Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (12)

XI

На следващата вечер получих писмо от адвоката: разрешителното ми за престой бе удължено за шест месеца. Почувствувах се като на люлка; издигаш се нагоре, после пак надолу. Но с такова усещане можеше да се свикне. Адвокатът ми пишеше да му се обадя утре предиобед по телефона. Досещах се защо.

Когато влязох в мизерния хотел, заварих там Наташа Петровна.

— Меликов ли чакате? — попитах аз с известно смущение.

— Не, чакам вас. — Тя се засмя. — Познаваме се толкова малко, а вече трябва да си прощаваме толкова много — просто е забавно. Какви са в същност нашите отношения?

— Прекрасни — отговорих аз. — Поне, както изглежда, не ни е скучно един с друг.

— Вечеряли ли сте?

Мислено преброих парите си.

— Още не. Искате ли да отидем в „Лоншан“?

Тя ме погледна изпитателно. Бях облечен с новия си костюм.

— Нов! — възкликна Наташа, а аз, проследил нейния поглед, показах обувките си.

— И те са нови. Смятате ли, че съм узрял за „Лоншан“?

— Снощи бях в „Павилиона“. Пълна скука. През лятото е по-приятно човек да седне на чист въздух. Но в Америка още не са се сетили за това. Та тук няма дори и кафенета.

— Но пък има сладкарници.

— Да, за старици, които понамирисват на нафталин.

— В стаята си имам тенджера с гулаш по сегедски — казах аз. — Ще стигне за шестима гладници. Приготвен е от унгарска готвачка. Снощи беше превъзходен, но днес е още по-хубав. Притоплен, гулашът с кимион и зеле е още по-вкусен.

— Откъде се сдобихте с гулаш?

— Вчера бях на вечеря.

— За пръв път чувам някой да си взема гулаш за в къщи, и то за шестима, след като е ходил някъде на гости. Къде беше това? В…?

Хвърлих й предупредителен поглед.

— Не, не в немска бирария. Гулашът е унгарско ястие, а не германско. Бях поканен у едни хора. На празнична вечеря с танци! — добавих аз, за да си отмъстя за нейните подозрения.

— О, даже с танци! Изглежда, добре се справяте.

Нямах желание да ме разпитва.

— Обичаят там е такъв — поясних аз. — Самотните ергени, обитаващи мизерни хотелски стаички, получават от човеколюбивата домакиня тенджера гулаш за в къщи. Имаше предостатъчно ядене. За цяла рота войници. Освен това на мен и приятеля ми дадоха краставички с копър и вишнев щрудел. Храна като за богове! Но за жалост всичко е студено.

— Не може ли да се стопли?

— Къде? — попитах аз. — Имам само електрическа кафеварка, нищо друго.

Наташа Петровна се засмя.

— Надявам се, че нямате в стаята си гравюри, които да показвате на гостенките си.

— Не съм и помислял за такова нещо. Значи не искате да отидем в „Лоншан“?

— Не! Описахте ми така съблазнително вашия гулаш. А и Меликов скоро ще се върне — добави тя. — Той сигурно ще може да ни помогне. Да се разходим половин час из града. Днес още не съм излизала навън. А за гулаша положително трябва подобаващ апетит.

— Добре.

Бродехме из улиците. Къщите плуваха в червеникавия зрак. В магазините светнаха, примигащи, лампите. Наташа ми призна, че страда от „комплекс за хубави обувки“. Не можела да отмине магазин за обувки, без да спре. Дори и да го е разглеждала преди час, на връщане пак проверявала дали няма нещо ново.

— Луда съм, нали?

— Защо?

— Та какво може да се е променило? Нали малко преди това съм разглеждала всичко.

— Но може да сте пропуснали нещо. Освен това на собственика може да му е хрумнало да подреди витрината по друг начин.

— След като е затворил магазина?

— А кога иначе? Докато е отворено, той трябва да продава.

Наташа ми хвърли бърз поглед.

— Вие да не сте нещо… — Тя почука с пръст по слепоочието си. — В същност чакайте. На няколко пъти наистина ми се е случвало да гледам как аранжират витрини. Знаете ли как става това: всички зад стъклото се движат насам-натам по чорапи, съвсем безшумно, и се правят, че не забелязват застаналите отпред минувачи.

