Патриша Корнуел
Необикновена зараза (4)

4.

Марино и Бентън Уесли се появиха следобед, когато почти бях приключила с аутопсията. Не можах да науча нищо повече от външния оглед. Уинго бе отишъл на късен обяд, затова бях сама. Уесли влезе и се вторачи в мен. По шлифера му разбрах, че още вали.

— Предупредиха, че може да има наводнения — каза Марино.

Моргата нямаше прозорци и аз никога не знаех какво е времето навън.

— Сериозно? — попитах аз.

— Да. Ако продължава да вали така, някой трябва да започне да слага чували с пясък — отговори Марино и остави чадъра си в ъгъла.

Институтът се намираше на няколко пресечки от река Джеймс. Преди години сградата се бе наводнила и труповете, дарени на науката, плаваха в оцветена в розово от формалина вода, която се просмука през стените на моргата и стигна до паркинга отзад.

— Да се притеснявам ли наистина? — загрижено попитах аз.

— Ще спре — каза Уесли, сякаш можеше да изготви психологически профил и на времето.

Той съблече шлифера си. Костюмът му беше тъмносин, почти черен. Беше си сложил бяла риза и консервативна копринена връзка. Посивелите му коси бяха доста дълги, но пригладени. Проницателните очи му придаваха заплашителен вид. Днес лицето му беше сериозно. И не само заради мен. Уесли и Марино се приближиха до една от количките и си взеха ръкавици и маски.

— Съжалявам, че идваме толкова късно — каза Уесли. Аз продължавах да работя. — Всеки път, когато тръгна да излизам, телефонът звъни. Това се превръща в истински проблем.

— За онази, която те търси, сигурно е така — казах.

— По дяволите! — възкликна Марино и се вторачи в останките от човешкото същество. — Как е възможно някой да направи такова нещо?

— Ще ти кажа как — отговорих аз, изрязвайки части от далака. — Първо избираш недохранена възрастна жена и когато се разболее, я лишаваш от медицински грижи. После я застрелваш или удряш по главата. Обзалагам се, че жертвата има фрактура в основата на черепа или някакъв друг вид травма.

Марино изглеждаше озадачен.

— Жената няма глава. Откъде можеш да си сигурна?

— В дихателната тръба има кръв.

Двамата се приближиха до торса, за да видят какво имам предвид.

— Единият от начините, по който това може да е станало — продължих аз, — е ако е имала фрактура в основата на черепа. Тогава кръвта се е стекла по задната част на гърлото и жената я е вдишала в дихателната си тръба.

Уесли внимателно се вгледа в торса. Държеше се като човек, който милион пъти е виждал осакатявания и смърт. Вторачи се в пространството, където би трябвало да е главата, сякаш си я представяше.

— Има кръвоизлив в мускулните тъкани — добавих аз. — Била е жива, когато е започнало разчленяването.

— Господи! — отвратен възкликна Марино и запали цигара.

— Не казвам, че е била в съзнание — казах аз. — По всяка вероятност разчленяването е станало по времето на настъпването на смъртта. Жената още е имала кръвно налягане, макар и слабо, но само в областта на врата. Не и в крайниците.

— Тогава убиецът е отрязал първо главата й — рече Уесли.

— Да.

Той разгледа рентгеновите снимки и каза:

— Това не се вмества в почерка на предишните убийства.

— Нищо в този случай не се връзва — отговорих аз. — Освен че за пореден път е използван трион. По костите открих и следи, които може да са от нож.

— Какво друго можеш да ни кажеш за жената? — попита Уесли.

Усещах изпитателния му поглед, докато пусках още една част от орган в буркан с формалин.

— Има обрив, който може да е херпес зостер, и два белега на десния бъбрек, показващи пиелонефрит или друга инфекция. Шийката на матката е удължена и има звездовидна форма, което предполага, че е имала деца. Миокардът или сърдечният мускул, е мек.

— Какво означава това?

— Дължи се на токсини, произведени от микроорганизми. Както вече споменах, жената е била болна.

Марино обикаляше торса и го оглеждаше от различни ъгли.

— Имаш ли представа от какво е била болна?

