Джефри Дивър
И няколко червени рози (39)

39.

Гъстата мъгла се стелеше над магистралата и виещата се Харисън Роуд. Намираше се точно на юг от Кармел — по пътя за „Пойнт Лобос“ и „Биг Сър“ — безлюдна хълмиста местност с разпръснати тук-там поля обработваема земя.

И близо до древната земя на индианците олони, където Арнолд Брубейкър възнамеряваше да построи завода си за пречистване на морска вода.

Вдъхвайки мириса на борове и евкалипти, Данс бавно следваше късите светлини на фаровете през мъглата. Подмина няколко коли, които едва се движеха в насрещното платно, и се замисли дали анонимният информатор е бил местен или случайно преминаващ шофьор.

Нещо…

Харисън Роуд свързваше напряко Кармел Вели Роуд и магистрала № 1, а оттук минаваха мнозина.

Скоро стигна „Пайн Гроув Уей“ и паркира.

Строежът беше недовършен хотелски комплекс, обречен на разруха, понеже главната сграда беше изгоряла при съмнителни обстоятелства. Отначало заподозряха застрахователна измама, но в крайна сметка извършителите се оказаха защитници на околната среда, които искали да опазят природата. (По ирония на съдбата зелените терористи бяха объркали сметките — огънят се разпространи и унищожи стотици акри девствени гори.)

Дърветата надигнаха отново корони, но по незнайни причини проектът замря и строежът остана недовършен — няколко запуснати сгради и основи, вкопани дълбоко в глинестата почва. Мястото бе оградено с наклонена телена мрежа с табели „Опасност!“, „Не преминавай!“, но всяка година се налагаше да спасяват тийнейджъри, паднали в яма или приклещени в руините, докато пият или пушат марихуана, а веднъж — докато правеха секс в най-неудобното и неромантично място за подобни занимания.

А беше и страшничко.

Данс грабна фенера от жабката и слезе от джипа си.

Влажният ветрец я прониза. Побиха я тръпки.

„Спокойно.“

Усмихна се накриво, включи фенера и закрачи напред, осветявайки плътните храсталаци.

По магистралата премина кола, гумите изскърцаха по влажния асфалт на завоя. После звукът отведнъж замря, сякаш автомобилът се беше изпарил в друго измерение.

Данс предполагаше, че „нещото“, споменато от анонимния гражданин, е последният кръст, оповестяващ смъртта на Джеймс Чилтън.

Наоколо обаче не се виждаше никакъв кръст.

Какво друго можеше да е имал предвид?

Дали бяха забелязали или чули Травис?

Мястото предоставяше прекрасно укритие.

Данс спря и се ослуша за викове за помощ.

Само вятърът шумеше в короните на дъбовете и боровете.

Дъбове… В ума й изплува един от импровизираните крайпътни кръстове. И онзи в задния й двор.

Дали да повика подкрепление и да нареди да претърсят района? Не още.

Искаше й се анонимният гражданин да беше тук. Дори най-неохотните свидетели са добър източник на сведения. Нежеланието на Тами Фостър да им съдейства например не бе забавило разследването.

Компютърът на Тами. Там се крие отговорът. Или поне насоката.

Но очевидецът не беше тук. Разполагаше само с фенера и мрачната изоставена строителна площадка.

Където да открие „нещо“.

Катрин се промъкна през една от вратите и закрачи бавно навътре. Пламъците бяха погълнали основната сграда, а другите — служебни помещения, гаражи и комплекси с хотелски стаи, бяха укрепени с дървени скелета. Различи около шест изкопа за основи, маркирани с оранжеви табели. Гъстата мъгла обаче отразяваше лъчите на фенера и я заслепяваше. Данс се движеше предпазливо, за да не пропадне.

Обхождаше мястото крачка по крачка, спираше, оглеждаше се за следи от стъпки.

Какво, по дяволите, беше видял анонимният информатор?

Чу някакъв звук. Изпука клон. После още един.

Данс замръзна.

Сигурно беше сърна. Цели стада живееха в околните гори. И не само сърни. Миналата година рис уби туристка, тичала за здраве. Звярът нахапал клетата жена и избягал. Катрин разкопча сакото и потупа дръжката на глока, за да си вдъхне кураж.

Пак изпука клон, после нещо изскърца.

Сякаш се размърда панта на стара врата.

Данс потрепери от страх. Помисли си, че макар убиецът да е обезвреден, мястото е идеално свърталище за нелегални производители на метадон и гангстери.

Но дори не й мина през ума да се върне. Ами ако Травис беше тук? „Продължавай“ — окуражи се мислено.

Оглеждаше се за помещения, където можеха да скрият отвлечен, за затворени врати, за отпечатъци от стъпки.

Стори й се, че долавя стенание. Дали да не повика момчето по име? Инстинктът обаче я предупреди да внимава.

Закова се на място.

На десетина метра сред мъглата се очерта човешки силует. Придвижваше се дебнешком.

Данс ахна, изключи фенера и извади пистолета.

Вгледа се пак натам — фигурата беше изчезнала.

Не беше плод на въображението обаче. Беше убедена, че е видяла някого — мъж, доколкото можа да прецени.

Сега стъпките се чуха по-ясно. Пукаха съчки, сухите листа шумоляха. Човекът я заобикаляше отдясно. Правеше няколко крачки, после спираше.

Данс попипа мобилния телефон в джоба си. Но ако се обадеше, щеше да издаде къде е. А едва ли мъжът беше дошъл тук — във влажната мъглива нощ — на разходка.

Реши да се върне към колата. В багажника държеше пушка — само веднъж бе стреляла с нея. На учение.

Данс тръгна обратно. Листата шумоляха издайнически под подметките й.

