Джефри Дивър
И няколко червени рози (35)

35.

Катрин Данс се бе върнала в щабквартирата на Бюрото. Разочарова я вестта, че Джонатан Боулинг се е прибрал в Санта Крус. Но понеже бе улучил десятката, разкривайки Страйкър — тоест Джейсън — в момента нямаше с какво да помогне.

Рей Каранео се обади с интересни новини — Клинт Авъри напуснал офиса на компанията преди десетина минути. Агентът го последвал през виещите се пътища из Небесните пасбища — както легендарният писател Джон Стайнбек бе кръстил плодородните земи в областта. Авъри спирал два пъти. Първия път се срещнал с двама мрачни мъже, облечени като каубои, в лъскав пикап. Втората му среща била с белокос мъж с елегантен костюм в кадилак. Срещите изглеждали подозрителни. Авъри очевидно нервничел. Каранео записал табелите. Наредил да го проверят в базата-данни.

Авъри се отправил към Кармел. Каранео го следваше неотлъчно.

Обзе я отчаяние. Надяваше се разговорът да стресне строителния бос и да го пришпори към укритието, където държи уликите и навярно самия Травис.

Но сметките й излязоха криви.

Все пак оставаше вариантът мъжете, с които се бе срещнал, да са наемниците, извършили убийствата. Проверката на автомобилните номера щеше да изясни нещата.

Ти Джей подаде глава през вратата.

— Още ли те интересува Хамилтън Ройс?

Човекът, който вероятно крои как да срине кариерата й.

— Очаквам едноминутно резюме.

— Какво?

— Обобщение. Кратко изложение.

— Резюме ли му казват? Добре е всеки ден да научаваш по нещо ново… Така… Ройс е бивш адвокат. Мистериозно и бързо зарязва практиката. Желязно момче. Работи основно с шест-седем държавни организации. Омбудсман е официалното му служебно положение. Неофициално урежда проблеми. Гледала ли си филма „Майкъл Клейтън“?

— С Джордж Клуни? Естествено. Два пъти.

— Два пъти?

— Е! Джордж Клуни!

— Аха. Е, Ройс се занимава със същото. Напоследък работи много за висши служители в кабинета на губернатора — държавната енергийна комисия, финансовата комисия… Ако има проблем, той е на разположение.

— Какъв проблем?

— Разногласия между комисиите, скандали, връзки с обществеността, оспорени договори. Още чакам по-подробна информация.

— Съобщи ми, ако откриеш нещо, което да използвам — употреби любимия израз на Ройс.

— Да го използваш? За какво?

— Малко се посдърпахме с него.

— И искаш да го шантажираш?

— Силна дума. Да речем, че искам да си запазя работата.

— И аз искам да ти запазя работата, шефе. Нали ми отърва кожата при онзи случай с убийството. А какво става с Авъри?

— Рей му е опашка.

— Обичам тази дума. Почти като „сянка“.

— А какво става със списъка на Чилтън?

Ти Джей обясни, че издирването на заподозрените върви бавно. Някои са се преместили, други били с променени имена.

— Дай ми половината. Да се заема и аз.

Младият агент й връчи лист хартия.

— Ще ти дам по-късия, защото си ми любимият шеф.

Данс прегледа имената, обмисляйки как да действа. В съзнанието й изникнаха думите на Джон Боулинг. Споделяме твърде много лична информация онлайн. Прекалено много.

Катрин Данс реши да отложи ровенето из официалните бази-данни — Националната система за криминално проявени, Програмата за тежки престъпления и Калифорнийската система за поставени под запрещение — за по-късно. На първо време се задоволи с „Гугъл“.

 

 

Грег Шефър се приближи към Джеймс Чилтън.

Юмрукът му отново се стрелна като пружина и удари лицето на блогъра горе-долу на същото място, където беше уцелил жена му. Симетрията му допадна. Хареса му и как изхрущяха костите под свитите му кокалчета. И кръвта.

Заля го вълна на задоволство.

Главата на блогъра се отметна назад над облегалката на стола. От устата му се изтръгна стенание. Само дето кучият син не изглеждаше достатъчно ужасен.

