Реджи Наделсън
Червената мъгла (20)

5

На телефонния ми секретар нямаше нищо от Толя. Мръсно копеле. Какви игрички играеше?

— Я по-леко — извиках на едно хлапе със скейтборд, което едва не се заби в мен. Дремех на ъгъла при един обществен телефон с дъвка по слушалката.

— Майната ти — извика хлапето. Беше на около десет.

Предположих, че семейство Тай вече са тръгнали за летището, но все пак опитах. Вдигна Рики.

— Заминаваме утре — каза. — Някой те търси, мама записа съобщението — добави колебливо.

— Изплюй камъчето.

— Обади се приятелката ти Максин. Имала новини за теб от някаква лекарка. Това говори ли ти нещо? Каза, ако искаш, да се видите?

— Къде?

— На кея до реката, на 23-а улица, щяла да води децата на лятната пързалка. Искаш ли да дойда с теб, Арти? — Само че аз вече бях затворил и се качвах в метрото.

Смятах се за непукист, а мислено правех уговорки като децата: ако нямам СПИН, ще бъда добро момче. Само дето в главата ми се въртеше единствено онова копеле. Лицето на Лев беше пред очите ми като слънчево петно, мигах, но не изчезваше. Болнавото славянско лице на процеждащата се през дъските светлина, изражението на загърбил скрупулите умиращ, готов на всичко, дори само за да покаже среден пръст на света. Очите или това, което видях от тях — празни като орбити на череп.

Инстинктивно разбирах, че е казал на Толя истината, че не лъже за мострите. Беше скрил някъде този червен живак, а аз трябваше да го открия. Само дето той нямаше да се довери на един полицай евреин, а Толя се беше покрил. Излъга ме. Внимавай със Свердлов, каза Гавин Крауи в хотел „Челси“. Пази се.

Метрото изстена и спря. Слязох, вече съвсем психясал. Под кожата ми сякаш се гърчеха червеи. Не исках да умирам, не исках да съм болен. Поех към кея. Опитах да си представя, че господ има и че той пази Арти Коен — само така можех да му обещая добро поведение срещу добри новини.

Макси седеше до пързалката и гледаше как близначките се препъват на кънките. Носеше шорти и раздърпана синя риза. Не изглеждаше особено добре, лицето й бе смръщено и нервно, захапала беше като биберон бутилка безалкохолно. Не ме целуна, само ме погледна и каза:

— Трябва да се откажеш, Арти. Чуваш ли? Трябва да престанеш с глупостите.

— Не съм дошъл да ми четеш конско — казах тихо.

Беше разсеяна, нещо я тревожеше. Закрачи в малки кръгове покрай пързалката. Зад гърба й хората се плъзгаха на ролерите, падаха, смееха се, викаха. Макси се огледа. Нещо не беше наред, а тя не искаше да ми каже какво. Реших, че е тестът. Взела е резултатите и не иска да ми каже, да ме докосва.

— Дойде ли? Кажи ми. — Сграбчих я за китката.

Тя с все сила се откопчи.

— Да — каза. — Дойде.

Значи това е. Потреперих и се извърнах с гръб. Имах чувството, че ще повърна.

— Нямаш СПИН, Арти. Тестът е отрицателен.

Едва не се разплаках от облекчение. Прегърнах я и опитах да я целуна по бузата, но тя пак се дръпна.

— Хей, защо не се порадваш с мен.

— Добре, Арти. — Наистина беше разсеяна.

Проследих погледа й, но Макси просто гледаше някакъв травестит под моста на магистралата. Беше с колоездачески клин, наколенки, гримирано като на жена красиво лице, по гърба му се спускаха златисти къдрици. Спря кънките на контра, с елегантен жест извади от раницата си кофичка кисело мляко и я отвори.

— Господи — казах. — Виж това. — Исках да накарам Макси да се отпусне, да живне, но тя беше на ръба на паниката. — Малките изглеждат добре — казах, загледан в близначките. Бяха на няколко метра от нас и паднали една връз друга, се кикотеха безпомощно. Прищя ми се да съм на седем. — Значи не е тестът. Ще ми кажеш ли какво става?

— Става това, че ти беснееш из целия град, а пасивите остават у мен — каза тя. Направо ми бръкна в червата, не знам защо. — Хората знаят, че сме приятели. Знаят, че ти помагам.

— И аз съм лъгал няколко пъти заради теб, Макси. Помниш ли онзи път, когато се издъни и аз те покрих?

— Понякога си истински задник, Арти. Бях бременна и мислех за друго, затова се издъних. Добре де, длъжница съм ти. Обаче искаш прекалено много, наистина. Мислиш, че е достатъчно да пуснеш малко чар и ще ти кажа каквото поискаш. И наистина ще ти кажа едно-две неща, после искам да спреш. Искам да ме оставиш на мира. Остави професионалистите да открият кой уби Устинов и момичето на плажа. Разполагат с оръжието, отговаря на револвера, с който е застрелян Устинов.

— Чух. — Сетих се за Сони на мача в „Гардън“. Значи не лъжеше. — Друго?

Тя сви рамене. Не мисля, че знаеше за Лев. Колко точно знаеше обаче? Пак погледна към пързалката, към върхушката тела, а аз внезапно изпитах гняв към всички тези безгрижни хора, отдали се на идиотското си забавление.

— Макси? Виж, извинявай. Благодарен съм ти за резултатите от теста. Не бях на себе си от страх, наистина. Това е и ще те оставя на мира.

— Добре — каза тя.

— А другото нещо?

— Моля?

— Каза, че ще ми кажеш едно-две неща.

