Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (15)

XIV

Силвърс ме изпрати при Купър, човека, който купи балерината на Дега. Трябваше да му занеса картината и да му помогна при окачването. Купър живееше на четвъртия етаж в една къща на Парк авеню. Очаквах, че вратата ще отвори прислужник, но ме посрещна самият Купър по жилетка.

— Влезте — каза той. — Хайде, без да бързаме, да намерим място, за тази синьо-зелена дама. Искате ли уиски? Или предпочитате кафе?

— Благодаря, с удоволствие ще изпия едно кафе.

— А аз ще пийна уиски. Най-разумното нещо в тая жега.

Не му възразих. От климатичната инсталация в жилището бе прохладно като в гробница. Главата на Купър лъщеше като узрял домат. Това впечатление се усилваше и от изисканите мебели със златна обковка — стил Луи XV, комбинирани с изящни италиански кресла и разкошен жълт венециански скрин. По тапицираните стени висяха картини от френски импресионисти.

Купър разопакова платното на Дега и го постави на един стол.

— Това с картината беше номер, нали? — попита той. — Силвърс твърдеше, че я подарил на жена си и тя щяла да вдигне скандал, щом се върне в къщи. Ама че блъф!

— Затова ли я купихте? — полюбопитствувах аз.

— Разбира се, че не. Купих я, понеже искам да я имам. Имате ли представа колко ми поиска Силвърс?

— Ни най-малко.

— Тридесет хиляди долара.

Купър ме погледна изпитателно. Веднага разбрах, че лъже и му се ще да ме подпита.

— Е? — добави той. — Доста пари, а?

— За мен това е цяло състояние.

— Как така? А колко бихте платили вие?

Засмях се.

— Нито цент.

— Защо? — попита бързо Купър.

— Много просто: нямам пари. От пълното безпаричие в момента ме делят около тридесет и пет долара.

Купър не отстъпваше.

— А колко бихте платили, ако имахте пари?

Реших, че съм отработил чашката кафе и повече не ми се отговаря на въпроси.

— Всичко, което притежавам — отвърнах аз. — Ако оцените вашите картини, ще се убедите, че любовта към изкуството е и добра сделка. Какво по-изгодно от това. Струва ми се, че Силвърс на драго сърце би откупил картините ви и не би сбъркал.

— Мошеник! За, да ми ги предложи след една седмица пак — с петдесет процента по-скъпо.

Купър къркореше като сит пуяк — доволно и беззлобно.

— И така, къде ще закачим балерината?

Той ме поведе из жилището. Междувременно го извикаха на телефона.

— Огледайте се — каза ми той. — Може би ще откриете подходящо място.

Жилището бе обзаведено с изискан вкус. Изглежда, Купър сам разбираше от красиви вещи или имаше отлични консултанти, най-вероятно и двете. Вървях след камериерката.

— Ето спалнята на господин Купър — каза тя, — тук може би ще се намери място.

Над широкото легло в стил сецесион висеше картина в златна рамка — горски пейзаж с тръбящ елен и няколко сърни, и ручей на преден план.

Разглеждах безмълвно ужасната цапаница.

— Господин Купър ли е нарисувал тази картина? Или е наследство от родителите му?

— Не зная. Виси в спалнята, откакто съм тук. Прекрасна е, нали? Също като истинска!

— Така е. Вижда се дори и парата пред муцуната на елена. Господин Купър да не е ловец?

— За първи път чувам такова нещо.

Огледах се и забелязах един венециански пейзаж от Цим. Очите ми направо се навлажниха от умиление: бях открил тайната на Купър. Тук, в собствената си спалня, той нямаше защо да се преструва. Тук висеше онова, което наистина му харесваше. Всичко друго беше позьорство, бизнес, може би дори увлечение — кой би могъл да знае, а и кого ли би заинтересувало? Но тръбящият елен — това вече бе страст, а сантименталната скица от Венеция — романтика.

