Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (13)

XII

Връщах се от адвоката. Бети Щайн ми бе дала сто долара, за да платя първата вноска. Поглеждайки часовника с кукувичката, се бях опитал да се пазаря, но адвокатът остана твърд като диамант и чужд на каквато и да е сантименталност. Стигнах дотам, че му разказах някои неща от живота си през последните години. Знаех, че част от тях му е известна, нали беше използувал тези факти, за да удължи разрешителното ми за престой, но си мислех, че някои подробности няма да навредят и ще го настроят по-благосклонно. Петстотин долара бяха голяма сума за мен.

— Похленчете му както трябва — ме бе посъветвала Бети Щайн — Може би ще помогне. Освен това всичко, което разказвате, е истина.

Но нищо не излезе. Адвокатът заяви, че вече ми е направил отстъпка, обичайният му хонорар бил значително по-висок. Не помогна и доводът ми за безпаричието на емигранта. Адвокатът ми се изсмя.

— Всяка година в Америка пристигат повече от сто и петдесет хиляди емигранти като вас. Тъй че вие не сте някакво трогателно изключение. Какао искате? Вие сте здрав, млад и силен. Така са започнали всички наши милионери. А и, както чувам, вече сте излезли от стадия мияч на чинии. Положението ви не е толкова лошо. Знаете ли кое е наистина лошо? Да си беден, стар, болен и да си евреин в Германия! Това е лошо! А сега — довиждане! Чака ме по-важна работа. Не забравяйте да ми донесете навреме следващата вноска.

Бях благодарен, че не ми поиска допълнителен хонорар за това, че ме бе изслушал.

Разхождах се бавно из града, обгърнат от леката, неспокойна утринна омара. Слънцето светеше през позлатените облаци. Току-що измитите коли блестяха, а Сентрал парк бе изпълнен с детска глъчка. У Силвърс бях виждал подобни пейзажи — снимки на картини от Пикасо, изпратени от Париж. Ядът ми от срещата с адвоката се изпари, това беше по-скоро яд от доста жалката роля, която бях принуден да изиграя. Той бе отгатнал мислите ми и беше прав. Не можех да се сърдя дори на Бети, която ме посъветва да постъпя така. В края на краищата трябваше сам да реша дали да се вслушам в съвета.

Минах покрай басейна с морските лъвове; и те блестяха на топлото слънце като полирани, живи бронзови статуи. Тигрите, лъвовете и горилите бяха излезли в своите клетки. Те се разхождаха неспокойно напред-назад и гледаха света със своите прозрачни берилови очи, които виждаха всичко и нищо. Играещите горили се замеряха с бананови кори. Не изпитах ни най-малко съчувствие към тях. Животните нямаха вид на изгладнели търсачи на плячка, измъчвани от комари и болести, а по-скоро приличаха на спокойни, сити пенсионери по време на утринна разходка. Ако страхът и гладът са основните двигатели на природата, то животните тук бяха избавени от тях с цената на едно монотонно съществуване. Но кой ли е в състояние да каже кое им харесва повече? Животните, както и хората, имат своите навици, с които не искат да се разделят, а от навика до еднообразието разстоянието е само една крачка. Революциите навсякъде в природата са рядкост. Сетих се за Наташа Петровна и за моята теория за тихото щастие. Тя не беше революционерка, а аз вярвах в тихото щастие в контраст със сегашния ми живот. И двамата нямахме почва под краката си. Съдбата ни подхвърляше насам-натам и ние спирахме отвреме-навреме някъде, за да си поемем дъх. Не вършат ли същото и животните, но без да вдигат излишен шум като хората?

Седнах на терасата и си поръчах кафе. Имах петстотин долара дългове и четиридесет долара капитал. Но бях свободен, здрав и както ми бе обяснил адвокатът, бях направил първата крачка, за да стана милионер. Изпих още едно кафе и си представих, че се намирам в Люксембургската градина в Париж, в една лятна утрин. Тогава си давах вид, че се разхождам, за да не привлека вниманието на полицията. Днес помолих за огън един минаващ наблизо полицай и той ми даде. Люксембургската градина ми напомни за арията от „Граф фон Люксембург“ в „Ел Мороко“. Но тогава бе нощ, а сега ясен ветровит ден. А денем всичко е по-различно.