Всяка стъпка крещеше: „Тук съм! Ето!“

Спря. Другият обаче продължаваше напред през храсталака някъде вдясно из непрогледната мъгла.

После шумът от стъпките замря.

Спрял ли беше и той? Или минаваше през голо място, дебнейки подходящ момент да я нападне?

„Върни се в колата, намери прикритие, вземи пушката и извикай подкрепление“ — повтаряше си Данс.

До телената мрежа оставаха петдесетина крачки. В мътната белезникава светлина на лунните лъчи, процеждащи се през мъглата, тя се огледа на всички страни. Някъде листата бяха по-малко, но нямаше как да продължи съвсем безшумно. Нямаше за кога да чака.

Другият обаче не се чуваше.

Криеше ли се?

Или си беше тръгнал?

Или се промъква под прикритието на гъстата растителност?

Побиха я тръпки. Катрин се обърна рязко, но зад гърба й се възправяха само призрачните сгради, дървета и ръждясали цистерни.

Данс се приведе. Изпъшка от рязката болка в глезена — от преследването край къщата на Травис онзи ден. Тръгна възможно най-бързо към оградата. Устоя на изкушението да побегне, за да не се спъне в стърчащите над бетона железа.

Двайсет и пет крачки до оградата.

Наблизо изпука съчка.

Данс се закова на място, падна на колене и вдигна пистолета, търсейки мишена. В лявата ръка държеше фенера. Прииска й се да го включи. Но инстинктът отново я възпря. В мъглата лъчът щеше да я заслепи и да я направи отлична мишена на мъжа.

Недалеч миеща мечка се измъкна от укритието си и побягна, раздразнена от натрапниците.

Данс стана и тръгна бързо към оградата, оглеждайки се често през рамо. Не забеляза да я преследва някой. Излезе през вратата и затича към колата, стиснала телефона в ръка. Прехвърляше в движение набраните номера.

В мрака проехтя силен глас точно зад гърба й:

— Не мърдай! Въоръжен съм!

Данс замръзна. Сърцето й заби като чук. Беше направил пълен кръг, минал беше през друга врата или тихо беше прескочил оградата.

Помисли си, че стига да е искал, досега да я е убил. А заради мъглата и влагата навярно не беше видял нейния пистолет.

— Веднага легни на земята!

Тя понечи да се обърне.

— Спри! На земята!

Но тя се обърна и застана лице в лице с мъжа и протегнатата му право към нея ръка.

Взря се в него и замръзна изненадано. Носеше униформа на монтерейското шерифство. Позна го. Беше младият синеок полицай, помагал й няколко пъти. Дейвид Рейнолдс.

— Катрин? — възкликна той.

— Какво правиш тук?

Рейнолдс поклати глава и се подсмихна. Не отговори, само се озърна. Свали оръжието, но не го върна в кобура.

— Ти ли беше? Там вътре? — попита най-сетне, извръщайки се към строежа.

Тя кимна.

Полицаят продължи да се оглежда напрегнато, тялото му говореше, че още е готово за битка.

Откъм ръката й долетя приглушен глас:

— Ти ли си, шефе? Ти ли се обаждаш?

Рейнолдс примигна.

Данс вдигна телефона и каза:

— Ти ли си, Ти Джей?

Когато беше чула мъжът да изскача иззад гърба й, натисна бутона за избиране.

— Да, шефе. Какво става?

— На строежа край Харисън Роуд съм. С полицай Рейнолдс от шерифството.

— Открихте ли нещо? — попита младият агент.

Коленете й се подкосиха и сърцето й блъскаше в гърдите от уплахата.

— Не още. Ще ти звънна пак.

— Разбрано, шефе.

Рейнолдс най-сетне прибра оръжието в кобура. Въздъхна дълбоко.

— Направо ми изкара акъла!

— Какво правиш тук? — попита Данс.

Обясни й, че преди около час в шерифството се обадил анонимен гражданин да съобщи, че видял „нещо“, свързано със случая с кръстовете край пресечката на „Пайн Гроув“ и „Харисън“.

Същото обаждане беше довело и нея тук.

Понеже така или иначе помагал за случая, изявил желание да провери на място. Претърсвал строежа, видял светлината от фенера и се приближил. В мъглата не разпознал Данс и си помислил, че може да е наркодилър.

— Откри ли някаква следа от Травис?

— Травис? — учуди се той. — Не. Защо, Катрин?

— Мястото изглежда подходящо за скривалище.

— Е, огледах внимателно. Но нищо не видях.

— Все пак искам да съм сигурна — заяви тя. После се обади на Ти Джей да организира претърсване.

В крайна сметка разбраха какво е видял анонимният информатор.

Откри го Рей Каранео, пристигнал на мястото с още полицаи от шерифството и Бюрото.

„Нещото“ наистина беше кръст, забит край „Пайн Гроув“, на стотина крачки от пресечката с Харисън Роуд.

Но кръстът нямаше нищо общо с Грег Шефър, Травис Бригам и блога.

Данс въздъхна гневно, когато видя какво са открили.

Кръстът бе по-старателно изработен от другите, а под него лежаха лалета и маргарити, а не рози.

И надписът съдържаше име. Всъщност — две имена.

„Хуан Милър, полицай

Убит от Едит Данс“

Сигурно го беше оставил член на „Животът над всичко“ — анонимният информатор, естествено.

Данс го изтръгна разярено от земята и го захвърли встрани.

Претърсването се оказа безплодно, не откриха улики и свидетели. Катрин Данс тръгна изморено към колата и се върна у дома, чудейки се колко ли неспокоен ще е сънят й.

Ако изобщо успееше да заспи.