— Аштън! Какво целиш?

Шефър се представяше за Грег Аштън, за да се свърже с Чилтън, без да събуди подозрение.

Чуеше ли името „Шефър“, Чилтън щеше да бие тревога.

Или пък не? Нищо чудно да забравя жертвите, пострадали заради блога му.

Тази мисъл разяри още повече Шефър и когато Чилтън понечи отново да заговори, го удари още веднъж.

— По дяволите? — изгледа го предизвикателно блогърът. — Слушай! Нека обсъдим проблема.

Шефър се наведе и го сграбчи за яката.

— Ще прочетеш изявление — просъска. — Ако не усетя искрено разкаяние, жена ти ще умре. И децата ти. Знам, че скоро ще се приберат. Следя ги. Знам им режима. — Обърна се към Патриша: — И знам, че брат ти е с тях. Яко момче, но безсилно срещу куршумите.

— О, Боже, не! — простена тя и се обля в сълзи. — Моля те!

По лицето на Чилтън най-сетне се изписа страх.

— Остави семейството ми! Моля те… Ще направя, каквото пожелаеш. Само ги пощади.

— Изчети изявлението. Все едно сам си го писал — предупреди го Шефър. — Тогава няма да се занимавам с тях. Съжалявам ги. С нищо не са заслужили да споделят живота си с нещастник като теб.

— Ще го прочета — обеща блогърът. — Но кой си ти? Какво целиш? Дължиш ми обяснение.

— Нищо не ти дължа! — разяри се пак Шефър. — Нищичко! Арогантно копеле! — Заби юмрук в слепоочието на Чилтън и го зашемети. — Кой съм аз ли? Познаваш ли хората, чиито живот разбиваш? Не, разбира се. Седиш си в проклетия стол, на километри от реалния свят и дрънкаш, каквото ти хрумне. Натискаш няколко бутона, изпращаш написаното и се захващаш със следващия. Думата „последствия“ говори ли ти нещо?

— Стремя се да съм коректен. Ако съм сгрешил…

— Толкова си заслепен! — Очите на нападателя горяха. — Не разбираш, че дори да си изложил вярно фактите, пак може да сбъркаш. Всички тайни на света ли трябва да вадиш наяве? Трябва ли да съсипваш живота на хората в името на рейтинга?

— Моля те!

— Говори ли ти нещо името Антъни Шефър?

— О! — Чилтън затвори очи. Когато ги отвори, в погледа му се четеше разбиране и може би дори разкаяние. Но това не разчувства Шефър.

Поне си спомняше човека, когото бе унищожил.

— Кой е той, Джим? — попита Патриша.

— Кажи й, Чилтън.

— Гей. Самоуби се преди няколко години, когато го разкрих. И той е?…

— Мой брат — глухо призна мъжът.

— Съжалявам.

— Съжаляваш? — изсумтя Шефър.

— Още тогава поднесох извинения. Не съм искал да умира! Знаеш го. Чувствах се ужасно.

Шефър се обърна към Патриша и горчиво отбеляза:

— На съпруга ти — рупор на нравствената и справедлива вселена — не му се понрави, че църковен настоятел е гей.

— Не е така — възрази Чилтън. — Той поде мащабна кампания срещу гей браковете в Калифорния. Аз критикувах лицемерието му, а не сексуалната му ориентация. И неморалността му. Той беше женен, имаше деца… но при пътувания по работа се забавляваше с гей проститутки. Изневеряваше на жена си, понякога с по трима на вечер!

Блогърът пак започна да се държи предизвикателно. На Шефър му се дощя да го удари пак. Така и направи — бързо и силно.

— Тони се опитваше да намери Божия път. На няколко пъти се отклони. А ти го обрисува като чудовище. Дори не му даде шанс да обясни. Бог му помагаше да намери пътя.

— Е, Бог не се справяше много добре. И ако…

Юмрукът се стрелна отново.

— Джим, не спори с него! Моля те!

Чилтън сведе глава. Най-сетне изглеждаше отчаян, тъжен и уплашен.

Шефър се наслади на жалкия му вид.

— Прочети изявлението.

