Джефри Дивър
И няколко червени рози (45)

45.

Катрин Данс беше пренебрегнала забраната да пуска лампата за лични цели. Сигналните аксесоари бяха предимство, особено ако караш с два пъти по-голяма от разрешената скорост. Летеше по магистрала № 68 от Колистър към Салинас. Изслушването на обвинението срещу Еди Данс започваше след двайсет минути и тя щеше да седи най-отпред, каквото и да й костваше това.

Питаше се за кога ли ще насрочат делото срещу майка й. Кой ще свидетелства? Какви точно улики ще използва прокурорът?

И за пореден път се запита дали ще я призоват на свидетелската скамейка.

Какво щеше да стане, ако осъдеха майка й? Познаваше калифорнийските затвори. Обитателите им бяха предимно неграмотни, жестоки злодеи с разядени от наркотици и алкохол умове. Майка й нямаше да издържи. Присъдата в крайна сметка щеше да е смърт — смърт за душата.

Гневеше се, че е пратила това писмо на Бил, в което обясняваше решението на майка си да приспи домашния любимец. Един нехаен коментар отпреди години, който можеше да повлияе фатално върху участта на майка й.

Отново се сети за „Чилтън Рипорт“. За коментарите за Травис Бригам. Всичките неверни, напълно погрешни… но ще продължават да циркулират из сървърите и в сърцата на компютрите. Завинаги. Ще могат да ги четат и след пет, десет, двайсет години. Или сто? И никога няма да разберат истината.

От тревожните мисли я изтръгна звънът на телефона.

Съобщение от баща й.

„В болницата с майка ти съм. Идвай възможно най-бързо.“

Данс ахна. Какво ставаше? Изслушването трябваше да започне след петнайсет минути. Ако Еди Данс е в болницата, причината може да е само една — болна е или наранена.

Тя веднага позвъни на баща си. Отговори й гласовата поща. Беше го изключил, разбира се, нали се намираше в болницата.

Дали някой я беше нападнал?

Или се е опитала да се самоубие?

Данс натисна газта, обзета от тревожни мисли. Ако Еди беше направила опит за самоубийство, значи е знаела, че Робърт Харпър разполага със солидни доказателства срещу нея и е безполезно да ги оборва.

Тоест — наистина е извършила евтаназията. Данс си спомни коментара на майка си, разкрил, че е наясно с присъствалите в интензивното отделение през нощта, когато бе умрял Хуан Милър.

В крилото имаше няколко сестри. Но никой друг. Роднините му си бяха отишли. И нямаше посетители…

Профуча през Салинас, край летището и „Лагуна Сека“. След двайсет минути стигна паркинга на болницата. Спирачките изскърцаха зловещо. Данс изскочи и се спусна към входа. Шмугна се през двойната врата, още преди крилата да са се разтворили напълно.

Разтревоженият служител на рецепцията заекна:

— Катрин, да не би…

— Къде е майка? — задъхано попита тя.

— Долу е и…

Тя вече летеше натам. „Долу“ означаваше само едно — интензивното отделение. По ирония на съдбата същото място, където Хуан Милър намери смъртта си. Щом беше там, Еди Данс поне беше жива.

Данс блъсна вратата и забърза към интензивното. Пътьом хвърли поглед към кафенето.

Задъхана, със свито сърце, забеляза четирима души, седнали край масата на чаша кафе — директорът на болницата, шефът на охраната Хенри Баском, бащата й и… Еди Данс. Разговаряха оживено и прелистваха документите върху масата.

Стюарт вдигна поглед, усмихна се и поклати глава. „Свършваме след минута-две“, разтълкува Данс жеста му. Майка й също я видя, но с безизразно лице се заслуша пак в думите на директора на болницата.

— Здрасти — долетя мъжки глас откъм коридора.

Обърна се и изненадано примигна — зад нея стоеше Майкъл О’Нийл.

— Какво става, Майкъл? — отрони Данс.

— Не получи ли съобщението? — учуди се той.

— Само от татко. Че са тук.

— Не исках да те притеснявам на местопрестъплението — сбърчи чело О’Нийл. — Обадих се на Овърби и му обясних. Обеща да ти предаде, щом се освободиш.