* * *

— Къде се губите? Нямаше ви цяла вечност — каза Силвърс. — Плащането на един хонорар не може да се проточи толкова време.

Изненадах се. Това вече не бе изисканият светски човек. В същност аз никога не бях вярвал, че Силвърс е такъв. Днес той беше напрегнат, нервен, макар и да се сдържаше, крачеше бързо, леко приведен, из стаите. Даже и лицето му бе променено — меката закръгленост на линиите беше изчезнала. Виждах пред себе си хищник, нещо като светски леопард, съгледал дивеч.

— Когато човек няма с какво да плати, посещението може да продължи и повече.

Силвърс не обърна внимание на думите ми.

— Елате, имаме малко време. Трябва да сменим местата на няколко картини.

Отидохме в хола със стативите. Силвърс извади от съседната стая две платна и ги постави пред мен.

— Кажете, без да се замисляте, коя от тях бихте купили?

Това бяха пак двете картини на Дега. И на двете бяха изобразени балерини. И двете бяха без рамки.

— Хайде, по-бързо! — нервничеше Силвърс.

Посочих лявата.

— Тази.

— Защо? Тя е недовършена.

Вдигнах рамене.

— Харесва ми повече. Защо, не мога да ви кажа веднага. Разбирате това по-добре от мен.

— Естествено че по-добре — отвърна нетърпеливо Силвърс. — Елате, трябва да поставим и двете картини в рамки, преди да е дошъл клиентът.

Той ми показа няколко празни рамки. Внесох ги в хола.

— Това са нормални размери — промърмори Силвърс. — Тези тук са добре. Нямаме време да ги режем.

В рамките картините поразително се променяха. Платното, което като че ли се разливаше в пространството, сякаш изведнъж се събираше. Картините придобиваха по-завършен вид.

— Платната трябва да се показват само в рамки — поясни Силвърс. — Единствено търговците могат да ги оценят без рамки. Даже и директорите на музеи не винаги дават правилна преценка. Коя бихте предпочели вие?

— Ето тази.

Силвърс ме погледна одобрително.

— Нямате лош вкус. Но ние ще вземем друга. Тази тук.

Той пъхна балерините в широка, богато украсена рамка.

— Не е ли прекалено разкошна за една не съвсем завършена картина? — попитах аз.

— Напротив, трябва да бъде именно такава, тъй като картината е незавършена. Точно затова.

— Разбирам. Тя прикрива.

— Да. Хубавата рамка придава завършеност на картината. Рамките играят много важна роля — поучаваше ме Силвърс, като се наместваше по-удобно. Неведнъж бях забелязвал, че обича да говори с професорски тон. — Има търговци, които пестят от рамките и смятат, че клиентът не забелязва това. Рамките днес са скъпи, а пресованите и позлатени гипсови боклуци на пръв поглед наистина приличат на оригинални рамки, но само на пръв поглед.

Внимателно поставих в рамките едната от картините на Дега. Силвърс подбираше друга за второто платно.

— Все пак ще покажете и двете, така ли?

Той се подсмихна лукаво.

— Не. Ще запазя втората картина като резерва. Никога не се знае какво може да се случи. И двете платна са „девствени“. Не съм ги показвал никому досега. Клиентът, когото чакаме, искаше да дойде едва вдругиден. Няма да залепяме обратната страна, времето е малко. Извийте само пирончетата, за да задържат по-здраво платната.

Донесох втората рамка.

— Красива е, нали? — обърна се към мен Силвърс. — Луи XV — богатство и разкош. Вдига цената на картината с петстотин долара. Най-малко! Дори и Ван Гог е искал картините му да бъдат в първокласни рамки. А пък Дега често е поставял своите в обикновени летви, боядисани в бяло. Може би просто е бил стиснат.

А може би просто не е имал достатъчно пари, помислих си аз. Ван Гог е живял в мизерия, не е могъл да продаде, приживе нито една картина и е поминувал благодарение на оскъдната издръжка от своя брат.