— Да продължим по-нататък — казах аз на момичето. — Тук само ще нарушим хармонията. Горе има ли други стаи?

— Там са таванът и една малка гостна.

Тя ме поведе по стълбите. От кабинета се чуваше резкият, лаещ глас на Купър, който даваше някакви наставления по телефона. Бях любопитен дали обстановката в кабинета прилича на спалнята: един втори тръбящ елен напълно би подхождал.

Спрях на вратата, водеща към терасата. Пред мен, додето стигаше погледът, се простираше Ню Йорк. В летния зной той ми приличаше на африкански град с небостъргачи. На хоризонта едва-едва се различаваше океанът. Този град от камък и стомана изглеждаше точно такъв, какъвто бе: не обикновен град, възникнал постепенно й сраснал се органически с околния пейзаж, покриващ се с патината на столетията, а град, издигнат бързо и решително от енергични хора, които не бяха обременени от традициите, хора, чиято върховна повеля бе не красотата, а целесъобразността, и може би затова бяха създали една нова, дръзка, антироматична, антикласическа, съвременна красота. Ню Йорк трябва да се наблюдава отгоре, помислих си аз, а не отдолу, с вдигната към небостъргачите глава. Отгоре те изглеждаха по-спокойни, сякаш бяха органическа съставка на всичко около тях — както изглеждат жирафите в стадо от зебри, газели и гигантски костенурки.

Чух как Купър, сумтейки, се потътри нагоре по стълбата.

— Е, открихте ли място?

— Тук — рекох аз и посочих терасата. — Наистина тук слънцето скоро ще погуби картината. Но „Балерината“ над града — съгласете се, че това е нещо. Може да я окачим и в гостната, на стената, която остава в сянка.

Влязохме в стаята. Тя бе много светла, с бели стени и мебели, тапицирани с блестяща материя. На една от масите забелязах три китайски бронзови фигурки и две танцьорки. Погледнах Купър. Що за човек беше в същност? Не би ли предпочел пред бронзовите статуетки от епохата Чжоу, да кажем, три чаши, а вместо танцьорките от теракота — порцеланови джуджета?

— Там — показах аз. — На стената зад бронзовите фигурки. Синьо-зелената патина на бронза има същия оттенък, както балерината.

Купър ме гледаше недоверчиво, продължавайки да сумти. Допрях картината до стената.

— Тогава ще се наложи да се пробие дупка — заключи той най-накрая. — А ако картината се махне, дупката ще остане.

— Тогава на нейно място може да окачите друга картина — казах аз и учудено го изгледах. — Освен това дупката може да се запуши с гипс, тъй че почти нищо няма да се забелязва.

Ама че скъперник! Но сигурно така е натрупал своите милиони. Странно защо това не ме ядоса; след като бях видял тръбящия елен в спалнята, тук вече нищо не ме дразнеше.

За Купър всичко останало в жилището му бе някак враждебно и непонятно. Също така, както в главата му не се побираше защо за тези вещи се хвърлят толкова грешни пари. Ето защо се опитваше да ме подпитва. Купър не се доверяваше много-много на комбинацията „изкуство — пари“ и в този смисъл дори приличаше на истинските ценители. Най-накрая милионерът се реши:

— Само не пробивайте голяма дупка. По възможност най-малката. Ето ви две специални кукички. Нужен е само един тънък гвоздей и ще издържат и най-голямата картина.

Свърших бързо работата си. Изпълнен с недоверие, Купър не се отдели нито за миг от мен. Въпреки това успях да разгледам китайските статуетки и да ги подържа в ръце. Веднага усетих нежната топлина, но едновременно с това и прохладата на патината. Фигурките бяха прекрасни и у мен възникна странно, смътно усещане, сякаш се бях върнал у дома. Статуетките бяха толкова съвършени, че издаваха единствено своето съвършенство и раждаха онова неописуемо чувство, пламващо само за миг, когато разбираме, че това племе от неспокойни млади скиталци, обиколило земния глобус, чийто живот е тъй кратък, е успяло да сътвори нещо, създаващо илюзия за вечност.