— Ако се съди по секрета от белите дробове, е имала бронхит. В момента не мога да кажа от какво друго е била болна, освен че черният дроб е в много лошо състояние.

— От пиене — предположи Уесли.

— Жълтеникав и деформиран. Да, от алкохол — съгласих се аз. — И бих казала, че някога е пушила.

— Тя е кожа и кости — рече Марино.

— Не се е хранела. Стомахът й е цилиндричен, празен и чист.

Уесли се приближи до бюрото, седна на един стол и замислено се вторачи в празното пространство. Включих електрическия трион. Марино, който обичаше най-малко тази чест от процедурата, се отдалечи от масата за аутопсии. Никой не каза нищо, докато режех краищата на костите, останали от ръцете и краката. Във въздуха се разнесе прах от костите. Електрическият трион бръмчи доста по-силно от зъболекарска бормашина. Сложих частите в отделни, предварително надписани кутии, и казах онова, което мислех:

— Не мисля, че този път убиецът е същият.

— Не знам какво да мисля — рече Марино. — Но има две съществени прилики. Труповете са без крайници и са изхвърлени на бунища.

— Извършителят убива различни хора — каза Уесли. — Една чернокожа жена, две бели жени и един чернокож мъж. Петте убийства в Дъблин също бяха смесени. Но всички бяха млади.

— Тогава би ли предположил, че следващия път ще избере възрастна жена? — попитах аз.

— Откровено казано, не. Но този вид убийци са непредсказуеми, Кей. Това е човек, който прави каквото си иска.

— Разчленяването не е извършено по същия начин. Не е през ставите, както при предишните случаи — напомних им аз. — И мисля, че тази жена е била облечена или увита в нещо.

— Може да го е притеснила повече от другите — рече Уесли, махна от лицето си хирургичната маска и я пусна на бюрото. — Желанието да убие отново може да е било непреодолимо и жертвата — лесна. И така, той нанася удар, но променя почерка си и избора на жертвата, сетне изведнъж не я харесва. Оставя жената отчасти облечена или покрита с нещо, защото изнасилването и убийството на възрастна жена не му доставят удоволствие. И първо отрязва главата, за да не я гледа.

— Виждаш ли следи от изнасилване? — попита Марино.

— Не. Вече приключвам. Жената ще отиде в хладилника като всички останали, които чакат да бъдат идентифицирани. Взех мускулна тъкан и костен мозък за тест на ДНК и се надявам, че все някога ще намерим данни за безследно изчезнала жена, с които да ги сравним.

Бях отчаяна и това ми личеше. Уесли взе шлифера си от закачалката на вратата. На пода имаше малка локва вода.

— Бих искал да видя снимката, която са ти изпратили по „Америка онлайн“ — каза той.

— И това не се вмества в почерка. В предишните убийства не ми изпратиха нищо.

Марино се разбърза, сякаш имаше друга работа.

— Отивам в Съсекс — рече той и тръгна към вратата. — Трябва да се срещна с Ринг Самотния рейнджър, за да ме поучава как се извършва разследване.

Той бързо излезе. Знаех каква е истинската причина. Въпреки че ме съветваше да се омъжа, Марино тайно се притесняваше от взаимоотношенията ми с Уесли. В сърцето му винаги щеше да се таи ревност.

— Роуз ще ти покаже снимката — казах аз, докато миех торса с маркуч и гъба. — Тя знае как да влезе в електронната ми поща.

Преди да успее да го прикрие, в очите му блесна разочарование. Занесох кутиите с краищата от костите на друга, отдалечена маса, където щяха да бъдат сварени в слаб разтвор на белина, за да се отстранят напълно мазнините и плътта. Уесли остана на мястото си. Наблюдаваше ме и чакаше да се върна. Не исках да си тръгва, но вече не знаех какво да правя с него.

— Може ли да поговорим, Кей? Не съм те виждал от няколко месеца. Знам, че и двамата сме заети и моментът не е подходящ, но…

— Бентън — прекъснах го аз. — Не тук.

— Разбира се. Не предлагам да разговаряме тук.

— Ще бъде пак същото.

