Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (11)

X

Отидох да взема Кан. Бяхме поканени на тържество у семейство Фрислендер.

— Празникът е подобен на еврейската „бармицва“, което съответствува на конфирмацията у протестантите — поясни Кан. — Завчера Фрислендерови получиха американско гражданство.

— Толкова скоро? Не трябва ли да минат пет години, преди да се получат документите?

— Фрислендерови чакаха пет години. Те се изселиха в Америка още преди войната, с първата вълна от най-хитрите емигранти.

— Наистина хитро измислено — съгласих се аз. — Защо и на нас не ни е хрумнала тази мисъл?

Фрислендерови бяха хора с късмет. Бяха вложили част от капитала си в Америка още преди идването на нацистите на власт. Старият господин не се доверявал нито на германците, нито на каквито и да било европейци. Вложил спестяванията си в американски акции, най-голямата част в „Американ телеграф енд телефон къмпани“. С течение на времето акциите се покачили значително. Единственото, което пропуснал, били сроковете. Той бил прехвърлил в Америка само онази част от капитала си, която не участвувала в оборота. Фрислендер търгувал с коприна и кожи и смятал, че винаги ще съумее бързо да продаде цялата стока, ако ситуацията започне да става съмнителна. Но ситуацията станала съмнителна две години преди идването на Хитлер на власт. Устоите на Дармщатската национална банка, една от най-големите немски банки, изведнъж се разклатили. Върху касите връхлетяла истинска буря от недоволство. Немците не били забравили страшната инфлация отпреди десет години. Тогава действителната стойност на един билион марки фактически се стопила на четири марки. За да попречи на скандала, правителството затворило касите и блокирало всички банкови преводи за чужбина. С тази мярка то искало да предотврати обмяната на наличния запас от марки в по-стабилни валути. Правителството било демократично, но без да знае, произнесло смъртна присъда над безброй евреи и противници на нацистката партия. Блокадата от 1931 година така и не била вдигната. Затова след идването на нацистите на власт никой не могъл да спаси парите си в чужбина. Хората били принудени да се откажат от всичко или да останат при парите си и да очакват своята гибел. В кръговете на националсоциалистическата партия това положение се считало за една от най-остроумните шеги на века.

Тогава Фрислендер все още се колебаел. Не искал да се откаже от всичко, освен това станал жертва на странната еуфория, обзела мнозина евреи през 1933 година, и смятал, че всичко това е временно явление. Крясъците на лудите глави ще замлъкнат, след като постигнат желаното: властта. Тогава ще бъде създадено разумно правителство. Ще трябва да се издържи няколко месеца, както при всеки преврат. После всичко пак ще се успокои. При цялата си професионална недоверчивост Фрислендер бил пламенен патриот. Той не вярвал на нацистите, но нали съществувал почтеният президент фон Хинденбург, фелдмаршал и опора на пруското право и добродетели.

Трябвало да мине известно време, преди Фрислендер да се събуди от летаргичния си сън. Сънят продължил, докато един съд не го обвинил в какви ли не престъпления, започвайки от мошеничество и завършвайки с изнасилване на някаква малолетна ученичка, която никога не бил виждал. Майка и дъщеря се заклели, че обвинението е напълно основателно, след като глупавият Фрислендер с възмущение отхвърлил опита за изнудване от страна на майката — тя поискала петдесет хиляди марки, — все още вярвайки в прословутата справедливост на немското правосъдие. Но Фрислендер бързо се вразумил и приел втория опит за изнудване. Една вечер го посетил някакъв секретар от криминалната полиция, зад когото стоял висш партиен ръководител. Поискали от Фрислендер много по-голяма сума, но затова пък осигурили възможност за него и семейството му да избягат от Германия. Казали му, че един от постовете на холандската граница щял да бъде предупреден. Фрислендер не вярвал на нито дума от това. Проклинал се всяка вечер, а нощем го проклинала жена му. Подписал всичко, което поискали от него. И чудото станало. Фрислендер и семейството му били прехвърлени през границата. Отначало жена му и дъщеря му. Когато получил картичка от Арнхайм, той жертвувал остатъка от акциите си и три дни по-късно бил също в Холандия. След това започнало второто действие на трагикомедията. Срокът на паспорта му изтекъл, преди да подаде молба за американска виза. Фрислендер направил опит да се сдобие е други документи. Напразно. Успял да получи известна парична сума от Америка. Но и този източник скоро пресъхнал. Останалия капитал, а това била по-голямата част от неговото състояние, Фрислендер вложил в банката, при условие, че при нужда ще му бъде изплатен лично. Той естествено се надявал, че скоро ще бъде в Ню Йорк. Но срокът на паспорта му изтекъл и Фрислендер се оказал милионер-бедняк. Той отишъл във Франция, където властите още тогава били много изнервени и се отнесли към него като към един от хилядите бежанци, които от страх за кожата си разправяли какви ли не измислици, за да получат разрешително за пребиваване. В края на краищата Фрислендер успял да получи виза независимо от невалидния си паспорт, след като американските му роднини гарантирали за него.

