Джефри Дивър
И няколко червени рози (32)

32.

— Може ли да поговоря с Кейтлин?

— Вие сте? — попита Вирджиния Гарднър, майката на оцелялото в катастрофата на девети юни момиче.

Данс се представи.

— Видях се с дъщеря ви онзи ден в лятното училище.

— А, вие сте полицайката. Организирахте да охраняват дома ни.

— Точно така.

— Открихте ли Травис?

— Не, аз…

— Близо ли е? — озърна се разтревожено жената.

— Не. Искам да задам още няколко въпроса на дъщеря ви.

Вирджиния Гарднър покани Данс в антрето на просторната модерна къща в Кармел. Данс си помни, че Кейтлин смята да кандидатства в реномиран медицински колеж. Явно родителите й можеха да си позволят таксата.

Огледа обширната дневна. По стените висяха абстрактни платна — две големи, ярки черно-жълти картини и една представляваща кървавочервени петна. Вдъхнаха й безпокойство. Помисли си колко е различна обстановката от уютната атмосфера в дома на Травис и Джейсън в „Дименшън Куест“.

Е, правим си красиви къщи в Етерия, понеже където живеем, в реалния свят искам да кажа, не е много хубаво…

Майката на момичето изчезна и след минута се върна с Кейтлин — в джинси и лимоненожълта тениска под тесен бял пуловер.

— Здрасти — неспокойно поздрави момичето.

— Здравей, Кейтлин. Как си?

— Добре.

— Ще ми отделиш малко време, нали? Само още няколко допълнителни въпроса.

— Разбира се, няма проблем.

— Да седнем ли?

— Да вървим в слънчевата стая — предложи госпожа Гарднър.

Минаха през кабинета. На стената висеше диплома от Калифорнийския университет. Медицински колеж. Бащата на момичето.

Настаниха се. Майката и дъщерята седнаха на дивана, а Данс — на стол с твърда облегалка. Приближи го към тях и започна:

— Искам първо да споделя новината. Днес е извършено ново убийство. Чухте ли?

— О, не! — прошепна госпожа Гарднър.

Момичето замълча. Затвори очи. Лицето му — с ореол от руса коса — пребледня.

— Не разбирам как си могла да излизаш с него — ядосано прошепна майката.

— Мамо — проточи Кейтлин, — не съм излизала с него. Никога. С Травис? Как не!

— Искам да кажа… той е опасен.

— Кейтлин — намеси се Данс, — наистина се мъчим да го открием. Само дето късметът ни изневерява. Научавам повече за него от приятелите му, но…

— Тези деца от Колумбийския… — вметна майка й.

— Моля ви, госпожо Гарднър.

Жената я погледна обидено, но замълча.

— Завчера ви казах всичко, за което се сетих.

— Само още няколко въпроса. Накратко.

Данс придърпа още по-близо стола и извади бележник. Отвори го и прелисти съсредоточено страниците. Поспря и кимна.

Кейтлин се взираше неподвижно в бележника.

Данс се усмихна и я погледна в очите:

— Сега, Кейтлин, спомни си вечерта на бала.

— Аха…

— Разбрах нещо интересно. Разпитвах Травис, преди да избяга. Водех си бележки — кимна към бележника в скута й.

— Така ли? Разговаряли сте с него?

— Да. Не обърнах особено внимание, докато не се срещнах с теб и още неколцина. Но сега се надявам да изясним някои подробности, които ще ни подскажат къде се крие.

— Толкова ли е трудно да… — подхвана госпожа Гарднър сякаш несъзнателно. Но строгият поглед на Катрин я накара да замълчи.

— С Травис сте разговаряли. Онази нощ?

— Не съвсем.

Данс заразлиства бележника.

— Е, само накрая — добави момичето. — По време на бала той стоеше сам.

— Но в колата сте говорили, нали? — кимна Данс към бележника.

— Да, малко. Не си спомням много. Всичко ми е замъглено. Заради катастрофата и…

— Разбирам. Но ще ти прочета нещо и те моля да допълниш подробностите. Кажи ми, ако си спомниш нещо, казано от Травис преди инцидента.

— Добре.

Данс прегледа пак бележника.

— Така. Да започваме: „Къщата беше хубава, но от алеята ме побиха тръпки.“ — Катрин вдигна глава. — „Сметнах, че Травис може би се страхува от височини.“

— Да, за това говореше — кимна Кейтлин. — Алеята се виеше по хълма. Травис каза, че винаги го преследва страхът от падане. Погледна настрани и се възмути, че няма мантинела.