— Разбирате ли от бронз? — заинтересува се Купър.

— Малко.

— Каква е стойността им? — попита веднага той и на мен ми се прииска да го прегърна — толкова искрен и естествен бе в тая минута.

— Безценни са.

— Какво? Наистина ли? По-добро капиталовложение ли са от картините?

— Не бих казал — отвърнах аз, проявявайки предпазливост, за да не подлея вода на Силвърс, — но са много красиви. По-хубави няма дори в „Метрополитън“.

— Така ли? А виж ти! Веднъж ми ги пробута някакъв мошеник.

— Значи сте имали късмет.

— Мислите ли? — Той пак закъркори, този път като шест пуяка наведнъж, и ме измери с преценяващ поглед. Изглежда, размишляваше дали да не ми даде бакшиш, но след това се отказа. — Искате ли още кафе?

— Благодаря.

Върнах се при Силвърс и му докладвах за всичко.

— Този стар разбойник! — възкликна търговецът. — Винаги се опитва да подразбере нещичко, щом му изпратя човек. Роден е за случайни покупки. Започна с ръчна количка със старо желязо, след това продаваше влакове, пълни с железни отпадъци. По-късно се намеси в търговията с оръжие в най-подходящия момент — в навечерието на войната. Доставяше редовно оръжие и старо желязо на Япония. И когато тази възможност отпадна, започна да снабдява Съединените щати. За всяка купена от него картина на Дега са заплатили с живота си няколкостотин или хиляди хора.

Никога не бях виждал Силвърс толкова разгневен. Сравнението с Дега бе, разбира се, глупост, но въпреки това думите му се запечатаха в съзнанието ми. Лъжата се запомня по-лесно от истината.

— В такъв случай защо се занимавате с него? — попитах аз. — Не се ли превръщате в негов съучастник?

Силвърс се засмя, макар че все още кипеше от гняв.

— Защо? Понеже му продавам картини? Та да не съм кавалер, бизнесът си е бизнес! Съучастник! В какво? Във войната ли? Смешно!

Едва успях да го успокоя. Склонността към логическо мислене винаги води до недоразумения.

— Не мога да търпя тия търговци със смъртта — каза накрая Силвърс вече по-кротко. — Както и да е! Прибрах му пет хиляди долара повече, отколкото бях оценил картината. Трябваше да го оскубя с още пет хиляди!

Той си наля уиски със сода.

— Искате ли и вие?

— Благодаря. Пих много кафе.

Така трябва да си отмъщава човек, помислих си аз. С пари! Ако си в състояние да го направиш, може би ще успееш да се измъкнеш от блатото на миналото.

— Сигурно ще имате възможност да наваксате пропуснатото. Вероятно той пак ще дойде. Казах му, че другата картина на Дега би образувала великолепна двойка с онази, която той купи, и че по мой вкус втората картина е много по-интересна в художествено отношение.

Силвърс ме погледна замислено.

— Вие напредвате! Хайде да се хванем на бас. Ако Купър дойде в срок от един месец за другата картина, имате сто долара от мен.

 

 

Пред хотел „Плаза“ ненадейно съгледах Наташа. Тя пресичаше площада с клонестите дървета, в посока към Петдесет и девета улица. За първи път я виждах денем. Вървеше бързо, с широка крачка, леко приведена напред и не ме забелязваше.

— Наташа! — рекох аз, когато тя се изравни с мен. — Размишляваш коя диадема да вземеш под наем за тази вечер от „Ван Клееф и Арпълс“ ли?

За секунда тя се стъписа, след това ми отвърна:

— А ти? Да не си откраднал от Силвърс някоя картина на Реноар, за да платиш сметката в „Ел Мороко“?