Когато взел от сейфа в банката акциите си, той ги целунал и решил да промени своето име.

 

 

Днес бе последният ден от живота на Фрислендер и първият ден на Даниъл Уоруик. Бе се възползувал от възможността при получаване на американско поданство да смени името си.

Влязохме в големия, ярко осветен хол. Веднага се забелязваше, че Фрислендер не бе прахосал времето си в Америка. Всичко говореше за богатство. В трапезарията беше подреден огромен бюфет. Една маса бе отрупана със сладкиши, между които изпъкваха две кръгли торти със захарна глазура. На едната от тях бе написано, името Фрислендер, а на другата — Уоруик. Тортата „Фрислендер“ имаше шоколадов ръб, който при наличие на фантазия можеше да се сметне за видоизменен траурен кант, а тортата „Уоруик“ имаше розов ръб от марципанени розички.

— Идея на моята готвачка — с гордост в гласа заяви Фрислендер. — Какво ще кажете?

Червендалестото му широко лице сияеше от удоволствие.

— Днес ще разрежем и ще изядем тортата „Фрислендер“ — поясни той. — Другата ще остане непокътната. Тя е един вид символ.

— Как ви дойде на ум да се наречете Уоруик? — попита Кан. — Ако не греша, това е известен род в Англия?

Фрислендер кимна.

— Именно, затова! Щом ще си сменям, името, то поне да е нещо прочуто. Какво ще пиете, господин Кан?

Кан го погледна учудено.

— Естествено шампанско! „Дом Периньон“. Новото ви име задължава.

За миг Фрислендер се смути.

— За жалост нямаме от него, господин Кан. Но затова пък мога да ви предложа много хубаво американско шампанско.

— Американско ли? Тогава предпочитам чаша бордо.

— Калифорнийско. Хубав сорт.

— Господин Фрислендер — търпеливо каза Кан. — Въпреки че е окупиран от немците, Бордо все още не се намира в Калифорния. Няма защо да прекалявате с новия си патриотизъм.

— Не е там работата. — Фрислендер изпъчи гърди. Между реверите на смокинга му проблеснаха сапфирените копчета на ризата. — Защо точно днес да си спомняме за миналото? Можехме да получим холандски джин и немско вино. Но ние естествено отказахме. И в Германия, и в Холандия преживяхме твърде много несгоди По същата причина не поръчахме и френски вина. Освен това те не са и чак толкова хубави. Всичко е реклама! Виж, чилийското вино е действително първокласно.

— Излиза, че вие си отмъщавате чрез напитките?

— Въпрос на вкус. Но заповядайте на масата, господа — поведе ни той.

— Както виждате, има и богати емигранти — каза Кан. — Наистина те са много малко. Дори и Фрислендер загуби всичко, което остана в Германия. Някои други от така наречената вълна на „хитреците“ започнаха работа, без да губят време, и доста преуспяха. Впрочем основната маса емигранти са „нерешителните“. Те тъпчат на едно място и не знаят дали искат да се върнат в родината си, или не. Освен тях има и други, които напролет ще бъдат принудени да се върнат, защото няма да намерят работа в Америка.

— Към коя вълна причислявате мен? — полюбопитствувах аз и отхапах от едно желирано пилешко бутче в сос от портвайн.

— Към последната, към онази, която се среща с първата, вече отдръпваща се вълна. Тук кухнята е великолепна, нали?

— Всичко ли е приготвено тук?

— Всичко. Фрислендер имаше късмет: готвачката му в Европа бе унгарка. Тя му остана вярна и няколко години по-късно го последва през Швейцария във Франция — с бижутата на госпожа Фрислендер в стомаха. Няколко много красиви скъпоценни камъка без фасетки, които госпожата своевременно й бе дала. Преди да премине границата, Рози ги пъхнала в една кифла и ги глътнала. Между другото това не било необходимо, никой не я проверил, понеже била унгарка. А сега продължава да готви. Истинско съкровище.

Огледах се. Край бюфета се точеха две редици гости.