Аха. Е, за това поне нямаше как да обвини разсеяния си началник; толкова бързаше към съда, че пропусна да му докладва, че са приключили с Чилтън.

— Разбрах, че в Холистър е минало гладко.

— Да, всички са невредими. Чилтън е в ареста. Травис се отърва с бинтована глава. — Но в момента случаят с кръстовете никак не я вълнуваше. Кимна към кафенето: — Какво става, Майкъл?

— Оттеглиха обвиненията срещу майка ти.

— Какво?!

О’Нийл се поколеба, погледна я почти страхливо.

— Не ти казах, Катрин. Не биваше.

— Не ми каза какво?

— За случая, по който работех.

Другият случай…

— Нямаше нищо общо с индонезийския контейнер. Заех се с независимо разследване на случая с майка ти. Обясних на шерифа. По-точно настоях. Той се съгласи. Единственият ни шанс беше да спрем Харпър още сега. Ако се стигнеше до присъда… знаеш колко трудно се обжалва.

— Не ми каза нито дума…

— Такъв беше планът. Не биваше да споменавам нищо пред теб, за да мога да свидетелствам, че не си била запозната. Иначе щяха да ни погнат за конфликт на интереси. Дори родителите ти не бяха информирани. Разговарях с тях за случая, но неформално. Нищо не заподозряха.

— Майкъл… — В очите й напираха сълзи. Тя стисна ръката му и погледите им се срещнаха — кафяво и зелено.

— Бях убеден, че е невинна — каза той. — Еди да убие някого? Ха! Нали забеляза, че напоследък общувам с теб чрез имейли и съобщения?

— Да.

— Не исках да те лъжа. Знаех, че веднага ще разбереш.

Данс си спомни колко уклончиво й отговаряше за случая с контейнера. Ако го беше разпитвала като заподозрян, наистина щеше да го разкрие.

— Но кой е убил Хуан?

— Даниел Пел.

— Пел? — прошепна удивено тя. Лидерът на секта, при чието бягство бе пострадал тежко Хуан Милър.

О’Нийл уточни, че Пел не го е извършил лично. Накарал партньорката си — жената, за която Данс се сети онзи ден, докато караше децата към мотела на родителите си.

— Знаела е, че си заплаха, Катрин. Искала е да те спре.

— Как я заподозря?

— На принципа на елиминацията — обясни той. — Бях сигурен, че майка ти е невинна. Знаех, че не е и Хулио Милър — имаше алиби за цялата нощ. Родителите му също не са идвали в болницата, нито колеги на Хуан. Зачудих се кой има мотив да хвърли вината върху майка ти. Сетих се за Пел. Ти отговаряше за издирването му и бързо затваряше обръча. Арестът е щял да те разсее, дори да те принуди да се оттеглиш от случая. Нямало е как да го извърши сам, затова е използвал партньорката си.

О’Нийл уточни, че жената се промъкнала в болницата, преструвайки се, че кандидатства за работа като медицинска сестра.

— Ясно — каза Данс, спомняйки си разкритията на Кони Рамирес. — Между интервютата и Хуан Милър нямаше връзка и не им обърнахме внимание.

— Свидетелите твърдят, че е носела униформа, сякаш пристига от дежурство в друга болница — продължи О’Нийл.

— Претърсихме в компютъра й и открихме, че е сверявала в „Гугъл“ взаимодействията между различни медикаменти.

— А уликите в гаража?

— Подхвърлила ги е. Накарах Пийт Бенингтън да го претърси из основи. Криминалистите намериха няколко косъма, пропуснати от хората на Харпър. Оказаха се нейни. ДНК съпоставката…

— Толкова зле се чувствам, Майкъл. Усъмних се, че тя… — Данс дори не успя да го произнесе на глас. — Мама изглеждаше толкова разстроена, когато ми разказа как Хуан я помолил да го убие. Твърдеше, че не била в интензивното, когато са убили Хуан, но после се изпусна и каза, че в отделението имало само няколко сестри.

— Всъщност разговаряла с един от лекарите в интензивното и той казал, че всички посетители са си тръгнали. Еди изобщо не е стъпвала там.

Погрешно изтълкувана информация и погрешно предположение. „Не подобава на следовател да допуска такива пропуски“ — укори се мислено Данс.

— А Харпър? Ще продължи ли с делото?

