Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (1)

Пролог

Края на войната прекарах в Ню Йорк. Районът на Петдесет и седма улица стана за мен, изгнаника, владеещ твърде зле езика на тази страна, едва ли не нова родина.

Зад мен се разстилаше дълъг, пълен с опасности път, via dolorosa^[1] на всички онези, които бяха принудени да избягат от Хитлеровия режим. Пътят на страданията водеше от Холандия през Белгия и Северна Франция в Париж. Там той се разклоняваше. Единият път отвеждаше през Лион до крайбрежието на Средиземно море, другият — през Бордо и Пиренеите до Испания и Португалия, в пристанището на Лисабон.

Бях преминал този път както мнозина други, изплъзнали се от гестапо. Но и в страните, през които минаваха бежанските пътища, не бяхме в безопасност, тъй като малцина от нас имаха редовни паспорти и визи. Щом жандармите ни пипнеха, ни арестуваха, осъждаха ни на затвор и ни екстернираха. В някои страни бяха наистина малко по-човечни — поне не ни прехвърляха в Германия, където щяхме да загинем в концлагерите.

Много малко бежанци бяха успели да се сдобият с истински паспорти, затова почти постоянно бяхме на път. А и без документи не ни разрешаваха да работим легално. Повечето от нас бяха гладни, окаяни и самотни, ето защо наричахме пътя на нашите странствувания via dolorosa.

За спирки ни служеха пощите в малките градчета и белите крайпътни зидове. В пощите търсехме писма, изпратени до поискване от роднини и приятели, стените и къщите край шосетата бяха нашите вестници. Там бяха написани с тебешир и въглен имената на изгубилите се, които взаимно се издирваха, адреси, предупреждения, указания. Викове в пустотата във време на всеобщо безразличие, което скоро щеше да бъде последвано от епохата на безчовечността — войната, когато и гестапо, и полицията, а често и жандармите вършеха общо дело, преследвайки нас, изгнаниците.