Картините най-накрая бяха готови. Силвърс ми нареди да отнеса едната в съседния кабинет.

— Другите закачете в спалнята на жена ми.

Погледнах го учудено.

— Правилно разбрахте — каза той. — Хайде, елате с мен.

Госпожа Силвърс имаше красива, подредена с финес спалня. Между мебелите висяха няколко скици и пастели. Силвърс ги обгърна с поглед на пълководец.

— Свалете онази картина на Реноар и окачете на нейно място Дега. Реноар ще преместим ето там — над тоалетката, а картината на Берта Моризо ще махнем. Ще дръпнем до половината дясното перде. Още малко… така, сега осветлението е добро.

Той беше прав. Златистата светлина, процеждаща се през полуспуснатата завеса, придаваше на картината очарование и топлота.

— В правилната стратегия се крие половината от успеха — забеляза Силвърс. — Елате с мен.

Той започна да ме посвещава в тайните на стратегията. Картините, които искаше да покаже, трябваше да внасям в стаята със стативите. След четвъртата или петата картина той щеше да ми нареди да донеса от кабинета едното платно на Дега. Тогава аз трябваше да му напомня, че картината е закачена в спалнята на госпожа Силвърс.

— Можете да говорите колкото си искате на френски — поучаваше ме той, — но когато ви попитам за Дега, ми отговорете на английски, за да ви разбере и клиентът.

Чух входния звънец.

— Това е той — рече Силвърс. — Чакайте горе, докато ви позвъня.

Отидох в кабинета, където върху дървени стативи, стояха наредени една до друга картините, и седнах на един стол. Силвърс слезе долу, за да посрещне купувача. Кабинетът имаше малко прозорче с матово стъкло и гъста решетка. Имах чувството, че се намирам в затворническа килия, в която по нечий каприз се съхраняват платна за стотици хиляди долари. Това променяше характера на килията. Млечнобялата светлина ми напомняше за затвора в Швейцария, където бях прекарал четиринадесет дни на нелегален престой без документи — обичайното престъпление на емигрантите. Килията беше толкова чиста и уютна, че с удоволствие бих останал в нея и повече време. Храната бе хубава, а килията отоплена. Но след две седмици, в една бурна нощ ме откараха в Анмас, на френската граница, където получих една цигара и ритник отзад: „Марш във Франция! И да не те виждаме повече в Швейцария!“

Изглежда, съм задрямал. Изведнъж звънецът издрънча. От съседната стая дочух гласа на Силвърс. Влязох там. В стаята седеше тромав мъж с големи червени уши и малки свински очички.

— Мосю Рос — пропя Силвърс, — донесете, ако обичате, светлия пейзаж на Сисле.

Донесох пейзажа и го поставих на статива пред тях. Силвърс дълго време мълча, наблюдавайки през прозореца облаците.

— Харесва ли ви? — попита той след това с отегчен глас. — Една от най-хубавите работи на художника. „Наводнение“. Мечтата на всеки колекционер.

— Боклук — процеди още по-отегчено клиентът.

Търговецът се усмихна.

— И това е критика, макар и своеобразна — отвърна саркастично Силвърс. — Мосю Рос — обърна се той към мен на френски, — отнесете това прекрасно произведение.

Изчаках малко, смятайки, че Силвърс ще ми нареди коя картина да донеса сега. Тъй като той не го стори, аз взех пейзажа на Сисле и се запътих към вратата. На излизане го чух да казва:

— Днес явно не сте в настроение, господин Купър. Да го отложим за друг път.

Ама че е хитър, помислих си аз на млечнобялата светлина в моята стаичка. Сега щеше да се поизпоти Купър. Когато след известно време отново ме извикаха и започнах да нося една по една останалите картини, двамата вече пушеха от пурите, които Силвърс държеше за клиенти. Тогава дойде ред и на моята реплика:

— Картината на Дега не е тук, господин Силвърс — казах аз.

— Разбира се, че е тук. Трябва да бъде тук.

Аз се приближих към него, наведох се до ухото му и прошепнах така, че да чуе и Купър:

— Картината е горе, при мисис Силвърс.

— Къде.

Повторих на френски, че картината виси в спалнята на госпожа Силвърс.