— Обещавам, че няма да е така. — Той погледна часовника на стената. — Вече е късно. Защо да не остана в града? Ще вечеряме заедно.

Поколебах се. Страхувах се както от присъствието, така и от отсъствието му.

— Добре — съгласих се накрая. — У нас в седем. Ще приготвя нещо. Не очаквай много.

— Мога да те заведа на ресторант. Не искам да си правиш труда да готвиш.

— В момента не искам да се показвам на публични места.

Погледът му се задържа върху мен още малко, докато надписвах етикетите на различните епруветки и найлонови пликове. После Уесли изведнъж стана и излезе. Чух го да разговаря с някого, когато вратата на асансьора са отвори. След няколко секунди влезе Уинго.

— Щях да дойда по-рано — каза той, приближи се до количката и започна да си слага нови стерилни терлици, маска и ръкавици. — Но горе е истински зоопарк.

— Какво означава това?

— Репортери. Във фоайето. Обкръжили са сградата с телевизионните си микробуси. Неприятно ми е да ти го кажа, но сега онези от Канал 8 са те блокирали. Микробусът им е точно зад колата ти и не можеш да излезеш.

Гневът ме заля като топлинна вълна.

— Обади се в полицията и им кажи да ги вдигнат с „паяк“. Но първо свърши тук, а аз ще се кача горе да се погрижа за тази работа.

Излязох от залата, смачках престилката и я хвърлих в кошчето за пране. После махнах ръкавиците, стерилните терлици и шапката си, енергично се изтърках с антибактериален сапун и отворих шкафчето си. Бях много разстроена. Това убийство, медиите, Уесли — всичко ме дразнеше и изнервяше.

— Доктор Скарпета?

Уинго се озова на прага точно когато закопчавах блузата си. Но това не беше необичайно. Нито един от двама ни не се притесняваше от присъствието на другия. С него не се чувствах неудобно, все едно Уинго беше жена.

— Питах се дали имаш малко свободно време… — Той се поколеба. — Е, да, знам, че днес си заета.

Хвърлих в шкафчето си маратонките „Найк“ и нахлузих обувките, с които бях дошла на работа. После облякох лабораторната престилка.

— Всъщност и аз искам да поговоря с теб — рекох аз, потискайки гнева си, за да не го излея върху него. — Когато свършиш работата си тук, ела в кабинета ми.

Не беше необходимо да ми го казва. Имах чувството, че знам. Качих се горе с асансьора и настроението ми съвсем помръкна. Уесли беше в кабинета ми и разглеждаше съобщението по електронната поща. Минах покрай него, без да забавям крачка. Трябваше ми Роуз. Когато стигнах до външния кабинет, видях, че чиновниците трескаво отговарят на телефоните, които не спираха да звънят, а секретарката ми и пазачът стояха пред прозореца и гледаха към паркинга.

Дъждът не бе намалял, но това явно не бе възпряло нито един журналист, оператор и фотограф в града. Изглеждаха пощурели, сякаш новината щеше да се отрази благоприятно на кариерата на всеки, който е бил достатъчно смел да излезе в проливния дъжд.

— Къде са Филдинг и Грант? — попитах.

Това бяха моят заместник и аспирантът тази година.

Пазачът беше бивш шериф, който обожаваше одеколоните за бръснене и елегантните костюми. Той се отдалечи от прозореца, а Роуз продължи да гледа навън.

— Доктор Филдинг е в града, а доктор Грант трябваше да се премести, защото мазето му се наводни.

Роуз се обърна с решителността на човек, готов да се бори за нападнатия си дом.

— Настаних го в приемната — каза тя.

— Значи във фоайето няма никого, така ли?

— О, има достатъчно хора — гневно каза секретарката ми. — Не исках никой да стои при онези лешояди. Независимо че стъклото е бронирано.

— Колко репортери има във фоайето?

— Петнайсет, може би двайсет — отговори пазачът. — Ходих при тях и им казах да напуснат. Те отговориха, че няма да си тръгнат, докато не чуят изявление от теб. Затова помислих, че може да напишем нещо и да…

— Ще направя изявление — прекъснах го аз.