— Виждаш ли къде е разликата между нас — въздъхнах. — Аз мисля само за наемане, а ти веднага за грабеж. Далеч ще стигнеш.

— Затова пък може би ще живея по-кратко. Искащ ли да обядваме заедно?

— Къде?

— Аз те каня — рече тя през смях.

— Няма да стане. За жиголо съм вече поостарял. А и не съм достатъчно чаровен.

— Ти изобщо нямаш чар, но това няма значение. Ела с мен и остави моралните си скрупули. Тук всички постоянно се храним на кредит. Плащаме в края на месеца. Тъй че не се безпокой за личното си достойнство. Освен това бих искала да се срещнеш с една възрастна дама. Много богата. Интересува се от картини. Разказах й за теб.

— Но, Наташа! Та аз не търгувам с картини!

— Ти не, но Силвърс. Ако му водиш клиенти, той ще ти плаща комисионна.

— Какво?

— Комисионна. Така е прието. Не знаеш ли, че половината от хората живеят за сметка на комисионни?

— Не.

— Тогава е време да го научиш. А сега ела. Гладна съм. Или те е страх?

Тя ме погледна предизвикателно.

— Много си красива — отговорих аз.

— Браво.

— Ако излезе нещо от комисионната, ще те поканя на вечеря с хайвер и шампанско.

— Браво. D’accord^[1]. И тогава ще престанеш ли най-сетне да се измъчваш от угризения на съвестта?

— Да оставим това. За сега страдам само от агорафобия.

— Не се различаваш много от другите — заяви Наташа.

Ресторантът беше почти пълен. Имах чувството, че влизам в някакъв елегантен кафез с пеперуди, гарги и папагали. Наоколо тичаха келнери. Както винаги, Наташа срещна много познати.

— Струва ми се, че познаваш половината Ню Йорк — забелязах аз.

— Глупости. Познавам само безделници и хора, занимаващи се с мода. Както и аз. За да не те обземе пак твоята агорафобия, да погледнем лятното меню.

— Лятно меню — красиво название.

Тя се засмя.

— Това е просто синоним на диета. Цяла Америка се храни по някаква диета.

— Защо? Всички имат вид на здрави хора.

— За да не напълняват. Америка е побъркана на тема младост и стройна фигура. Всеки иска да остане млад и слаб. Старостта не е на почит. Достопочтеният съветник, дълбоко уважаван в древна Гърция, тук би попаднал в старчески приют. — Наташа запали цигара и ми намигна. — Да не говорим за това, че по-голямата част от света гладува. Нали това имаше пред вид?

— Не съм толкова зъл, за какъвто ме смяташ. Не ми е минало и през ум дори.

— Хайде, хайде!

— Мислех за Европа. Там не гладуват чак толкова, но има значително по-малко продукти.

Тя ме погледна с притворени очи и попита:

— Не ти ли се струва, че ще е по-добре за теб, ако се сещаш по-рядко за Европа?

Изненадах се от забележката й.

— Опитвам се да не мисля.

Тя се засмя.

— Ето че идва богатата старица.

Очаквах да видя някаква дебела видра, подобие на Купър. Вместо това, към нас се приближи изящна особа със сребристи къдрички и румени бузки. Гледайки я, човек можеше да предположи, че цял живот е полагала грижи за себе си и никога не е излизала от кукленското си съществуване. Беше около седемдесетгодишна, но изглеждаше на петдесет. Дори и възрастта й създаваше впечатление, че цялата е увита в намачкана копринена хартия. Издаваха я само шията и китките. За да прикрие бръчките си, тя носеше колие от четири реда перли, което я правеше още по-миниатюрна и прилична на портретите в стил ампир.

Тя се интересуваше от Париж и ме заразпитва за града. Не исках да разказвам за своя живот в Париж и говорех така, сякаш нямаше война. Гледах Наташа и разказвах за Сена, за остров Сен Луи, за крайбрежната улица на Великия Августин, за летните следобеди в Люксембургската градина и вечерите на Шан-з-Елизе и Булонския лес. Виждах как очите на Наташа се изпълват с нежност и ми беше по-леко да говоря.