Тя възпроизведе тази картина.

— А как е в модните къщи? — попитах аз.

— Това е моята професия. Стига ми денем.

Наближихме магазина на Кан. Реших да го помоля да ми услужи е електрическия си котлон. За мое учудване той все още беше в магазина.

— Един момент — обърнах се аз към Наташа Петровна, — ето къде ще разрешим проблема с нашата вечеря.

Отворих вратата.

— Идвате тъкмо навреме! — каза Кан и погледна през рамото ми Наташа. — Няма ли да поканите дамата си вътре?

— Далеч съм от тая мисъл! — отвърнах аз. — Исках само да взема назаем вашия котлон.

— Сега ли?

— Да.

— Няма да стане. Аз самият имам нужда от него. Тази вечер по радиото ще предават последните предварителни срещи на боксовия шампионат. Поканил съм Кармен на вечеря. Трябва да дойде всеки миг. Вече закъснява с четиридесет и пет минути. За щастие това няма да промени вкуса на гулаша.

— Кармен — промълвих аз и погледнах Наташа, която изведнъж ми се стори толкова желана и чужда от другата страна на витрината, сякаш ни разделяха стотици километри. — Кармен — повторих несъзнателно аз.

— Да. Защо не останете тук? Ще вечеряме заедно, а след това ще слушаме боксовите мачове.

— Чудесно — рекох аз. — Яденето ще стигне, нали?

— Даже е готово.

— Къде ще вечеряме? Вашата стая не може да побере четирима души.

— В магазина.

— В магазина ли?

Излязох навън при все още така далечната Наташа, грейнала в сребристосивите отблясъци на светлината във витрината. Когато застанах до нея, ме обзе странното чувство, че ми е станала по-близка отпреди. Илюзия от светлината, сенките и отражението, помислих си аз глупаво.

— Поканени сме на вечеря — казах аз. — И на боксов мач.

— А моят гулаш?

— И на гулаш.

— Как така?

— Ще видите.

— Да не сте скрили навсякъде из града канчета с гулаш? — попита изненадана тя.

— Само на важни стратегически пунктове.

Видях приближаващата се Кармен. Бе облечена със светъл шлифер без шапка. Кан излезе от магазина. Забелязах как Наташа измери с мълниеносен поглед Кармен. Кармен остана невъзмутима, тя дори не се изненада. Червеникавото вечерно сияние обагряше черната й коса и тя изглеждаше като къносано облаче.

— Малко закъснях — обясни тя спокойно. — Но това няма значение, нали? Гулашът не се разваля. Донесохте ли от щрудела с вишни?

— И с вишни, и с извара, и с ябълки — обяви Кан. — Днес предиобед от неизчерпаемата кухня на Фрислендер пристигна цял пакет.

— Има даже и водка — добави Наташа Петровна. — Ден на изненади.

Гулашът действително бе по-хубав от предния ден. Беше по-вкусен дори само заради факта, че го ядохме под звуците на орган. Кан беше включил своя радиоапарат, за да не пропусне боксовите мачове, затова слушахме и програмата преди репортажа. Колкото и странно да бе, Йохан Себастиан Бах вървеше с гулаша по сегедски, макар и да бях смятал, че Ференц Лист би подхождал повече. Без съмнение обаче съчетанието обикновен гулаш с Бах би било невъзможно. Краставичките ядяхме с ръце, а гулаша — с лъжици. Навън пред витрината се събраха неколцина минувачи: те също искаха да чуят коментара от боксовия турнир, а за сега ни наблюдаваха. На нас те ни изглеждаха като риби в аквариум, както вероятно и ние на тях.

Неочаквано на вратата енергично се почука. Кан и аз помислихме, че е полицията, но това бе келнерът от отсрещния ресторант, който ни носеше четири двойни водки.

— Кой ги поръча? — попита Кан.

— Някакъв плешив господин. Сигурно е видял през стъклото, че пиете водка и че шишето е почти празно.

— Къде е той?

Келнерът вдигна рамене.

— Четирите водки са платени. По-късно ще взема чашите.

