Джефри Дивър
И няколко червени рози (43)

43.

Колата на Катрин Данс се насочи по черния път, който водеше към вилата на Джеймс Чилтън в Холистър.

Мислеше си колко се е заблудила.

Грег Шефър не беше убиецът, оставял крайпътните кръстове.

Всички останали се бяха подвели, но това не беше утеха. И тя се задоволи да приеме, че Грег Шефър е престъпникът. И щом е мъртъв, убийствата ще спрат.

Грешка…

Телефонът й иззвъня. Почуди се кой ли може да е, но реши, че е по-добре да не откъсва очи от виещото се покрай дълбоки пропасти шосе, за да погледне към екрана.

Още петдесет метра.

Видя къщата отпред — запусната стара ферма, сякаш пренесена от Канзас. Дворът беше обрасъл с гъста зеленина и пищни цветя. Очакваше нещо по-изискано на фона на красивия дом на Чилтън в Кармел. А и наследството от тъста.

Дори на дневна светлина мястото изглеждаше зловещо.

Защото знаеше какво е станало там, разбира се.

Как можа да се заблуди така?

Завоите намаляха и Данс вдигна телефона от съседната седалка. Погледна екрана. Джонатан Боулинг я беше търсил. Но нямаше съобщение. Поколеба се дали да го избере, но вместо това натисна бутона за бързо избиране на Майкъл О’Нийл. След четири позвънявания чу телефонния секретар.

Сигурно работеше по другия случай.

Или разговаряше с жена си.

Данс захвърли телефона обратно на седалката.

Пред къщата преброи половин дузина полицейски коли. И две линейки.

Шерифът на област Сан Бенито, с когото често работеха, я видя и й помаха да приближи. Няколко полицаи се отдръпнаха и тя паркира на полянката до шерифа.

Травис Бригам лежеше с покрито лице.

Данс натисна спирачката, слезе от колата и бързо се отправи към момчето. Забеляза босите крака, бледата кожа и белезите по прасците от веригата.

— Травис — промълви тихо.

Момчето подскочи, сякаш го събуждат от дълбок сън.

Махна влажната кърпа и торбата с лед от лицето си. Примигна и се взря в нея.

— О… ммм… агент… Май не си спомням името ви.

— Данс.

— Съжалявам — искрено се притесни.

— Няма проблем.

Катрин Данс едва удържа сълзите.

 

 

Лекарят обясни, че момчето ще се оправи.

Най-лошото му нараняване — всъщност единственото сериозно — бе от удара в полицата над камината в дневната на Чилтън, когато отрядът за бързо реагиране от Сан Бенито нахлу в къщата.

Екипът наблюдавал къщата в очакване на Данс, но командирът забелязал през прозореца, че Травис влиза в дневната с пистолет. Джеймс Чилтън също извадил оръжие. Изведнъж момчето насочило дулото към себе си.

Командирът заповядал на полицаите да действат. Хвърлили димни гранати в помещението, които се взривили със силна експлозия и съборили Чилтън на пода, а момчето се блъснало в ръба на полицата над камината. Отрядът се втурнал вътре и обезоръжил и двамата. Закопчали Чилтън и го издърпали навън; после отвели Доналд Хокън и съпругата му на сигурно място и извикали медицински екип за Травис.

— Къде е Чилтън? — попита Данс.

— Ей там! — посочи шерифът една от полицейските коли. Блогърът седеше вътре с наведена глава.

Щеше да си поговори с него по-късно.

Вгледа се в нисана на Чилтън. Вратите бяха отворени. Специалистите бяха извадили всичко — най-забележителната находка бяха последният кръст и букет повехнали червени рози. Чилтън явно е възнамерявал да ги остави наблизо, след като убие семейство Хокън. До колата беше и велосипедът на Травис, а в чист найлонов плик — сивото яке с качулка, което Чилтън бе откраднал и носил, за да заблуди очевидците.

— А как са семейство Хокън? — попита Данс парамедиците.

— Потресени, понатъртени, но ще се оправят. На верандата са.

— Добре ли си? — обърна се Данс към Травис.

— Предполагам — отвърна той.

Ама че глупав въпрос му зададе! Как да е добре след отвличането и след като Чилтън му е наредил да убие Доналд Хокън и съпругата му.

Явно бе предпочел смъртта.