Обслужиха ни бързо и след по-малко от час мисис Уимпър се сбогува.

— Ще дойдете ли утре следобед в пет часа да ме вземете от къщи? — попита ме тя. — След това ще отидем в галерията на вашия Силвърс и ще разгледаме колекцията му.

— С удоволствие — отговорих и понечих да добавя още нещо, но Наташа ме настъпи под масата и аз млъкнах.

Когато останахме сами, Наташа се засмя.

— Всичко мина безболезнено, нали? Ти естествено искаше да й обясниш, че само отваряш сандъците на Силвърс. Не е необходимо. Тук основното занимание на мнозина е да дават съвети на безпомощни богаташи и да ги водят при познати антиквари.

— Спекуланти — казах аз.

— Консултанти — възрази Наташа. — Тоест достойни за уважение хора, които закрилят бедните, безпомощни милионери от разбойниците-търговци. Ще идеш ли да я вземеш?

— Да — отговорих аз.

— Браво!

— От любов към теб.

— Още веднъж браво.

— Честно казано, и без това бих отишъл. Аз съм по-меркантилен, отколкото си мислиш.

Тя плесна леко с ръце.

— Постепенно ставаш почти очарователен.

— Тоест ставам човек, така ли? Според твоята класификация.

— Все още не. Да кажем, статуя, която вече се е научила да ходи.

— Всичко се уреди изненадващо бързо. Та мисис Уимпър не знае нищо за мен.

— Ти разказа за неща, които тя обича: Париж, лятото в Булонския лес, Сена през есента, крайбрежната улица, магазинчетата на букинистите…

— И нито дума за картини.

— Това най й допадна. Беше умно от твоя страна — нито дума за работа.

Вървяхме бавно по Петдесет и девета улица. Беше ми радостно и леко. Спряхме пред някакъв антикварен магазин, където бяха изложени египетски огърлици. Те светеха с тюркоазеносин блясък, а до тях стоеше голям ибис. От „Савой“, където се провеждаха търговете, излизаха хора, понесли килими. Беше чудесно да усещаш живота край себе си. Колко далеч бе нощта!

— Ще те видя ли тази вечер? — попитах аз.

Тя кимна.

— В хотела?

— Да.

Тръгнах обратно по улицата. Слънцето светеше през пелена от прах. Миришеше на изгорели газове, въздухът беше нажежен. Постоях пред „Савой“ и най-накрая влязох вътре. Залата беше полупразна и цареше сънно настроение. Ръководителят на търга стоеше зад нещо като катедра и извикваше цените. Търгът на килими бе завършил; сега се продаваха фигури на светци. Изнесоха ги и ги подредиха на подиума една до друга, като че ли ги приготвяха за ново мъченичество. Някои бяха все още овързани и се наложи да ги разопаковат на сцената. Всичко бе много евтино, цветните скулптури не се търсеха. По време на война светците първи изпадат в немилост. Излязох отново на улицата и разгледах витрините. Сред масивните ренесансови мебели се намираха две китайски статуетки: едната — явно копие от епохата Мин, другата обаче можеше спокойно да бъде оригинал. Патината беше лоша и може би дори допълнително обработена, въпреки това в нея имаше нещо, придаващо й вид на автентично произведение на изкуството. Сигурно някой невежа бе сметнал фигурката за копие и се бе опитал да я „преправи“. Върнах се в сумрачната зала и поисках каталога за следващия търг. Бронзовите статуетки бяха посочени без данни за епохата — сред кани от калай, месингови предмети и други евтини вещи. Изглежда, нямаше да струват скъпо, тъй като на толкова обикновен търг не се очакваха големи търговци.