Роуз сложи ръка на рамото ми.

— Не съм сигурна, че идеята е добра…

Прекъснах и нея.

— Остави това на мен.

Фоайето беше малко и дебелата стъклена преграда не позволяваше на никой неупълномощен човек да влезе. Завих зад ъгъла и не повярвах на очите си, като видях колко много хора се бяха натъпкали в помещението. Подът беше изцапан с отпечатъци от стъпки и мръсни локви. Журналистите ме видяха и прожекторите блеснаха. Репортерите започнаха да викат и да бутат в лицето ми микрофони и касетофони.

— Моля! Тишина! — извиках аз.

— Доктор Скарпета…

— Тихо! — още по-силно изкрещях аз и се вторачих в агресивните хора, които не можех да разбера. — А сега учтиво ще ви помоля да напуснете.

— И това ли убийство е дело на Касапина? — извиси се над останалите женски глас.

— Предстои разследване.

— Доктор Скарпета…

Познах телевизионната репортерка Пати Денвър, чието красиво лице беше на рекламните табла из целия град.

— Източници твърдят, че разглеждате случая като поредната жертва в онези серийни убийства — каза тя. — Можете ли да го потвърдите?

Не отговорих.

— Вярно ли е, че жертвата е азиатка, вероятно малолетна, и е изхвърлена от местен боклукчийски камион? — за мое учудване продължи тя. — Можем ли да предположим, че сега убиецът е във Вирджиния?

— Във Вирджиния ли е Касапина?

— Възможно ли е нарочно да е искал и другите жертви да бъдат изхвърлени тук?

Вдигнах ръка, за да ги накарам да млъкнат.

— Моментът не е подходящ за предположения. Мога само да ви кажа, че третираме случая като убийство. Жертвата е неидентифицирана бяла жена. Не е малолетна, а възрастна и молим хората, които имат информация, да се обадят на нас или на областния шериф на Съсекс.

— А ФБР?

— ФБР разследва случая.

— Тогава значи мислите, че е Касапина…

Обърнах се, набрах кода на ключалката и вратата се отвори. Не обърнах внимание на настойчивите гласове и затворих вратата след себе си. Нервите ми бяха опънати до скъсване. Бързо тръгнах по коридора и влязох в кабинета си. Уесли бе излязъл. Седнах зад бюрото и набрах номера на пейджъра на Марино. Той се обади веднага.

— Изтичането на информация трябва да спре, за бога! — възкликнах аз.

— Много добре знаем кой е — нервно каза той.

— Ринг. — Не се съмнявах в това, но не можех да го докажа.

— Трябваше да се срещна с този търтей на сметището — продължи Марино. — Това беше преди час.

— Но медиите не са имали проблеми да го намерят.

Казах му какво са разкрили „източниците“ на телевизионния екип.

— Проклет идиот! — извика той.

— Намери го и му кажи да си държи устата затворена. Днес бяхме обсадени от репортери и сега жителите на града ще мислят, че сред тях се разхожда сериен убиец.

— За съжаление, това може и да е истина.

— Не мога да повярвам. — Ядосвах се все повече. — Трябваше да разкрия информация, за да коригирам погрешна информация. Не мога да бъда поставена в това положение, Марино.

— Не се тревожи. Ще се погрижа за това и за много други неща — обеща той, сетне добави: — Предполагам, че не знаеш.

— Какво?

— Говори се, че Ринг ходи с Пати Денвър.

— Мислех, че тя е омъжена.

— Омъжена е.

Започнах да диктувам на касетофона заключенията по случай 1930–97, като се мъчех да се съсредоточа върху онова, което казвам и чета от записките си.

— Тялото беше прието запечатано в найлонов чувал — започнах аз и заподреждах листовете, изцапани с кръвта от ръкавиците на Уинго. — Кожата е подпухнала като тесто. Гърдите са малки, атрофирали и сбръчкани. На корема има гънки, които говорят за загуба на тегло…

— Доктор Скарпета? — Уинго подаде глава през вратата. — Ах! Извинявай. Предполагам, че моментът не е подходящ.

— Влез — уморено се усмихнах аз. — Защо не затвориш вратата?