Силвърс се плесна по челото.

— А-а, правилно, съвсем забравих за това. Е, тогава нищо няма да излезе…

Безгранично му се възхищавах. Той отново отстъпи инициативата на Купър. Не ми казваше да донеса картината, не обелваше и дума за това, че картината е предназначена за подарък на жена му или че дори й принадлежи. Той просто прекрати разговора и зачака.

Върнах се пак в стаичката и също зачаках. Струваше ми се, че Силвърс е хванал на въдицата си акула и бе трудно да се каже дали акулата няма да погълне Силвърс. Без съмнение позицията на търговеца беше по-изгодна. В същност акулата можеше само да прегризе кордата и да отплува. Едно беше ясно: Силвърс нямаше да продаде нищо евтино, това бе изключено. Във всеки случай акулата предприемаше доста забавни скокове. Тъй като; вратата бе открехната, чух, че разговорът се насочи към икономическото положение и войната. Акулата предричаше най-лошото: борсов крах, дългове, нови разходи, нови битки, кризи, даже комунистическа заплаха. Всичко щяло да се обезцени. Само наличният капитал щял да запази стойността си. Той не пропусна да спомене и за тежката криза в началото на тридесетте години, когато притежателят на известен капитал живеел като цар и можел да купи всичко на половин цена, дори на една трета или една четвърт от цената.

— А луксозните стоки, като мебели, килими и картини, даже за една десета от тяхната стойност — добави замислено акулата.

Невъзмутимият Силвърс предложи на Купър коняк.

— После вещите пак покачиха цените си, а парите паднаха — каза той. — Вие сам знаете, че днес парите струват два пъти по-малко отпреди. Оттогава те не са се покачили, затова пък картините поскъпнаха пет и повече пъти. — На лицето му се появи лицемерно добродушна усмивка. — Да, инфлацията… Тя е започнала преди две хиляди години и продължава и до днес. Стойността на материалните ценности се покачва, парите падат, нищо не може да се направи.

— Затова не бива да се продава нищо — весело изръмжа акулата.

— Ех, само да можеше — спокойно отвърна Силвърс. — Аз и без това продавам колкото може по-малко. Но нали е необходим оборотен капитал. Попитайте моите клиенти. За тях аз съм благодетел. Преди известно време откупих двойно по-скъпо една балерина на Дега, която бях продал преди пет години.

— От кого? — попита акулата.

— Това естествено няма да ви кажа. Ще ви бъде ли приятно да разтръбя навсякъде на какви цени купувате вие от мен?

— А защо не? — Акулата определено беше голям хитрец.

— Другите не обичат това и аз съм принуден да се съобразявам с тях. — Силвърс шумно се размърда, уж с намерение да стане. — Жалко, че нищо не ви харесва, господин Купър. Е, може би друг път. Цените, разбира се, няма да мога да задържа дълго време, това ви е ясно, нали?

Акулата също стана.

— Като че ли имахте някаква картина на Дега, която искахте да ми покажете? — попита нехайно той.

— А, онази, която е в стаята на жена ми ли? — нарочно проточи Силвърс.

След това чух звънеца.

— Жена ми в стаята си ли е?

— Не, мисис Силвърс излезе преди половин час.

— Тогава ми донесете платното на Дега, което виси до огледалото.

— Ще трябва да почакате, господин Силвърс — рекох аз. — Вчера трябваше да поставя един дървен чеп, тъй като стената не е много здрава. Картината е закрепена за него. Ще трае само няколко минути.

— Оставете — отвърна Силвърс. — По-добре да идем горе. Какво ще кажете, господин Купър?

— Нямам нищо против.

Аз отново седнах като дракона, пазещ Рейнското злато. След малко двамата се върнаха и аз бях изпратен горе, за да откача картината и да я донеса долу. Тъй като нямаше никакъв чеп, аз просто изчаках там няколко минути. През прозореца с изглед към двора видях госпожа Силвърс, която стоеше до кухненския прозорец. Тя направи въпросителен жест. Аз поклатих енергично глава, опасността още не бе преминала и госпожа Силвърс трябваше да остане в кухнята.