— Тогава ни донесете още четири.

— Добре.

Вдигнахме чаши към непознатите хора на улицата. На разсеяната светлина от рекламите преброих поне пет плешиви глави. Беше невъзможно да познаем нашия благодетел. Затова ние постъпихме тъй, както обича да постъпва човек, макар че му се удава много рядко: вдигнахме чаши и пихме за и против безименното човечество. В отговор човечеството забарабани с пръсти по стъклото. Органът изведнъж замлъкна. Кан увеличи звука и раздаде сладкишите. Той се извини, че не е сварил кафе, но сега не можел да отиде горе и да търси кутията с кафето. Започваше първият рунд.

 

 

Мачовете свършиха. Наташа Петровна посегна към чашата си. Кан изглеждаше изморен, боксът бе изчерпал всичките му сили. Кармен се бе отпуснала в спокоен сън.

— Какво ви казах? — промълви Кан.

— Нека си спи — прошепна Наташа. — Време е да тръгваме. Много ви благодаря за всичко. Лека нощ.

Излязохме на влажната улица.

— Той положително иска да остане насаме с приятелката си.

— Не съм толкова сигурен.

— Защо? Тя е много красива. — Наташа се засмя. — Неуместно красива. Толкова красива, че човек може да получи комплекс за малоценност.

— Затова ли си тръгнахте?

— Не. Затова останах. Обичам красивите хора. Въпреки че понякога ме натъжават.

— Защо?

— Защото красотата е преходна. Старостта подхожда на малцина. За нея явно е необходимо нещо повече от красотата.

Вървяхме по улицата. Спящите витрини бяха пълни с евтини модни украшения. Няколко магазина за деликатеси все още бяха отворени.

— Странно — рекох аз. — Никога не съм се замислял над това как ще бъде, когато остареем. Вероятно съм бил изцяло погълнат от стремежа да оцелея, затова никога не съм мислил за нещо друго.

Наташа се засмя.

— А аз не мисля за нищо друго.

— Както изглежда, и мен ще ме сполети същата участ. Меликов твърди, че човек не можел да разбере старостта.

— Меликов открай време все си е бил стар.

— Открай време?

— Винаги е бил стар по отношение на жените. А това е старост. Или не съм права?

— Права сте. Ако гледаме на нещата опростено.

— Сигурно е така. Всичко останало е отказ от житейските радости, наречен с разни красиви имена. Съгласен ли сте?

— Може би. Не зная. В този миг не мога да си го представя.

Тя ме стрелна с един от своите мълниеносни погледи.

— Браво — каза след това с усмивка и ме хвана под ръка.

Посочих наляво.

— Ето един магазин за обувки. Все още осветен. Ще го разгледаме ли?

— Непременно.

Пресякохме улицата.

— Колко е голям градът! — възкликна Наташа. — Безкраен. Харесва ли ви Ню Йорк?

— Много.

— Защо?

— Защото не ме гонят оттук. Просто, нали?

Тя ме погледна замислено.

— Това достатъчно ли ви е?

— Достатъчно е за едно малко щастие. Примитивното щастие на човека, който има подслон и храна.

— Нима е достатъчно? — повтори тя.

— Като начало — да. Приключенията омръзват, щом се превърнат в навик.

Наташа се засмя.

— Тихо щастие, а? Всичко това е чудесна измислица. Не вярвам на нито една ваша дума.

— Аз също. Но понякога се успокоявам с подобни сентенции.

Тя отново се засмя.

— За да не изпаднете в отчаяние, нали? О, колко добре ми е познато всичко това.

— Къде ще отидем сега? — попитах аз.

— Големият проблем на големия град. Скоро всички заведения омръзват.

— А „Ел Мороко“?

Тя стисна нежно ръката ми.

— Днес в главата ви се въртят само заведения за милионери, като че ли сте богат фабрикант на обувки.

— Нали трябва да покажа новия си костюм.

— А мен не?

— Предпочитам да не отговарям на този въпрос.

Отидохме в малката зала на „Ел Мороко“, не в голямата със звездния таван и раираните като зебра дивани. В малката зала Карл Инвалд свиреше виенски песни.

— Какво ще пиете?