— Всички ли са емигранти? — попитах аз.

— Не, не всички. Госпожа Фрислендер култивира връзки предимно с американци. Нали чувате, че семейството също говори само английски. С немски акцент, но на английски.

— Много разумно. Как да се научат иначе?

Кан се разсмя. В чинията му имаше огромно парче свинско печено.

— Аз съм свободомислещ човек — рече той, забелязвайки моя поглед, — а червеното зеле е една от моите…

— Зная — прекъснах го аз. — Една от многобройните ви слабости.

— Колкото повече такива слабости, толкова по-добре. Особено когато човек живее сред опасности. Никога и през ум не му идва да се самоубие.

— Мислили ли сте някога за самоубийство?

— Да. Веднъж. И ме спаси миризмата на пържен дроб с лук. Положението беше критично. Знаете, че животът се състои от много пластове и всеки от тях има своите върхови моменти и падове, които обикновено не съвпадат, и падовете се неутрализират от следващия пласт. Мигът на най-голямата опасност настъпва, когато всички падове съвпаднат. Тогава хората се самоубиват без видима причина. Ето в такъв момент ме спаси миризмата на пържен дроб с лук. Реших да хапна преди смъртта. Трябваше да почакам малко, изпих чаша бира и завързах разговор. Дума по дума и у мен се възроди желанието за живот. Вярвате ли ми? Това не е анекдот. Ще ви разкажа една история, която ми идва на ум винаги, щом чуя жалкото английско квакане на нашите емигранти. То ме трогва много и ми напомня за една емигрантка — бедна, болна и безпомощна старица. Решила да се самоубие и може би щяла да го стори, но тъкмо когато смятала да отвори крана на газта, се сетила колко й било трудно да учи английски и как едва от няколко седмици почувствувала, че разбира езика все по-добре и по-добре. Изведнъж й станало жал да се откаже от всичко. Малкото познания по английски били всичко, което притежавала, тя се вкопчила в тях като удавник за сламка и благодарение на това останала жива. Често си спомням за тази жена, когато слушам отвратителния английски на прилежните начинаещи. Това е трогателно. Дори и Фрислендерови. Нали трагичното и комичното вървят ръка за ръка. Погледнете прекрасното момиче, което се тъпче отсреща с ябълков сладкиш със сметана. Красива е, нали?

Погледнах момичето.

— Тя е не само красива — възкликнах аз изумен. — Тя притежава трагична красота. — Погледнах я още веднъж. — Тя е пленителна. Ако не ядеше сладкиша така захласнато, би била една от малкото жени, пред които човек изпитва желание да коленичи, без сам да знае защо. Какво прекрасно лице! Да не би да има гърбица? Или слонска болест? Щом като тази богиня е попаднала у Фрислендерови, все пак нещо не е в ред.

— Почакайте, докато стане — прошепна възторжено Кан. — Тя е съвършена. Има глезени на газела. Колене на Диана. Стройна фигура, но не прекалено тънка. Има едри, добре оформени гърди. Кожата й е идеална. Краката — безупречни. Няма дори и следа от мазоли.

Стрелнах го с недоумяващ поглед.

— Не ми ли вярвате? — попита той. — Зная го със сигурност. Освен това се казва Кармен. Тя е Грета Гарбо и Долорес дел Рио, взети заедно.

— И… — произнесох нетърпеливо аз.

Кан се протегна.

— Глупава е — отвърна той. — Не просто глупава, а неописуемо тъпа. За нея изяждането на ябълковия сладкиш е вече изключително умствено постижение, свързано с непосилно напрежение. След това непременно ще трябва да си почине. Поне малко да подремне.

— Жалко — казах не много уверено аз.

— Напротив, възхитително!

— Но с какво може да ви плени такава фантастична глупост?

— Със своята неочакваност.

— Една статуя е още по-глупава.

— Статуята е безмълвна, а Кармен притежава дар слово.

— И какво говори?

— Най-невероятните безсмислици, които сте в състояние да си представите. Но тя не прилича на някоя еснафка-домакиня. Кармен е свръхестествено тъпа, тъпа като крава. Във Франция се срещах отвреме-навреме с нея. Глупостта й беше толкова легендарна, че я закриляше като шапка-невидимка. Веднъж над главата й надвисна опасност. Трябваше веднага да се измъкне. Реших да я взема със себе си. Тя отказа. Искаше първо да се изкъпе и да се облече. След това пожела да си вземе и дрехите, не искаше да тръгне без тях. Междувременно гестапо бе вече по летите й. Не бих се учудил, ако й хрумнеше да отиде и на фризьор. За щастие там нямаше фризьор. На всичкото отгоре й се прииска и да закуси. Идеше ми да я ударя с хлебчетата по прелестното лице. Тя, закусваше, а аз треперех от нерви. След това реши, че трябва непременно да вземе със себе си недоядените хлебчета и мармалада. Толкова дълго търси чиста хартия, че почти чувахме тропота на гестаповските ботуши. После се качи в колата при мен. Без да бърза. Онази сутрин се влюбих в нея.