— Не. Събира си багажа и се прибира в Сакраменто. Предаде го на Санди.

— Какво? — шокирано възкликна тя.

— Да — засмя се О’Нийл, забелязал изражението й. — Справедливостта не го интересува много. Пада си по шумните дела, като например срещу майка на държавен агент.

— О, Майкъл… — Данс отново стисна ръката му. Той положи длан върху нейната, после отклони поглед. Лицето му я разтърси. Слабост и уязвимост ли долови, или се лъжеше?

О’Нийл понечи да каже нещо, но замлъкна.

Сигурно да се извини, че я е мамил за случая. Погледна часовника си.

— Трябва да проверя нещо.

— Добре ли си?

— Просто съм изморен.

Сигнал за тревога. Мъжете никога не са „просто изморени“. Имат предвид всъщност, че изобщо не са добре, но не им се говори.

— О, без малко да забравя — вметна О’Нийл. — Обади се Ърни. За делото в Лос Анджелис. Съдията отказал да отложи изслушването на имунитет. Започва след около половин час.

Данс стисна палци. После го прегърна топло.

Майкъл извади ключовете за колата и се запъти към стълбите, очевидно нямаше време да чака асансьора.

Данс погледна към масата в кафенето. Забеляза, че майка й я няма. По дяволите! Тръгнала си беше.

— Здравей, Кейти.

Тя се обърна изненадано. Еди явно бе излязла през страничния вход и я бе изчакала в коридора да се сбогува с О’Нийл.

— Майкъл ми разказа, мамо.

— Оттеглиха обвиненията и дойдох да благодаря на хората, които ме подкрепиха.

Хората, които ме подкрепиха…

Възцари се неловко мълчание. От радиоточката проехтя неразбираемо съобщение. Някъде проплака бебе. После настана тишина.

Думите на Еди ясно обобщаваха случилото се между тях в последните дни. Проблемът не беше, че си е тръгнала набързо от съда. А доста по-дълбок.

— Не съм се съмнявала в теб, мамо, наистина — заекна Данс.

— О, и това го казва експертът по кинесика! — усмихна се Еди. — Който разпознава всички лъжливи сигнали.

— Мамо…

— Кейти… Мислеше си, че е възможно да съм убила Хуан.

Данс въздъхна. В душата й зейна празнота. С треперещ глас каза:

— Може би, мамо. Но обичта ми към теб не намаля. Нито уважението. Но, да, права си.

— Лицето ти онзи ден в съда, когато определиха гаранцията… Разбрах, че се чудиш дали съм виновна.

— Съжалявам, мамо — отрони Катрин.

Еди направи нещо съвсем необичайно. Разтърси я за раменете. С всички сили.

— Не смятай да се извиняваш — сряза я грубо майка й.

Данс примигна и отвори уста.

— Мълчи, Кейти. Слушай. Цяла нощ не мигнах. Преследваше ме съмнението в очите ти, подозрението… Остави ме да довърша. Цяла нощ стоях будна, разярена, обидена. Но накрая разбрах нещо важно. И се почувствах много горда. — Топла — също тъй необичайна — усмивка грейна на лицето й и смекчи острите й черти. — Много горда.

Данс се намръщи.

— Знаеш, Кейти, че родителите винаги се съмняват дали са успели да възпитат добре децата си. Убедена съм, че и ти си го изпитвала.

— О, по десет пъти на ден.

— Надяваме се, молим се, че даваме на децата си необходимото — способности, воля, смелост. Нали до това се свежда всичко. Не да се борим вместо тях, а да ги подготвим да устояват в собствените си битки. Да ги научим да мислят критично, самостоятелно. — По страните на Данс се стичаха сълзи. Майка й продължи: — И когато видях как се двоумиш и обмисляш случилото се, разбрах, че съм успяла. Напълно. Не съм отгледала слепец. Предразсъдъците заслепяват, омразата — също. Но и любовта и предаността. А ти търсеше истината. — Еди се засмя. — Беше на погрешен път, разбира се. Но не мога да те виня за това.

Прегърнаха се.

— Е, залавяй се за работа — каза Еди. — Връщай се в Бюрото. Още съм ти обидена. Но след ден-два ще ми мине. Ще пообиколим магазините и ще вечеряме в „Казанова“… за твоя сметка, Кейти…