Излязох навън и тръгнах надолу по Петдесет и четвърта улица към Второ авеню. Там свих надясно и продължих до магазинчето на братята Лоуи. В главата ми се роди план да купя бронзовата фигурка и да я препродам на Лоуи старши. Бях сигурен, че не я бе забелязал сред калаените кани и масивните мебели. След това се сетих за Наташа и вечерта, когато ме закара с ролс-ройса до хотела. Тогава се бях сбогувал набързо с нея, а и през голяма част от пътя бях мълчал, мислейки само за едно — как да се измъкна от луксозната кола. Причината беше детинска: ходеше ми се по нужда. Но тъй като да намериш клозет в Ню Йорк бе значително по-трудно, отколкото в Париж, аз търпях, в резултат на което нямах достатъчно време за продължително сбогуване. Наташа ме проследи с възмутен поглед и след като се облекчих, се ядосах на себе си, че пак съм развалил всичко. На следващия ден обаче видях този епизод в друга светлина, даже; с някакъв романтичен ореол, тъй като бях предпочел да страдам и да търпя, вместо да накарам шофьора да спре пред най-близкия хотел и да помоля Наташа да ме почака в колата. Бях счел това за глупост, но и за признак на симпатия и ме бе обзело чувство на неочаквана нежност. Със същото това чувство в душата се приближих сега към магазина на Лоуи. Лоуи младши стоеше между две боядисани в бяло кресла, стил Луи XVI, и мечтателно съзерцаваше улицата. Събрах сили, изоставих мисълта за собствени сделки и прекрачих прага.

— Как сте, господин Лоуи? — попитах аз предпазливо с неутрален тон, за да не стресна този романтик.

— Добре! Брат ми не е тук. Яде си еврейските гозби, нали знаете. Аз, напротив — добави той с пламъчета в очите, — се храня по американски.

Близнаците Лоуи ми напомняха известните сиамски близнаци, единият от които бил въздържател, а другият — пияница. Тъй като имали общо кръвообръщение, нещастният въздържател бил принуден да търпи не само пиянството на своя брат, но и появяващия се след него махмурлук. Както винаги, добродетелта страда. Тъй бе и с двамата Лоуи — единият беше православен, а другият — свободомислещ евреин.

— Открих една бронзова статуетка — заявих аз. — Ще се продава на евтин търг.

Лоуи младши махна с ръка.

— Кажете го на моя брат-фашист, на мен не ми е до сделки. Аз решавам въпрос на живот и смърт. — Той се обърна към мен и решително ме попита: — Кажете ми честно, какво ще ме посъветвате: да се оженя или не?

Това беше коварен въпрос, както и да отговорех, щях да загубя.

— Коя зодия сте? — отвърнах с въпрос.

— Какво?

— Кога сте роден?

— Какво значение има? На дванайсети юли.

— Така си и мислех. Вие сте рак. Силно чувствителен, обичащ семейството, с артистични наклонности.

— Е, и? Да се оженя ли?

— На раците им е трудно да избягат. Те се вкопчват и държат здраво, докато им откъснат щипките.

— Какъв отвратителен образ!

— Образът е чисто символичен. Преведено на езика на психоаналитиците, това значи само едно: докато им откъснат мъжкото достойнство.

— Само едно ли? — възкликна Лоуи. — Оставете шегите! Кажете ми с една дума: да се оженя ли?

— В католическа Италия бих ви посъветвал: не. В Америка е по-просто: можете винаги да се разведете.

— Та кой говори за развод? Аз говоря за женитба!

Евтината шега, че това е почти същото, ми бе спестена. Също и евтиният съвет: щом питате за такива неща, по-добре не се женете. В магазина влезе Лоуи старши, сияещ след тежката еврейска кухня.

По-младият брат ме помоли с поглед да мълча. Кимнах.

— Как е паразитът? — дружелюбно подхвърли Лоуи старши.

— Силвърс ли? Току-що доброволно повиши заплатата ми.