— Добре. Както кажеш. Ще го прочета. Но семейството ми… моля те. — Изписаната по лицето на Чилтън мъка опияняваше Грег като неземна амброзия.

— Имаш думата ми — обещанието прозвуча искрено, макар да си помисли, че Патриша ще го надживее само с две секунди. Хуманен акт в крайна сметка — съпругата не би желала да живее без него. Освен това беше свидетел.

Що се отнася до децата — нямаше намерение да ги убива. Първо, щяха да се приберат чак след час, а той отдавна щеше да си е тръгнал. Второ, искаше да предизвика съчувствието на обществото, а убийството на деца едва ли ще пробуди такива чувства.

Залепи лист хартия под камерата — изявлението, което написа сутринта. Редактира неколкократно покъртителното слово, за да не се досети никой кой стои зад престъплението.

Чилтън прочисти гърло и погледна надолу. Зачете:

— Подготвил съм обръщение… — гласът му секна.

Чудесно! Шефър не спря записа.

Блогърът започна отначало:

— Подготвил съм обръщение към всички, които четат блога ми „Чилтън Рипорт“. Най-ценното в този свят е неопетненото име, а аз цял живот безсмислено и ненужно накърнявах авторитета на много изтъкнати и достойни граждани.

Чилтън се справяше чудесно.

— Лесно е човек да си купи евтин компютър и софтуер, да си направи блог и хоп! — вече има къде да споделя лични мнения — при това да ги споделя с милиони хора по света. Чувството за власт опиянява. Но тази власт не е честно извоювана. Тя е открадната. Давах гласност на много слухове. Слуховете се разпространяваха и се превръщаха в истини дори когато бяха лъжа отначало докрай. Съсипах не един живот… Блогът ми опетни името на един младеж — Травис Бригам. Опетни го непоправимо. Не заслужавам да живея. Той отмъсти на онези, които го нападаха, на приятелите ми… сега отмъщава на мен. Аз съм отговорен за съсипания му живот.

По лицето на Чилтън се стичаха сълзи. Какво блаженство! Шефър беше на седмото небе.

— Поемам отговорността за накърнената репутация на Травис Бригам… и на всички други, които нехайно съм петнил. Присъдата, която Травис изпълнява, е предупреждение към всички — истината е свещена. Слуховете не са истина… А сега, сбогом.

Чилтън пое дълбоко дъх и погледна към жена си.

Шефър се почувства удовлетворен. Блогърът изпълни добре задачата. Шефър спря камерата и погледна през обектива. Само Чилтън беше на фокус. Не искаше да снима смъртта на съпругата му. Дръпна триножника назад, за да се вижда цялото тяло на блогъра. Ще стреля само веднъж — в сърцето — и ще заснеме агонията. После ще пусне записа в социалните сайтове и в други блогове. За две минути видеото щеше да се появи в „Ютуб“. Ще го изгледат няколко милиона, преди компанията да го махне. Пиратският софтуер за сваляне на клипове обаче дотогава ще се е задействал и из цял свят като ракови клетки ще плъзнат копия.

— Ще те заловят — измърмори Чилтън.

— Няма да търсят мен. А Травис Бригам. И, честно казано, едва ли ще се стараят много-много. Имаш доста врагове, Чилтън.

Шефър вдигна пистолета.

— Не! — изкрещя отчаяно Патриша. Той устоя на изкушението да я застреля първа.

Насочи дулото към мишената и забеляза подигравателните искри в очите на Джеймс Чилтън.

Шефър натисна бутона за запис и се накани да стреля.

— Спри! Не мърдай!

Гласът долетя откъм отворената врата на кабинета.

— Хвърли оръжието! Незабавно!

Шефър се взря в стройния полицай с бяла риза и навити ръкави. Смуглият младеж го държеше на мушка.

Не! Как го бяха открили?

Грег не отмести пистолета, насочен към гърдите на блогъра.

— Ти го хвърли! — извика на полицая.

— Свали оръжието — спокойно нареди полицаят. — Последно предупреждение.

— Ако ме застреляш. Ще… — изръмжа Шефър.

Припламна жълта искра, нещо блъсна главата му и вселената почерня.