— Moscow Mule.

— Какво е това?

— Коктейл. Водка, бира с джинджифил и лимонов сок. Чудесно освежава.

— И аз ще го опитам.

Наташа остави обувките си на пода и изтегна крака на дивана.

— Не обичам много спорта — заяви тя. — За разлика от американците. Не мога нито да яздя, нито да плувам, нито да играя тенис. Предпочитам да си седя на дивана и да бъбря с някого.

— И каква сте още?

— Сантиментална, романтична и непоносима. Обожавам евтината романтика. Колкото по-евтина, толкова по-добре. Е, харесва ли ви коктейлът?

— Чудесен е.

— А виенските мелодии?

— И те са чудесни.

— Добре. — Тя се облегна доволно в ъгъла на дивана. — Понякога е просто необходимо да те залее огромна вълна от сантименталност, в която триумфално потъват цялата предпазливост и добрият вкус. По-късно можеш да се отърсиш от водата и до насита да се смееш над себе си. Искате ли да опитаме?

— Вече съм готов.

У Наташа имаше нещо котешки игриво, но заедно с това и тъжно. Такова бе и нейното дребно личице със сиви очи и буйни коси.

— Да започнем веднага играта — предложи тя. — Аз съм нещастно влюбена, ужасно разочарована, самотна, имам нужда от утеха, не искам за нищо да слушам и не зная за какво живея. Стига ли за начало? — Тя отпи голяма глътка и ме погледна очаквателно.

— Не — отвърнах аз. — Това са само неприятни подробности.

— И това, че не зная защо живея ли?

— Та кой ли го знае? А ако го знае, това само усложнява живота.

Тя ме погледна втренчено.

— Сериозно ли говорите?

— Разбира се, че не. Просто си приказваме. Нали това искахте?

— Не съвсем. Само донякъде.

Към масата ни се приближи пианистът и поздрави Наташа.

— Карл — каза тя, — моля ви, изсвирете арията от „Граф фон Люксембург“.

— С удоволствие.

Карл засвири. Пееше много добре и беше превъзходен пианист.

„Драги приятелю, не посягай към звездите, светещи в мъглявините…“

Наташа го слушаше унесена. Мелодията беше хубава, но кръчмарска — думите, както винаги, бяха безсмислени.

— Как я намирате?

— Еснафска.

Тя се замисли само за секунда, след това каза:

— Тогава би трябвало да ви хареса. Както тихото щастие, което така много цените.

Хитрушата има бърза мисъл, възхитих й се аз.

— Необходимо ли е винаги да критикувате? — рече с неочаквано кротък глас тя. — Не можете ли да се отпуснете? Или се боите?

Най-уместният въпрос за един нощен бар в Ню Йорк! Ядосах се на себе си, понеже тя имаше право. Седях като истукан, колкото и да ми бе неприятно, и давах типично немски отговори. Липсваше само да й прочета лекция за увеселителните заведения от дълбока древност до наши дни, обръщайки особено внимание на танцовите площадки и нощните заведения.

— Арията ми напомня за далечното минало, за времето преди войната — казах аз. — Тази песен е много стара, мисля, че още баща ми я знаеше. И като че ли я пееше понякога. Той беше слабоват човечец и обичаше старинните вещи, старите градини. Често съм слушал тази ария. Сладникава оперетна мелодия, но в сумрачните градини на виенските предградия и села, където на светлината на фенерите, под високи орехи и кестени се лееше тазгодишно вино, тя не беше сантиментална. Тази ария натъжава, ако се слуша на свещи, в съпровод на оркестър, под мекото покривало на нощта. Там тя не звучеше еснафски, казах тава просто ей така. Отдавна не я бях чувал. Тогава се пееше още една песен: „Едва когато всичко свърши, и музиката, и виното.“ Последната песен, която бях слушал преди войната.

— Карл сигурно я знае.

— Бих предпочел да не я пее. Това бе последната мелодия, която слушах, преди нацистите да окупират Австрия. След това се свиреха само маршове.

Наташа помълча известно време.

— Карл ще повтори арията от „Граф фон Люксембург“. Ако желаете, ще го помоля да не прави това.

— Нали току-що я изсвири?