Занесох картината в облечената със сив велур стая, където се намираха стативите, и излязох. От разговора не можах да чуя нищо повече. Силвърс беше затворил междинната врата. Много ми се искаше да чуя колко деликатно щеше да намекне, че жена му би предпочела да запази картината за своята частна колекция, но в едно бях убеден — той щеше да го направи така, че акулата да не се усъмни. Разговорът продължи около половин час, след това Силвърс влезе и ме освободи от луксозния ми затвор.

— Няма да връщаме картината на Дега в спалнята — каза той. — Утре ще я занесете на господин Купър.

— Моите поздравления.

Той направи гримаса.

— Какво ли не трябва да се измисля! А след две години цените на картините ще се покачат дотолкова, че този човек ще си потрива ръцете от радост.

Повторих въпроса на Купър.

— Тогава защо продавате?

— Защото не мога да се откажа. Аз съм по природа играч. Освен това трябва и да печеля. Впрочем, номерът със завинтената картина не беше лош. Вие напредвате.

— Не значи ли това, че заслужавам повишение на заплатата?

Силвърс присви очи.

— Напредвате прекалено бързо. Не забравяйте, че, тук получавате безплатно обучение, за което който и да е директор на музей би ви завидил.

Вечерта отидох у Бети Щайн, за да й благодаря за парите, които ми бе дала назаем. Заварих я със зачервени от плач очи и в много потиснато настроение. Там бяха неколцина от нейните познати, които, както изглежда, я утешаваха.

— Мога да дойда утре, ако днес ви преча — казах аз. — Исках само да ви благодаря.

— За какво?

Бети ме погледна объркано.

— За парите — добавих аз, — които дадох на адвоката. Срокът на престоя ми е удължен.

Тя избухна в плач.

— Какво се е случило? — попитах актьора Рабинович, който прегърна Бети и й заговори нещо утешително.

— Не знаете ли? Молер е мъртъв. От два дни.

Рабинович ми направи знак да не разпитвам повече. Той отведе Бети до едно канапе и се върна при мен. Рабинович играеше ролите на брутални нацисти във второкачествени филми, а в живота беше много кротък човек.

— Обесил се е — рече той. — Намерил го е Липшюц. Сигурно е бил, мъртъв от един или два дни. В неговата стая. Висял на полилея. Всички лампи светели, и тази на полилея също. Може би не е искал да умре на тъмно. Изглежда, че се е обесил през нощта.

Приготвих се да си тръгна.

— Останете тук — ме помоли Рабинович. — Колкото повече хора има край Бети, толкова по-добре за нея. Не можем да я оставим сама.

Въздухът в стаята бе застоял и спарен. Бети не даваше да се отварят прозорците. Според някакво загадъчно, атавистично суеверие тя вярваше, че е грях пред паметта на покойниците, ако скръбта се разнесе в чистия въздух. Бях чувал, че ако в къщата има покойник, прозорците се разтварят, за да се освободи витаещата из стаята душа, но за първи път чувах да ги затварят, за да се задържи скръбта.

— Аз съм глупачка! — възкликна Бети и енергично се изсекна. — Трябва да се овладея. — Тя стана. — Ще ви направя кафе. Или искате нещо друго?

— Нищо не искаме, Бети, наистина нищо.

— Не. Ще направя кафе.

Шумолейки с измачканата си рокля, тя отиде в кухнята.

— Има ли някаква причина? — попитах аз Рабинович.

— Нима е необходима причина?

Спомних си за теорията на Кан за падовете и върховите моменти в живота и за това, че особено хората без корени са изложени на тази опасност.

— Той не беше беден, тъй че причината не е там. Не беше и болен, Липшюц го виждал преди около две седмици.

— Работеше ли?

— Пишеше. Но не успя да публикува нищо. От години насам не бе публикувал нито ред — каза Липшюц. — Ала така е с мнозина. Работата сигурно не е само в това.

— Нищо ли не е оставил?

— Нищо. Висеше на полилея с посиняло лице и изплезен надебелял език, а по отворените му очи пълзяха мухи.

Ужасна картина. В тази жега друго не може да се очаква. Очите му… — Липшюц потрепери. — Най-лошото е, че Бети иска да го види още веднъж.