— Сещаш ли се за онзи нож, с който те накълцаха?

Докоснах лицето си.

— Наряза ме ето тук. Ужасно боли.

— Аз вече изразих съчувствие, малкият. Ножът е радиоактивен.

— Откъде знаеш?

— Рой Питъс ме накара да го проверя. С гайгеров брояч. Направихме тестовете — реагира. Радиоактивен е.

— Разбирам.

— Това говори ли ти нещо? — Явно не знаеше за Лев и куфарчето му.

— Донякъде. Искаш ли да ти разкажа?

— Не, не искам да знам. Не искам да съм ти длъжница. Аз не съм като теб. Не искам да знам неща, които не ми влизат в работата. Трябва да се ожениш, Арти. Да слезеш на земята.

— Защо си толкова бясна? — попитах.

Максин по принцип е наистина мило момиче, приятел, после изведнъж цъфва изнервена, ядосана, сякаш се срамува от нещо и иска да го замаже.

Една от близначките — Ани — дотича за пари за кола.

— Здрасти, Арти — усмихна ми се хлапето.

— За теб е господин Коен — каза Максин и й даде малко дребни.

— Какво друго щеше да ми казваш?

— Бурканът, онзи с пръстите на момичето. И той е радиоактивен, също като ножа. — Хвърли поглед зад гърба си.

— Чакаш ли някого, Макс?

Тя пак погледна през рамо, но зад нас имаше само една млада двойка; бащата, качен на кънки, носеше бебето в раница.

— Не. Бурканът, който ми изпрати Рой Питъс, с пръстите на онова момиче, също реагира — повтори тя. — Никога нямаше да се сетя да го тествам, но Рой е направо маниак на темата.

— Макс, разбираш ли от радиация?

— Не. От време на време ни се обаждат от болниците, обикновено когато апаратурата им блокира. Търсят ни и за тестове, по принцип дреболии, дрехи, гумени ръкавици и тям подобни. За големите неща си имат специалисти. Радиоактивните материали не са сред приоритетите на Бруклин, ако ме разбираш.

— Можеш ли да тестваш труп? — Мислех за Олга.

— Доколкото знам, да. Но не съм сигурна.

Тя погледна часовника си и махна на близначките. Момичетата дотичаха, увиснаха от двете й страни и замолиха за още половин час. Максин им нареди да свалят кънките.

— Закъде си се разбързала?

— Трябва да се прибираме.

— Нека черпя малките пица или нещо друго.

Тресеше се като кукла, а на мен ми се щеше да разбера кой точно опъва конците й.

— Арт — обади се зад гърба ми Сони Липърт.

Не беше с кънки.

— Мамка му, Максин. Било е капан. Казала си му, че ще идвам.

Лицето й пламна.

— Нямах избор, Арти. Трябваше да го направя. Не мога вечно да лъжа заради теб. Накрая ще пострадаш. — Стори ми се нещастна.

— Можеш да вървиш — махна й пренебрежително Сони. — Оттук поемам аз.

Макси докосна рамото ми и забърза да прибере близначките.

— О, да не забравя — благодаря ти, миличка — извика Сони, но Максин вече бе прекалено далеч, за да го чуе.

— Не разбираш от дума, това е. Трябваше да се довлека до този шибан кей, за да ти кажа да спреш с простотиите — каза Сони.

Пиехме кафе на лавката.

— Не знам за какво говориш, Сони.

— До мен стигнаха какви ли не слухове — че се мотаеш из Брайтън бийч, движиш с хората на Зайцев. За тях ли работиш сега, Арти? Дълбоко в себе си оставаш руснак, а? Влязоха ли ти под кожата? Ще го направят, да знаеш. Или са докопали някой, на когото наистина държиш, ако изобщо има такъв де. Махни се оттук. Иди при Дани. Или… — Той остави краят на изречението да се оттече в чашата му с кафе.

— Да? Или какво?

— Кажи ми какво знаеш?

— Защо, по дяволите, да го правя?

— Защото ще те прибера на топло.

— Говори с Рой Питъс.

— А защо ли не дрънна за информация и на Саддам Хюсеин?

— Първо кажи какво знаеш ти.

Сони ме изгледа с неговата си версия на усмивка.

— Няма да стане. Имаме куп информация. Всичко, което ни е необходимо. Имам надеждни хора в Бруклин. Ще пипна копелето със или без теб, ще пипна и този, който стои зад него.

Всъщност се притесняваше да не разреша някак случая и да обера лаврите. Иначе наистина ме притесни. С лека ръка можеше да ми съсипе живота. Къде беше Толя, по дяволите? Къде?

— Може ли вече да си вървя? — попитах.

— Добре — ухили се той. — Къде?

— На почивка, както ме посъветва.

— Ще проверя. И, Арти…

— Да?

— Внимавай с кого си лягаш, човек може да пипне нещо.

 

 

Прибрах се навреме да видя как семейство Тай потеглят в натоварената с багаж кола. Стоях на тротоара, махах им за сбогом и се чувствах страшно самотен. Имах чувството, че съм останал сам в цялата сграда. Причуваха ми се какви ли не шумове. Погледнах през улицата към прозореца, откъдето ме следеше копелето. А може и да лъжеше. Засега поне нямаше да умра от СПИН. Сони знаеше, точно това имаше предвид с онова предупреждение да внимавам с кого си лягам.

Купих бира, качих се на покрива и се замислих за това, което ми каза последния път Рики. Обсъждахме ядрените бомби и червения живак и той ми каза: „На твое място щях да говоря с някой руснак“.