Джефри Дивър
И няколко червени рози (7)

6.

Във фоайето на болницата Данс се обади от телефонния автомат — мобилните бяха забранени — и нареди да поставят охрана пред стаята на Тами Фостър. После тръгна към рецепцията и помоли да повикат майка й.

След три минути Еди Данс изненада дъщеря си, появявайки се не от кардиологичното отделение, а откъм интензивното.

— Здрасти, мамо.

— Здравей, Кейти — отвърна едрата жена с къса прошарена коса и очила с кръгли рамки. На врата й висеше собственоръчно направен от раковина и нефрит гердан.

— Чух за нападението. Момичето с колата. Горе е.

— Знам, току-що говорих с нея.

— Ще се оправи. Така говорят. Как мина срещата сутринта?

— Възникна проблем — намръщи се Катрин. — Защитата пледира да се прекрати делото заради имунитет.

— Не ме изненадва — хладно отвърна Еди. Тя винаги изразяваше мнението си. Познаваше заподозрения и се разяри, когато научи какво е извършил. Данс разчете ясно гнева по застиналото изражение и бледата усмивка на майка си. Тя никога не повишаваше глас, но очите й бяха в състояние да те изпепелят.

Данс си спомни как като малка си мислеше, че майка й може да убива с поглед.

— Но Ърни Сийболд няма да се откаже.

— Как е Майкъл? — Еди Данс открай време харесваше О’Нийл.

— Добре. Работим заедно по това дело. — Катрин й разказа за кръста край пътя.

— Божичко! Да оставиш кръст, преди някой да умре? Като послание?

Данс кимна. Но забеляза, че вниманието на майка й е насочено другаде. Към тълпата пред главния вход. Изглеждаше разтревожена.

— Нямат ли по-важни занимания? Вчера пасторът държа реч. Бълваше огън и жупел. И каква омраза е изписана по лицата им! Ужасно!

— Виждала ли си родителите на Хуан?

Еди Данс се бе опитала да успокои семейството на обгорения полицай. Най-много време отдели на майка му. Знаеше, че синът й вероятно няма да оцелее, но с всички сили убеждаваше шокираните и объркани близки, че за него се грижат както подобава. Еди сподели с Катрин, че емоционалната болка на жената е сравнима с физическата агония на сина й.

— Не, не са идвали. Хулио намина тази сутрин.

— Така ли? Защо?

— Сигурно да прибере личните вещи на брат си. Не знам… — гласът й заглъхна. — Стоеше пред стаята, където умря брат му.

— Провеждат ли вътрешно разследване?

— Комисията по етика се е заела. Идваха и полицаи от шерифството. Но видят ли снимките на болния, разбират, че е бил обречен. Смъртта наистина беше милостива.

— Хулио каза ли ти нещо?

— Не, не разговаря с никого. Малко ме плаши. И все си припомням как ти се нахвърли.

— Моментно умопомрачение — успокои я Катрин.

— Е, няма извинение да напада дъщеря ми — отвърна Еди с твърда усмивка. После се взря през стъклените врати и огледа пак протестиращите. — Ще се връщам в отделението.

— Съгласна ли си татко да ти доведе после Маги и Уес? Викат го за консултация в аквариума. Аз ще ги взема по-късно.

— Разбира се, скъпа. Ще ги оставя в детския кът.

Еди Данс се запъти към отделението. Отново погледна ядосано и разтревожено навън. Изражението й сякаш говореше: „Нямате работа тук. Пречите ни да работим.“

Данс излезе. Взря се в отец Р. Самюъл Фиск и в едрия му бодигард. Двамата се приближиха към групичка протестиращи, сключиха длани и сведоха глави в молитва.

* * *

— Компютърът на Тами — каза Данс на Майкъл О’Нийл.

Той вдигна вежди.

— Там се крие отговорът. Е, може би не целият, но поне отчасти. Компютърът ще ни отведе към нападателя.

Пиеха кафе в „Хоул Фуудс“ — ресторант на открито в съседство с „Мейсис“. Веднъж пресметна, че си е купила поне петдесет чифта обувки оттук — пазаруването на обувки й действаше като терапия. В името на справедливостта обаче се налагаше уточнение — смущаващото количество покупки бе натрупано в рамките на няколко години. Често и от разпродажби.

