Реджи Наделсън
Червената мъгла (15)

14

Улицата беше окъпана в светлина. Почти не я забелязах. Открих телефон и позвъних на Рой Питъс.

— Утре — каза той.

— Сега.

— Не тук. — Питъс си имаше други грижи.

— Къде? — Бях отчаян.

— Ще се опитам, но нищо не обещавам. Затрупан съм с работа. По-късно.

Към пет седях на една пейка до реката, в центъра на Ню Йорк, зад Световния финансов център. Гледах яхтите и чаках Питъс.

След малко пристигна, свали сакото си, внимателно го остави на пейката, извади две картонени чаши кафе от кафяв хартиен плик и ми подаде едната. Беше с бяла риза и вратовръзка на райета.

— Какво има? — попита.

Разказах му за мъжа с ножа. За язвите.

— Разбирам.

— Какво толкова разбираш? Би ли ме светнал, ако обичаш? Какво друго научихте?

Питъс заслони очи от слънцето и погледна към реката, после остави кафето на земята, наведе се напред и сключи пръсти.

— Вече разполагаме с отпечатъци от ножа. Имаме касетата, сега и описанието му от продавача. Кръв, буркана с пръстите на Олга. Всичко се връзва. Мисля, че го идентифицирахме.

— Руснак?

— Руснак или поляк. Открихме човек на летището, който вероятно го помни. И знаеш ли защо?

— Не.

— Името му било Лев, като на бащата на служителя. И двамата били поляци, адаши, затова го пуснал, без да го провери обстойно.

— Олга?

— Отпечатъците от пръстите в буркана са на Олга Грос. — Пак надигна глава и внезапно подхвърли: — Кажи ми нещо, инспекторе, замислял ли си се някога за ядрените оръжия?

— Моля?

— Ядрените оръжия.

Какви ги плещеше тоя? Мен ме нападна мъж със СПИН, накапа ме с кръвта си, а Питъс все едно ми говореше на друг език.

— Не знам. Ние ги произвеждахме, Русия също! И прочие.

— Говоря за това, което се слага вътре, за радиоактивните вещества.

— Баща ми все опяваше, че стронций 90 от американските бомби ще попадне в тревата и кравите ще започнат да дават отровно мляко.

Питъс не се засмя.

— В Уайоминг казвахме същото за руските бомби. След всяка служба се молехме за душите на горките руски деца. Тревожех се за тях. Не казвам, че има изтичане на радиоактивни материали, само че ме е страх. Контрабандата им от Русия в Европа и Близкия изток тече от години. Говорим за големи дози, достатъчно уран за бомби. Плутоний във все по-големи количества.

Изчаках.

— Застреляха бивш генерал от КГБ по телевизията в Ню Йорк. Няма начин да не плъзнат слухове.

Наострих уши.

— Какви слухове?

Питъс беше разсеян.

— Това ми е работата, инспекторе. Безпокоя се тези неща да не влязат в страната.

Изчаках.

— Мислех си за бомбите в Световния търговски център. За Оклахома сити. Какво ще стане, ако следващия път използват ядрено устройство? Но най-лошото са слуховете. Мисля за всеки самозванец, всеки набеден терорист. Само си представи — някой се обажда на кмета и му казва, ей, Руди, заредил съм радиоактивно устройство в тунела Мидтаун. За пиковия час.

— Това не е просто хипотеза? Нали?

Питъс не отговори. Метна кафето си в кофата за боклук — преди да падне, се разплиска по ръба на чашата.

— Нека просто кажа, че ме е страх, много. Чувал ли си за червения живак? Напомни ми да ти разкажа за него някой път. — Обикновено безизразното му бебешко лице гореше от отдаденост; темата го напомпваше.

Не издържах и го стиснах за рамото.

— Изслушай ме, моля те. Какво общо има това с мен?

— Не знам. Разказвам ти го, защото си намесен някак с убийството на Устинов, а сега и в други неприятности. За което наистина съжалявам. Харесваш ми.

Този селски йезуит бавно ми влизаше под кожата с приказките си. Може и да беше луд. Треперех толкова силно, че разлях горещото кафе по ръцете си. Пак му разказах за нападението, за раните, за мъжа с язвите.

— Съжалявам, инспекторе. Бях зает с други неща. Чувам те, но не разполагам с отговори. Идентифицирахме го, ще опитаме и да го заловим. Междувременно предполагам, че ще трябва да си пуснеш тестове за СПИН. Онзи те е нарязал с ножа и те е накапал с кръвта си.