— Когато съм тук, я изпълнява по няколко пъти.

— Но ние бяхме вече веднъж в бара. Тогава не я чух.

— Тогава той имаше почивен ден. Свиреше друг музикант.

— Аз я слушам със същото удоволствие, както и вие.

— Наистина ли? Не поражда ли тъжни спомени у вас?

— Как да ви кажа. В края на краищата всички спомени са тъжни, защото са свързани с миналото.

Тя се вгледа внимателно в мен.

— Мисля, че е време за още един Moscow Mule.

— Задължително. — Сега аз я разгледах. Тя не притежаваше трагичната красота на Кармен, но дребното й лице се отличаваше с изключителна живост и будна интелигентност. То постоянно менеше израза си — в очите й ту проблясваха дяволитите пламъчета на бърз като стрела, предизвикателен хумор, ту изведнъж те засияваха с изненадващо мек блясък.

— Какво ме гледате така? — попита тя с внезапно събудено недоверие. — Да не ми лъщи носът?

— Не. Просто си помислих защо сте толкова любезна с келнерите и пианистите и толкова агресивна с приятелите си.

— Защото келнерите са беззащитни — отговори Наташа и ме погледна. — Наистина ли съм толкова агресивна? Или вие сте свръхчувствителен?

— Мисля, че аз съм прекалено чувствителен.

Тя се засмя.

— Вие изобщо не мислите така. Чувствителният човек никога не се смята за такъв. Така ли е?

— Несъмнено.

Карл отново запя арията от „Граф фон Люксембург“.

— Предупредих ви — прошепна Наташа.

Влязоха няколко души и й махнаха с ръка. Преди това и други също я бяха поздравили. Тя познаваше мнозина, бях забелязал това. Само след миг към масата ни се приближиха двама мъже и я заговориха. Както стоях там, внезапно ме обзе онова усещане, което изпитваме, когато малък самолет попадне във въздушна яма. Не чувствувах почва под краката си, всичко сякаш пропадаше и се въртеше пред очите ми — синьо-зелени раирани стени, многобройни лица и проклетата музика — всичко се люлееше, като че ли изведнъж бях загубил равновесие. Не беше нито от водката, нито от гулаша — гулашът бе твърде хубав, а водка бях пил твърде малко. Вероятно причината се крие в спомена, помислих си с озлобление, спомена за Виена и покойния ми баща, който не беше успял да избяга навреме. Погледът ми се задържа върху рояла и Карл Инвалд, гледах ръцете му, бягащи по клавишите, ала нищо не чувах. После стените престанаха да се движат. Поех си дълбоко дъх и имах чувството, че съм се върнал от далечно пътешествие.

— Тук стана много шумно — каза Наташа. — Театралните представления са свършили. Да си тръгваме ли?

Спектаклите са свършили, помислих си аз, и около полунощ заведенията се пълнят с милионери и сутеньори, води се война, а аз бездействувам някъде между тях. Това беше смешна и несправедлива мисъл, понеже мнозина от мъжете, седящи по масите, бяха с униформа и навярно не всички бяха герои от тила, а фронтоваци в отпуск, но в момента не ми беше до справедливост. Задушаваше ме безсилна ярост.

Проправихме си път по тесен коридор край тоалетните и гардеробите, през смехове и поздрави и излязохме навън.

Улицата беше топла и влажна. Пред входа имаше цяла редица от таксита. Портиерът отвори вратата на едно от тях.

— Няма нужда от такси — каза Наташа Петровна. — Живея съвсем наблизо.

Улицата стана по-тъмна. Стигнахме до къщата, където живееше тя. Наташа се протегна като котка.

— Обичам такива нощни разговори за всичко и нищо — рече тя. — Всичко онова, което ви наприказвах, естествено не е истина.

Светлината от уличната лампа падаше върху лицето й.

— Разбира се, че не е — отвърнах аз, все още в безсилен гняв, предизвикан от съжаление към самия себе си.

Прегърнах и целунах Наташа, очаквайки, че ще ме отблъсне ядосано като долен плебей. Но тя не го стори. Само ми отправи странно кротък поглед, постоя миг така и влезе мълчаливо във входа.