— Онлайн ухажор? — попита О’Нийл.

Не ядяха яйца с деликатен холандски сос, а сладкиш със стафиди и обезмаслена сметана в пластмасова чинийка.

— Може би. Или бивш приятел, който я е заплашил — или нея, или някой неин познат от интернет форумите. Но съм убедена, че знае кой е, дори да не го е видяла. Мисля, че е някой съученик. От „Стивънсън“.

— Не пожела да каже?

— Не, твърдеше, че е латиногангстер.

О’Нийл се засмя. Повечето изфабрикувани искове за застраховка започваха така: „Испаноезичен с маска нахлу в бижутерията ми“ или „Двама афроамериканци с маски извадиха пистолети и ми откраднаха ролекса“.

— Не го описа, но смятам, че е носил дреха с качулка. Реагира различно, когато го споменах.

— Компютърът й — замислено повтори О’Нийл и сложи тежкото си куфарче върху масата. Отвори го и се взря в някакъв лист. — Добрата новина е, че е при нас. Лаптоп. Намерили го на задната седалка в колата.

— А лошата новина е, че е поплувал в Тихия океан?

— Значително увреден от морската вода — цитира О’Нийл.

— Ще трябва да го изпратим в Сакраменто или във ФБР в Сан Хосе — отчая се Катрин. — Ще ни го върнат след седмици.

Загледаха се в колибрито, което, пренебрегнало човешката тълпа, дръзко закусваше нектар от червения висящ храст до тях.

— Имам идея — рече О’Нийл. — Един приятел от Бюрото ми спомена, че посетил конференция за компютърните престъпления. Един от ораторите бил местен — професор в Санта Крус.

— Калифорнийският университет?

— Точно така.

Едно от академичните заведения, в които бе учила.

— Човекът му се сторил много начетен. И изявил готовност да помага, когато е необходимо.

— Какво е работил?

— Знам само, че напуснал Силициевата долина^[1] и се заел с преподаване.

— В образователната сфера поне не се пукат балони.

— Да му намеря ли координатите?

— Разбира се.

О’Нийл извади купчина визитки, подредени спретнато като лодката му. Отдели една и набра телефона. След три минути го свързаха с приятеля му. От разговора Данс заключи, че нападението вече е привлякло вниманието на ФБР. О’Нийл записа някакво име и благодари на агента. Подаде листчето на Данс. Доктор Джонатан Боулинг. Под името беше написан телефонният номер.

— Нищо не пречи да опитаме… Къде по-точно е лаптопът?

— В сейфа за улики. Ще се обадя да го извадят.

Данс набра номера на Боулинг, свърза се с телефонния му секретар и остави съобщение.

След това доразказа на О’Нийл за Тами. Спомена как емоционалната й реакция издава страх, че престъпникът ще нападне отново — вероятно е набелязал и други жертви.

— Точно от това се опасявахме. — Той прокара ръка през прошарената си коса.

— Долових и чувство за вина — спомена Данс.

— Защото отчасти се чувства отговорна за случилото се?

— Така смятам. Както и да е. Държа да проникнем в компютъра й.

Катрин си погледна часовника. Кой знае защо се подразни, че Джонатан Боулинг не се обажда по-бързо.

— Други улики?

— Не.

Питър Бенингтън установил, че клоните за кръста са от дъб — на полуострова растяха един-два милиона от този вид. Зелената тел, свързваща двата клона, била най-обикновена и непроследима. Картонената табела била изрязана от подвързията на евтин бележник — такива се продавали в хиляди книжарници. Мастилото също не водело доникъде. Нямало как да разберат откъде са купени или набрани розите.

Данс му разкри теорията си за велосипеда. О’Нийл обаче имаше крачка преднина. Обясни, че прегледали още веднъж мястото, където отвлекли момичето, и брега, където престъпникът оставил колата. Открили още следи от велосипедни гуми — нямало как да ги идентифицират, но били пресни; та заключили, че това е превозното средство на престъпника. Следите обаче не били достатъчно ясни, за да познаят марката на велосипеда.

Телефонът на Данс иззвъня — мелодийката на „Лууни Тюнс“, която децата й бяха записали специално, за да я развеселят. О’Нийл се усмихна.

Данс погледна към екрана. Дж. Боулинг. Тя вдигна вежди и си помисли, че е крайно време.