Той затвори не само външната, но и вратата между моя кабинет и този на Роуз и придърпа един стол до бюрото ми. Беше му трудно да ме погледне в очите.

— Нека да започна аз. — Бях твърда, но любезна. — Познавам те от много години и животът ти не е тайна за мен. Не давам оценки. Не съдя. Мисля, че на този свят има две категории хора. Добри и лоши. Ти не си лош. Но се тревожа за теб, защото сексуалната ти ориентация те излага на риск.

Уинго кимна. В очите му блеснаха сълзи.

— Знам.

— Кажи ми, ако имаш потисната имунна система. Вероятно не трябва да бъдеш в моргата. Поне за някои случаи.

— Серопозитивен съм.

Гласът му потрепери и той се разплака и закри лицето си с ръце, сякаш не искаше никой да го вижда. Раменете му се тресяха. Станах, приближих се до него и му подадох пакет носни кърпи.

— Вземи. Всичко е наред. — Сложих ръка на рамото му и го оставих да плаче. — Уинго, искам да се успокоиш, за да можем да поговорим.

Той кимна, издуха носа си и си избърса сълзите. За миг облегна глава на мен и аз го прегърнах като дете. Дадох му малко време, после го хванах за раменете и го погледнах в очите.

— Сега е време за смелост, Уинго. Да видим какво можем да направим по този въпрос.

— Не мога да кажа на семейството си. Баща ми и без това ме мрази. А намеси ли се майка ми, става още по-лош. Към нея.

— А приятелят ти?

— Скъсахме.

— Но той знае, нали?

— Разбрах съвсем наскоро.

— Трябва да му кажеш. И на всеки друг, с когото си имал интимна връзка. Така е най-справедливо. Ако онзи, от когото си се заразил, го бе направил, сега нямаше да седиш тук и да плачеш.

Той млъкна и се вторачи в ръцете си. Сетне пое дълбоко въздух и каза:

— Ще умра, нали?

— Всички ще умрем.

— Но не и от това.

— Може и да е от това. Всеки път, когато имам физически контакт, се проверявам за СПИН. Знаеш на какво съм изложена. Онова, което преживяваш, може да се случи и с мен.

Той отново ме погледна. Очите и страните му пламтяха.

— Ако съм болен от СПИН, ще се самоубия.

— Не, няма да го направиш.

Уинго пак се разплака.

— Няма да го преживея! Не искам да свърша в някой приют, на легло до други умиращи, които не познавам! — По трагичното му, предизвикателно лице се стичаха сълзи. — Ще бъда сам както винаги.

— Слушай. — Изчаках, докато се успокои. — Няма да си сам. Ще имаш мен.

Уинго отново се разрида.

— Ще се грижа за теб — обещах аз и станах. — А сега искам да се прибереш вкъщи. Постъпи правилно и кажи на приятелите си. Утре ще поговорим пак и ще измислим най-добрия начин да се справим с това. Трябва ми името на твоя лекар и разрешение да говоря с него.

— Доктор Алън Райли. Работи в Центъра по медицина на Вирджиния.

Кимнах.

— Познавам го. И искам утре сутринта да му се обадиш. Кажи му, че ще се свържа с него, и питай дали не възразява да говорим за теб.

— Добре. — Той ме погледна крадешком. — Но… няма да кажеш на никого, нали?

— Разбира се, че няма.

— Не искам никой тук да знае. Не казвай и на Марино.

— Никой няма да разбере. Поне не от мен.

Уинго бавно стана и тръгна към вратата с несигурността на пиян или зашеметен човек.

— Няма да ме уволниш, нали?

— За бога, Уинго. Надявах се, че имаш по-добро мнение за мен.

Той отвори вратата.

— Мнението ми за теб е много по-добро, отколкото за всички останали.

От очите му отново потекоха сълзи и той вдигна ръка да ги избърше, разголвайки плоския си стомах.

Стъпките му по коридора бяха бързи, сякаш тичаше. Отиваше в един свят, на който не му пукаше за него. Подпрях чело на юмрука си, затворих очи и промълвих:

— Мили Боже, моля те, помогни ми.