— Нищо не му коства. С колко? С един долар на месец ли?

— Със сто.

— Какво?

Двамата Лоуи се вторачиха в мен. Старши се овладя по-бързо.

— Трябвало е да я повиши с двеста — забеляза той.

Неговата находчивост ме възхити и аз реших да не падна по-долу.

— Така и направи, но аз отказах — отвърнах аз. — Намирам, че все още не съм заслужил повече. Може би след година.

— С вас човек никога не може да разговаря сериозно — изръмжа Лоуи старши.

— Напротив — възразих аз. — Особено ако става въпрос за бронзови статуетки.

Разказах му за своето откритие.

— Идете и я купете на търга. Всеки ще я сметне за фалшива.

— А ако наистина се окаже фалшива?

— Значи сме се заблудили. Или искате да ви застраховам и срещу загуба?

— Защо не? — захили се Лоуи. — При вашия доход!

— Мога да я купя и сам. Така е даже по-просто — добавих разочаровано аз. Очаквах повече благодарност за съвета. Както винаги сгреших. — Услади ли ви се лещата? — попитах аз.

— Лещата ли? Откъде знаете какво съм ял?

Посочих ревера на сакото му, където бе залепнала половинка от лещено зърно.

— Прекалено тежка храна за този сезон, господин Лоуи. Рискувате да получите удар. Довиждане, господа!

— Вие сте хуманен звяр, господин Рос — забеляза с кисело-сладка усмивка Лоуи старши. — Не разбирате ли шега. До колко може да стигне цената на бронза?

— Ще разгледам фигурката още веднъж, по-внимателно.

— Добре. Аз не мога. Ако я погледна два пъти, ония типове ще подушат нещо нечисто. Познават ме. Ще се обадите ли?

— Разбира се!

Вече излизах, когато Лоуи старши подвикна след мен:

— Това, което разказахте за Силвърс, не е вярно, нали?

— Напротив! — отвърнах аз. — Но имам и по-добро предложение от Розенберг.

Не бях изминал и десет крачки, когато се разкаях за думите си. Не от нравствени съображения, а от суеверие. В живота си вече бях сключвал доста нечисти сделки с господ бог, в когото започвах да вярвам винаги щом попаднех в опасно положение — тъй както тореадорите поставят в стаичката си преди борбата статуя на Дева Мария, украсяват я с цветя, молят се пред нея и тържествено й дават обет да палят свещи и служат литургии да водят благочестив живот, да не пият текила и тъй нататък. А когато коридата свърши, статуетката на девата се захвърля небрежно в куфара при мръсните дрехи, цветята се продават, обещанията се забравят и се вади шишето с текила — и така до следващата корида, когато всичко се повтаря. Моите мошенически сделки с бога бяха от същото естество. Но понякога се поддавах и на едно по-субтилно суеверие; наистина отдавна не бях изпитвал това чувство, тъй като в основата му бе не стремежът да се избегне дадена опасност, а по-скоро страхът да не се подплаши дадена надежда. Спрях се. От един рибарски магазин ме наблюдаваха препарирани щуки, около които бяха метнати корди за въдици. За да не прогоня надеждата, тя трябва първо да съществува, помислих си аз и изведнъж ми стана ясно, че съм отстъпил своята дребна сделка на братята Лоуи също от суеверие. Исках да настроя в своя полза не само бог, който вдигаше сега сънената си глава над покривите на къщите, а и съдбата, понеже се бе случило онова, в което бях престанал да вярвам: аз отново се надявах на нещо и очаквах нещо и то не бе нещо разумно и понятно, а нещо, което можеше да се определи като топлота и което ме ощастливя ваше с чувството, че все още не съм се превърнал изцяло в автомат. Спомних си за всички изтъркани клишета: сърцебиене, учестено дишане, задъхване — и в тази минута те бяха реални и осияни от живота — моя собствен и още един безименен.