— Веднага ли?

— Не. Когато бяхме вече в безопасност. Тя така и не забеляза нищо. Боя се, че е твърде глупава дори и за любов.

— Силно казано!

— Понякога до мен достигаха слухове за Кармен. Минавала през всички опасности като прелестна, ленива платноходка. Попадала в невероятни ситуации, но нищо не й се случвало. Нейната неописуема непринуденост обезоръжавала даже убийци. Мисля, че дори не е изнасилвана. В Америка дойде естествено с един от последните самолети. Когато в Лисабон се качила при куп треперещи от страх бежанци, рекла невъзмутимо: „Ще бъде много забавно, ако самолетът падне в морето, нали?“ И никой не я линчувал. На всичкото отгоре се казва Кармен. Не Берта, не Рут или Елизабет, а Кармен!

— С какво се занимава сега?

— Тя има щастливата съдба на свещена крава и веднага я приеха като манекенка при Сакс на Пето авеню. Без да търси работа, търсенето е твърде уморително за нея. Поднесоха й място при Сакс на тепсия.

— Защо не работи в киното?

— Даже и за това е прекалено тъпа.

— Невъзможно. Не може да съществува такава глупост!

— Тя е не само глупава, но и инертна. Няма никакви амбиции. Никакви комплекси. Прекрасна жена!

Взех си едно парче от тортата „Фрислендер“. Междувременно бяха прибрали тортата „Уоруик“ на сигурно място. „Фрислендер“ беше превъзходна — горчив шоколад с бадеми. Навярно и това бе символ. Разбрах защо Кармен бе пленила Кан. Тя бе получила като дар от природата онова, което той бе възпитавал у себе си чрез смелост и презрение към смъртта. И то, изглежда, го привличаше непреодолимо към нея.

— Аз ви разбирам, но колко време ще можете да издържите при такава глупост?

Лицето на Кан придоби мечтателен израз.

— Цял живот! Това е най-великото приключение в живота ми.

— Какво?

— Най-великото — повтори той.

— Тъпотата? Свещената тъпота? Нима не ви доскучава?

— Не. — Кан също посегна към тортата „Фрислендер“ и си отряза парче с началните букви „Фрис“.

— Не можеше ли да се нарече просто Ландер? — забеляза той.

— Решил е да започне всичко отначало — отвърнах аз. — Втората част на старото му име, макар и малко променена, не би го удовлетворила. Впрочем добре го разбирам.

— Как ще се наречете вие, когато получите американско гражданство?

— Ще си направя шега и ще взема за псевдоним старото си име. Моето истинско име. Сигурно никой не го е правил досега.

— Във Франция срещнах един зъболекар. Един ден преди отпътуването му от Германия, за което вече имал официално разрешение, го извикали в гестапо. Обзет от отчаяние, той се сбогувал с близките си. Всички предполагали, че ще го изпратят в концлагер. А в гестапо го разпитали само за името му. Заявили му, че като евреин е невъзможно да напусне страната с това име. Той се казваше Адолф Дойчланд. Пуснали го, когато изявил готовност да отпътува под името Ланд. Във френския лагер за бежанци зъболекарят ми каза, че би заминал под каквото и да било име.

Накрая ни поднесоха кафе. Чувствувахме се като лакомииците от картината на Брьогел стари.

— Как мислите, дали принципите на Фрислендер са несъвместими и с френския коняк?

— Той има „Фундадор“. Португалски или испански. Леко сладникав, но не е лош.

Влезе госпожа Фрислендер.

— Танците вече започнаха, господа. В същност не би трябвало да се танцува, знаете, че е война, но в края на краищата такъв ден се случва само веднъж в живота. Смятам, че един танц не би наскърбил никого. Нашите военни нямат търпение.

