Можеш да се научиш, когато пожелаеш.

— Заради един ролс-ройс? Тогава бихме могли да свалим блюстителя на благоприличието пред първата кръчма. Имам чувството, че съм в Мадрид; навсякъде придружаван от дуеня.

Тя се засмя.

— Та той не ни пречи. Не знае немски и нито една френска дума освен „мадам“.

— Значи не ни пречи? — попитах аз.

Наташа млъкна за миг, след това прошепна:

— Darling, това е трагедията на големия град. Човек почти никога не е сам.

— Как се раждат тогава децата?

— Бог знае как!

Почуках на стъклото към шофьорската кабина.

— Бихте ли спрели до онази малка градинка? — попитах аз Джон, подавайки му банкнота от пет долара. — Идете да вечеряте някъде и елате да ни вземете след час.

— Слушам, господине.

— Виждаш ли! — възкликна Наташа.

Слязохме от колата и видяхме как тя изчезна в тъмнината. В същия миг от един отворен прозорец отвъд градинката се разнесоха гръмките звуци на музикбокс. В градината се търкаляха празни шишета от кока-кола, бирени чаши и кутии от сладолед.

— Спокойствието на големия град! — подхвърли Наташа. — А шофьорът ще дойде едва след час!

— Бихме могли да се разходим край брега.

Тя посочи тълпата от хора, която търсеше вечерна прохлада.

— Да се разходим? С тези обувки?

Аз изскочих внезапно на уличното платно и замахах с ръце като вятърна мелница. Познах на слабата светлина от лампите ъгловатия радиатор на ролс-ройса. На Хъдсън нямаше много такива автомобили, това бе сигурно Джон, който връщаше колата.

Очите на Наташа блестяха от едва сдържан смях.

— А сега? — попита тя. — Къде бихме могли да вечеряме?

— Навън е непоносима жега — отговори шофьорът. — В „Блу Рибън“ е хладно и говеждото печено е първокласно.

— Говеждо печено — промърморих аз.

— Говеждо печено — повтори той. — Първокласно!

— Да бъда проклет, ако хапна в Ню Йорк говеждо месо или кисело зеле — казах аз на Наташа. — Все едно да вдигна наздравица за Хитлер. Да отидем на Трето авеню, там има много заведения.

— В „Морският цар“ ли, господине?

— В „Морският цар“. И той е с климатична инсталация.

— Киселото зеле — започна Наташа — е елзаско ястие, ако трябва да определим националната му принадлежност.

— Елзас е бил дълги години в територията на Германия.

— Не можем да се откъснем от политиката. Да тръгваме за Трето авеню. Океаните и морските царе са за сега неутрални.

Не й възразих, въпреки че много лесно можех да оспоря това твърдение. Нали самият аз бях дошъл тук на параход със загасени светлини, движещ се на зигзаг, за да избегне подводниците. За какъв неутралитет можеше да се говори, щом самият бог вече не бе неутрален, а бързаше преди всяка битка от едно полево богослужение към друго?

В ресторанта видяхме Кан. Той беше единственият посетител и седеше самотен и унесен пред блюдо, пълно с огромни рачешки щипки.

— Човекът с безброй много хобита — обърнах се аз към Наташа. — Превърнал е света в колекция от различни увлечения и благодарение на това си живее добре.

— Браво.

— Ще хапнете ли след раците сладолед? — попитах аз Кан.

— Веднъж опитах. Не ми понесе. Човек не бива да смесва удоволствията си.

— Много мъдро.

Тежко се отпуснахме на столовете, сякаш се връщахме от дълго пътешествие. Реших да не водя Наташа в „Ел Мороко“. Не ми се щеше да се запознавам повече с нейни приятели.