Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (40)

Убийство в заключена стая

Франциско изчака дългия черен кадилак на съдия Куентин Ръсел да се доближи с мъркане до бордюра пред сградата, където беше щабът на Норкуист. Никога не се бе качвал на лимузина. По-късно днес щеше да се научи да кара ски. Какви неща имаше да разказва на Мария и децата!

Джеймс Гудуинкъл излезе от колата и им кимна.

— Добро утро, мистър Макартър. На вас също, сър. — Много любезен, отбеляза мислено Франциско. Не някой позьор. Видя го как подръпва кожения ремък под мишницата си. Не умееше да носи пистолет.

Франциско и Макс седнаха отзад срещу Огъстина, която беше на седалката с гръб към шофьора. Още една от героините на Брайън Померой от кръв и плът — наперената пленителка на съдии Огъстина Сейдж.

Гудуинкъл избърса с ръкавицата си петната, които бяха оставили по колата му, и седна на мястото си зад волана. Огъстина отвори преградата зад гърба си.

— У дома, Джеймс. — Затвори стъклото и добави: — Той е като кредитна карта. Никъде не мога да отида без него. — После улови ръката на Франциско и попита: — Вие сте капитан Сиера, нали?

— Човекът на Огъстина е в Отава — каза Макс. — Исках да те запозная с него.

— Надявам се да имам удоволствието.

Докато пътуваха, Макс й разказа за въоръженото нападение на Купидон над Бровак и Летисия Робело. След това добави:

— Между другото, чух, че Бровак е идвал да ви навести.

— Да, съблече се чисто гол и скочи в басейна, а после, когато Джеймс му донесе кърпа, му каза: „Чух, че си правел хубав масаж“. Гудуинкъл наистина е работил в някакъв салон, но не иска да се заеме дори с мен. Пази ръцете си за съдията. „Няма да пипна никой друг“ — отговори Джеймс, а Бровак му се ухили: „Обзалагам се, че се пипаш сам“. Горкият Джеймс.

— Джон смяташе, че между теб и Ръсел става нещо странно.

Франциско видя как усмивката изчезва от лицето на Огъстина. За да запълни неловката пауза, извади цигара и бавно я запали.

— Какво искаш да кажеш?

— Куентин е пребледнял като платно, когато Джон е заговорил за шантаж. Разменяли сте си тайни погледи.

— Нямам представа какво се е въртяло в главата на Джон.

— Простете — намеси се Франциско, — съдия Ръсел познавал ли е някоя от жертвите?

— Разбира се — отговори Огъстина бързо, — той познава всички колеги. Преди много време Еди Коен дори работеше в кантората му.

— Съдружникът на Мартин Уесъл.

— Да, точно така.

 

 

Огъстина настани гостите си във всекидневната, но се чувстваше неспокойна. По време на посещението си миналата седмица, Джон Бровак — грубиян, но с изострени сетива — бе успял да долови, че нещо не е наред. Но тя не смееше да сподели с никой тайната на Куентин.

Той се обади по телефона сутринта. Беше й се сторил ободрен. Церемонията бе свършила, ръкоплясканията и целувките — също. Нямаше да се прибере у дома още известно време — трябваше да се подготви за пролетната сесия.

Мисис Колинс влезе с поднос с кафе.

— Добре — заговори Огъстина, — разбрах, че имате някои въпроси, Франциско.

Той започна да я разпитва спокойно за нощта, когато бе убита Олив Климчук, за двете срещи с Джо Раф, за охраната, за разположението на апартамента в хотела. Държеше се почтително, по начин, който почти я успокои.

— Значи затворихте вратата към терасата, преди да си легнете?

— Сигурно не съм. Не е имало как иначе да влезе. След като се затвори, не може да се отвори отвън.

— Но смятате, че сте я затворили.

— Вече не знам. Толкова пъти ме питаха, че…

Франциско присви устни и се намръщи.

— Класическият случай на убийство в заключена стая. Като в романите. Смята се, доколкото разбрах, че убиецът се е спуснал на вашата тераса от третия етаж по бръшляна. Но от снимките, които видях, не личи такова нещо. Бръшлянът щеше да е разкъсан. Замисляли ли сте се над възможността, убиецът да е бил при вас през цялото време?

— Техният човек провери всичко — възрази Огъстина.

— Той беше ли на етажа, преди да отидете вие?

Тя се опита да си спомни.

— Не… само ни заведе дотам, после остана навън, до асансьора.

— От снимките видях, че има още една врата… Тя към съседния апартамент ли беше?

— Винаги беше заключена. Но… да, двата апартамента могат да се свържат, ако се наложи.

Огъстина чу зад себе си леко кашляне и се обърна. Гудуинкъл седеше на вратата в работни дрехи.

— Ще има ли нещо за мен? Трябва да изляза вън.

Пак ще чисти и лъска, помисли си тя.

— Някой обаждал ли се е, докато ме нямаше?

— Някой си мистър Шулц. Номерът му е край телефона.

Огъстина си даде сметка, че би трябвало да познае името, но не си спомни нищо.

— Благодаря, Джеймс.

Той кимна и излезе.

— Между другото — обади се Макс, — франк има теория за един от нашите съдии.

— Това е нелепо! — възкликна Огъстина. — Онази нощ той беше тук. Говорих с него по телефона.

Франциско наклони глава, по начин, който подсказваше, че чака разяснение.

Огъстина се смути заради изблика си.

— Тоест, ако става дума за него.

— Имам предвид съдия Лерой Люки — обясни Франциско.