Забелязахме няколко американски офицери. Те спадаха към новия кръг от познати на Фрислендерови. Килимът в хола бе навит на руло. Госпожица Фрислендер, облечена в яркочервена рокля, избра за своя жертва някакъв лейтенант. Той се раздели неохотно с двамата си приятели, които все още ядяха сладолед. Но и те бяха поканени веднага след това на танц от две момичета, които поразително си приличаха. Момичетата бяха красиви и много жизнени.

— Това са близначките Колер — поясни Кан. — Унгарки. Едната пристигна преди две години и направо от парахода отиде с такси при един лекар, прочут със своите козметични операции. Шест седмици по-късно тя се появи отново — боядисана, с правилно, наполовина скъсено носле и разкошен бюст. Бе научила адреса по време на пътуването и бе решила да действува, без да губи време. По-късно дойде втората сестра, която веднага бе отведена при същия хирург. Злите езици твърдяха, че била скрита под воал. Така или иначе и тя се появи след два месеца разкрасена и кариерата на близначките започна. Разправят, че е пристигнала и трета сестра, която обаче не искала да се оперира. Същите зли езици твърдят, че двете близначки я държат под ключ, докато не отстъпи.

— А тези предприемчиви близначки не оперираха ли и имената си?

— Не. Уверяват, че в Будапеща са били звезди. Тук станаха малки звезди за малки роли. Но ще стигнат далеч. Те са остроумни и интелигентни. При това — унгарки. Истинско олицетворение на известния израз: огнена кръв.

— Мисля, че това е чудесно. Чудесно е, че тук всеки може да започне отначало и да промени онова, което му е дадено от природата: лице, гърди, „родословната си линия“, както казва Силвърс. Дори и името си. Сякаш в едно цяло са събрани маскарад и извор на вечната младост. Грозничкото момиче влиза във водата и излиза от нея преобразено. Аз съм за сестрите Колер, семейство Уоруик и чудото на превъплъщението.

Приближи се Фрислендер.

— След малко ще има и гулаш. Рози го приготвя. Ще го сервират към единадесет часа. Вие не танцувате ли?

— Нашите стомаси предпочитат хубавото ядене пред тангото и кайзер валса.

— Хареса ли ви вечерята?

— Превъзходна.

— Това ме радва. — Фрислендер наведе към нас потното си червендалесто лице. — Знаете ли, в днешно време човек рядко има радостни поводи.

— Но господин Фрислендер…

— Така е. Винаги те тревожи някакво смътно чувство, от което никога не можеш да се освободиш. Смятате ли, че постъпих правилно, като приех новото име, господин Кан? Понякога и заради това изпитвам някакво тягостно чувство.

— Но това си е лично ваша работа, господин Фринслендер — отвърна сърдечно Кан. Той ненавиждаше фалша и ставаше ироничен, щом забележеше и следа от лицемерие. Обаче чуждият страх и несигурност пробуждаха в душата му състрадание. — А ако името не ви подхожда, сменете го още веднъж.

— Смятате ли, че може?

— В тази благословена страна това е по-лесно, отколкото където и да е другаде. Тук хората се отнасят към промяната на името с почти същото разбиране като на остров Ява. Ако на остров Ява някому омръзне или опротивее собственото име, той може да приеме друго. Всеки намира това за правилно и мнозина го правят по няколко пъти в живота си. Защо да мъкнем постоянно със себе си древния Адам, когато вече отдавна сме го надрасли? Лекарите казват, че и бездруго организмът на човек се обновява на всеки седем години.

Фрислендер се усмихна успокоен.

— Вие сте истинско съкровище, господин Кан! — каза той и се отдалечи, клатейки се.

— Вижте, Кармен танцува — рече Кан.

Погледнах към нея. Кармен почти не се движеше. Като жив символ на всички мечти тя се бе отпуснала, обладана от мирова скръб, в обятията на висок риж сержант. Докато очите на околните я следяха с младежки възторг, тя си мислеше, ако можеше да се вярва на Кан, за рецептата на ябълковия сладкиш.

— Боготворя тази крава — изрече дрезгаво Кан.

Замълчах. Наблюдавах Кармен и госпожа Фрислендер, близначките Колер с техните подновени бюстове и господин Фрислендер-Уоруик с възкъсите му панталони и ми беше толкова леко, както не се бях чувствувал отдавна. Може би това наистина бе обетованата земя, помислих си аз, може би Кан е прав и тук действително можеш да се превърнеш в друг човек, а не само да смениш своето име и лице. Може би това бе възможно, макар и да изглеждаше нереално: нищо да не забравиш и въпреки това всичко да обновиш, да го пречистиш, докато утихне болката, да го претопиш, без загуба, без измяна, без малодушно бягство.