— Родителите ти ще дойдат скоро — каза му.

— Така ли? — предпазливо попита Травис.

— Много се притесняват за теб.

Той кимна, но лицето му изразяваше съмнение.

— Майка ти се разплака от щастие, когато й съобщих.

Вярно беше. Но нямаше представа как е реагирал баща му.

Един полицай донесе на Травис бутилка.

— Благодаря — каза момчето и жадно изгълта колата. Очевидно се поправяше добре въпреки пленничеството. Лекарят беше прегледал раните по глезените му. Трябваше само да ги намажат с антибиотик и да ги превържат. Данс осъзна, че охлузванията са от веригата. Обзе я ярост. Изпепели с поглед Чилтън, когото прехвърляха в кола на монтерейското шерифство. Блогърът обаче не вдигна очи.

— Какво спортуваш? — попита полицаят, донесъл колата. Опитваше се да разсее Травис.

— Предимно играя.

— Точно това имах предвид — обясни полицаят и отдаде уклончивия отговор на момчето на временната загуба на слух от експлозиите. Повиши тон: — Коя ти е любима? Футбол, баскетбол, бейзбол?

Момчето примижа срещу младежа в синя униформа.

— Е, всичките ги играя по малко.

— Така се поддържа форма.

Полицаят не разбираше, че спортният екип включва само джойстик, а игрището е с диагонал едва четирийсет сантиметра.

— Но не започвай с пълна пара. Мускулите ти сигурно са отслабнали. Намери си треньор.

— Добре.

Разнебитен стар нисан с олющена червена броня забръмча по пътя. Спря пред къщата и отвътре излязоха семейство Бригам. С обляно в сълзи лице Соня се втурна през тревата и прегърна сина си.

— Мамо!

Приближи и баща му. Спря до тях с мрачно лице и изгледа момчето от главата до петите.

— Отслабнал си. Побледнял. Боли ли те нещо?

— Ще се оправи — каза парамедикът.

— Как е Сами? — попита Травис.

— При баба ти е. Малко е изнервен, но е добре.

— Намери го и го спаси — все така мрачно се обърна бащата към Данс.

— Не само аз. Всички.

— В това мазе ли те държеше? — попита Боб Бригам сина си.

Момчето кимна, вперило поглед в земята.

— Не беше толкова зле. Но беше много студено.

— Кейтлин разказа на всички какво се е случило — обясни майка му.

— Така ли?

— Не биваше да поемаш вината… — започна баща му сякаш против волята си.

— Тихо! — изсъска рязко майка му.

Мъжът сключи вежди, но замълча.

— Какво ще стане с нея? — попита момчето. — С Кейтлин?

— Не е наша грижа — отсече майка му. — Няма да се тревожим за това. — Обърна се към Данс и попита: — Можем ли да си вървим? Да се прибираме у дома?

— Ще вземем показанията по-късно. Не е спешно.

— Благодаря — каза Травис на Катрин.

Баща му повтори същото като ехо и стисна ръката й.

— А! Травис! Щях да забравя. — Тя му подаде лист хартия.

— Какво е това?

— Някой, който иска да му се обадиш.

— Кой?

— Джейсън Кеплер.

— Кой е той?… О! Страйкър! — примигна Травис. — Познаваш ли го?

— Търсеше те. Помогна ни да те намерим.

— Така ли?

— Да. Каза, че никога не сте се виждали.

— Лично не.

— А живеете на пет километра един от друг.

— Нима? — усмихна се изненадано момчето.

— Иска да се срещнете.

То кимна изненадано, сякаш идеята да се види на живо с приятел от виртуалния свят му изглеждаше много странна.

— Хайде, скъпи. Да се прибираме у дома — подкани го майка му. — Ще приготвя специална вечеря. Брат ти те очаква с нетърпение.

Соня, Боб Бригам и синът им поеха към колата. Бащата вдигна ръка и обгърна раменете на Травис. За кратко. После се отпусна. Катрин Данс забеляза предпазливата прегръдка. Не вярваше в божествено спасение, а в идеята, че клетите смъртни са способни сами да се спасят при подходящо стечение на обстоятелствата. Доказателствата за истинността на това твърдение откриваме в най-деликатни сигнали като този — една широка длан, отпусната върху кльощави момчешки рамене.