Тя се изчерви и това не убягна от погледа му. Той отпи от блудкавата течност, която тукашните хора наричаха „кафе“ и попита:

— Огъстина, простете, но защо решихте, че говорим за вашия приятел Куентин Ръсел?

— Колко глупаво! — Тя се прокашля. — Представа нямам какво ми е минало през ума. — Почувства се ужасно неловко. Трябваше ли да сподели с Макс историята с Мартин Уесъл? Подозренията могат да добият цвят, да се раздуят до неузнаваемост.

— Франциско, имате ли нещо против да направим малка пауза? Трябва да се обадя по телефона.

Той стана и се облече.

— Тялото се уморява, като седи на едно място. Ще изляза навън, за да се раздвижа. — Отправи се към вратата.

Огъстина отиде до телефона и взе листчето с телефонния номер — с кода на Виктория.

— Докторът — отбеляза тя.

— Кой? — попита Макс.

— Не мистър Шварц, а доктор Шварц. Опечаленият съпруг на Олив Климчук. Тя запази името си, след като се ожениха.

Огъстина бе разговаряла с него само два пъти — на сватбата им и на погребението.

Шварц сякаш бе чакал обаждането й край телефона.

— Не знам на кой друг мога да се обадя… — Реши, че ще трябва да го утешава. Последният път изглеждаше толкова потресен! — Става дума за една банкова сметка, която открих на името на Олив… Не, не точно на нейно име. Контролирала е малка компания. Сметката е голяма. Близо милион долара.

 

 

Въпреки че беше слънчево, денят беше странно студен и Франциско забеляза леката мъгла, която прииждаше откъм океана. Джеймс Гудуинкъл, с работните си дрехи, поливаше кадилака с маркуч.

— Синоптиците казаха, че можем да очакваме инверсия — каза той.

— Инверсия?

— Понякога се образуват приземни облаци. На височина около трийсет метра е слънчево, но на морското равнище е тъмно и мъгливо.

Франциско кимна.

— Живеете тук, нали?

Гудуинкъл посочи каменната къща зад розовите лехи.

— От петнайсет години.

Франциско погледна надолу и видя, че е оставил кобура с пистолета на алеята.

— Това е непредпазливост — каза той и посочи оръжието. — Може да го настъпите. Зареден ли е?

— Не съм свикнал да нося такива неща. Съдията ме накара.

Франциско взе боязливо кобура. Вътре имаше револвер с пълен барабан. Лъскав, блестящ колт „Кобра“, трийсет и осми калибър. Изглежда никога не беше стреляно с него.

— Изненадан съм, че съдията е поверил оръжие на необучен човек.

— Казах му, че трябва да наеме специалист, за да охранява мис Сейдж.

Франциско му подаде кобура. Гудуинкъл спря водата и хвърли парцала в малката кофа, която внесе в гаража. Върна се с нови работни дрехи и кожени ръкавици. Носеше паста за лъскане.

— Откога работите при съдията?

— От петнайсет години. Занимавам се с всичко.

— Чух, че сте отличен масажист.

— На негова светлост му харесва.

С каква гордост го каза, помисли си Франциско. Колко почтителен беше тонът му, когато говореше за своя работодател. Може би в отношенията им имаше нещо по-дълбоко, отколкото личеше на пръв поглед. Амбициозен съдия, толкова забързан да се обзаведе със съпруга… дали не криеше някаква тайна? В гардероба, така да се каже. Тайна, която е обогатила онзи, който я е знаел.

Гудуинкъл започна да лъска колата с дълги, отмерени движения на силните си ръце, които масажираха не само колата, но и собственика й.

Франциско тръгна да се разхожда из обвитото в мъгла имение — фонтан, езерце с рибки, добре поддържан жив плет. Сигурно цяло състояние отиваше, за да се поддържа всичко това. Излишествата на богатите. Даде си сметка, че не знае как Ръсел е натрупал парите си. Не спомена ли някой, че в началото е бил беден?

Влезе в гаража. Старинно пежо и още една кола — буик. Забеляза, че Гудуинкъл все така небрежно е оставил пистолета си там, на една кука до мокрите дрехи, които бе сменил. Почувства се изкушен да извърши малка, временна кражба. Еркюл Поаро би постъпил така.

 

 

Франциско и Макс останаха още един час при Огъстина, след което Гудуинкъл ги качи в кадилака, остави Макс при Норкуист и тръгна с Франциско към планината за първия му урок по ски. В града имаше мъгла, но те скоро се изкачиха над нея и ги огря ослепителното слънце.

— Горе ще е много топло — отбеляза Гудуинкъл. — Поне петнайсет градуса.

Остави го при долната станция на лифта, където го очакваха Бровак и Летисия. След малко се понесоха нагоре в кабинката и дъхът на Франциско секна. Отдолу се простираше невероятна гледка — гори, океана, мъгливия град, от който се виждаха само върховете на най-високите постройки — забързана, погребана цивилизация.

— Главните писти са затворени — обясни Бровак. — Ще опитаме на леката.

Попаднаха в ослепителен бял свят.

Франциско тръгна от станцията на лифта и стъпи на твърда повърхност, която изхрущя под обувките му. Направи още три крачки и изведнъж краката му се плъзнаха напред и той падна по задник. Абсурдно, но пък смешно. Както седеше, взе шепа от този замръзнал памук и го направи на топка. Запрати я към едно дърво.

Невероятно.

Бровак и Летисия му помогнаха да стане и тръгнаха към ски-гардероба, за да вземат екипи под наем.

41