— Къде е той сега?

— В едно заведение, което тук се нарича Funeral Home. Дом на покойника. Там се разкрасяват труповете. Били ли сте вече в такъв дом? По-добре не ходете никога там. Американците са млада нация, те не почитат смъртта. Гримират покойниците така, сякаш са заспали. Много от тях биват и балсамирани.

— Ако го гримират… — започнах аз.

— И ние мислихме за това, но нищо няма да помогне. Едва ли ще имат толкова много грим. А и доста скъпо ще излезе. Смъртта в Америка се заплаща страхотно скъпо.

— Не само в Америка — забеляза Рабинович.

— Но не и в Германия — допълних аз.

— В Америка едно погребение е страшно скъпо. Вече потърсихме по-евтино погребално бюро. Въпреки това ще струва най-малко няколкостотин долара.

— Ако Молер ги имаше, може би щеше да бъде още жив — каза Липшюц.

— Може би.

Забелязах, че в портретната галерия на Бети се е появило празно място. Фотографията на Молер вече не бе сред снимките на живите. Портретът му висеше на другата стена, но все още без траурна рамка. Бети просто бе закрепила на старата златна рамка панделка от черен тюл. От снимката гледаше усмихнат младеж — Молер преди петнадесетина години. Към този младежки портрет, както и към панделката, нямаше какво да се добави. И все пак за миг ми се стори, че с такъв факт не можеш да се примириш.

Влезе Бети с поднос и няколко чаши върху него и наля кафето от изпъстрена с цветчета кана.

— Ето захар и сметана — рече тя.

Всички се заеха с кафето. Аз също.

— Траурната церемония е утре — промълви Бети. — Вие ще дойдете ли?

— Ако мога. Днес вече ми се наложи да ме освободят за няколко часа.

— Всички негови познати трябва да дойдат — отвърна развълнувано тя. — Утре в дванадесет и половина. Времето е избрано така, че да могат да присъствуват всички.

— Добре, ще дойда и аз. Къде е това?

Липшюц ми каза:

— Домът на покойника на Ешър, Четиринадесета улица.

— Къде ще го погребат? — попита Рабинович.

— Няма да го погребват Ще го кремират. Кремацията е по-евтина.

— Какво?

— Ще го кремират.

— Кремират — машинално повторих аз.

— Да. Домът на покойника ще се погрижи за това.

Бети се приближи към нас.

— И сега той лежи там, сред напълно чужди хора — изхлипа тя. — Ако тленните му останки бяха при нас, неговите приятели, поне до погребението… — Тя се обърна към мен. — Вие искахте да разберете кой ви е заел парите ли? Фрислендер.

— Фрислендер?

— Разбира се, че той. Кой друг? Утре ще дойдете непременно, нали?

— Непременно — отговорих аз. Какво друго можех да кажа?

Рабинович ме изпрати до вратата.

— Трябва да задържим Бети — прошепна ми той. — Не бива да вижда Молер. Искам да кажа — онова, което е останало от него. Заради самоубийството му направиха аутопсия. Бети си няма и понятие за това. А вие знаете, че тя е свикнала бурно да налага волята си. За щастие Липшюц сложи сънотворно в кафето й. Тя не забеляза нищо. Ето защо всички пихме кафе и го хвалехме. Бети не можа да устои, иначе не би пийнала и глътка. Направихме опит да й дадем успокоително, но тя отказа. Смята, че е предателство спрямо Молер. Също както и ако се отвори прозорецът. Може би ще успеем да сложим хапче в яденето й. Най-трудно ще бъде утре сутринта. Но трябва да я задържим в къщи. Значи и вие ще дойдете?

— Да. В дома на покойника. А оттам ще откарат Молер в крематориум ли?

Рабинович кимна.

— Къде е крематориумът? В дома на покойника ли?

— Не мисля. Защо?

— За какво си говорите толкова време? — извика Бети от стаята.

— Заподозряла е нещо — прошепна Рабинович. — Лека нощ.

— Лека нощ.

Той се върна в задушната стая по полутъмния коридор, на чиито стени висяха снимки от „Романското кафене“ в Берлин.