— Добре — усмихна се Данс. Момичето й отвърна плахо. Катрин се загледа в бележника. — Ами това? „Лодките са страхотни! Винаги съм искал да имам.“

— О, да! Стана дума за пристанището. Травис спомена, че сигурно е чудесно да отплаваш за Санта Крус. — Кейтлин отмести поглед. — Май искаше да ми предложи да тръгна с него. Но се засрами.

— Значи може би се крие на някоя лодка — усмихна се Данс.

— Да, възможно е. Май говореше колко е прекрасно да пътешестваш с яхта.

— Добре… Ето друго. „Тя има повече приятели от мен. Аз излизам само с един-двама.“

— Да, спомням си го. Стана ми жал, че няма приятели. Поприказвахме.

— Травис спомена ли имена? Някой, при когото би могъл да отседне? Помисли си. Важно е.

Момичето присви очи, потърка коляно и въздъхна.

— Не.

— Няма проблем, Кейтлин.

— Съжалявам — отрони плахо тя.

Данс се усмихна отново. Готвеше се за следващия етап. Нямаше да е лесно — нито за момичето, нито за майка му, нито за самата нея. Но се налагаше.

Тя се приведе.

— Не си искрена с мен, Кейтлин.

— Какво? — примигна момичето.

— Не бива да говорите така на дъщеря ми — измърмори госпожа Гарднър.

— Травис не ми каза нищо такова — спокойно обясни Данс. — Измислих си го.

— Лъжете значи! — обади се майката.

Не точно. Подбираше си внимателно думите и изобщо не спомена, че ги е изрекъл Травис Бригам.

Момичето пребледня.

— Капан ли й поставяте? — нападна я госпожа Гарднър.

Точно така. Данс имаше хипотеза и искаше да я докаже. На карта беше поставен животът на много хора.

Не обърна внимание на майката и заговори на Кейтлин:

— Но ти се преструваше, че Травис наистина е разговарял за това в колата.

— Аз… аз просто се стараех да съм полезна. Неприятно ми е, че не знам повече.

— Не, Кейтлин. Мислеше си, че може наистина да сте разговаряли в колата. Но нищо не помниш, понеже си била пияна.

— Не!

— Напуснете веднага — нареди майката.

— Не съм приключила — отсече Данс.

Прецени, че заради интелектуалната атмосфера в семейството и механизмите на оцеляване в него по скалата на Майерс-Бригс Кейтлин е мисловен и възприемчив характер. Навярно по-скоро интровертен. И макар да използва различни похвати, когато лъже, в момента се проявяваше по-скоро като адаптор.

Мамеше за самосъхранение.

Ако разполагаше с повече време, Данс щеше да изтръгне истината по-бавно и по-заобиколно. Но типажът на Кейтлин й позволяваше да приложи повече натиск и да не отстъпва, както с Тами Фостър.

— Пила си на бала.

— Аз…

— Видели са те, Кейтлин.

— Пийнах малко, вярно.

— Преди да дойда, разговарях с няколко ученици, които са присъствали на бала. Казаха, че с Триш и Ванеса сте изпили бутилка текила, след като си видяла Майк с Браяна.

— Да… и какво?

— На седемнайсет си — ядоса се майка й. — Ето какво!

— Наредих да направят възстановка на инцидента, Кейтлин — с равен тон съобщи Данс и се приведе напред.

— Ще прегледам колата ти. Проучват всичко — седалките, огледалото за обратно виждане… И установяват дори височината на шофьора.

Момичето не помръдна. Само брадичката му потрепери.

— Време е за истината, Кейтлин. Много зависи от нея. Не бива да си играем с живота на хората.

— Каква истина? — прошепна майка й.

Данс не откъсваше очи от момичето.

— Онази нощ е карала Кейтлин. Не Травис.

— Не! — извика Вирджиния Гарднър.

— Така ли е, Кейтлин?

Момичето остана безмълвно. После главата му клюмна, раменете му се отпуснаха. Жестовете му издаваха болка и поражение. Негласният отговор беше „да“.

— Майк си тръгна, прегърнал онази кучка! — с пресекващ глас подхвана Кейтлин. — Знаех, че отиват да се чукат у тях. Исках да отида там, да…

— Достатъчно! — прекъсна я майка й.

— Млъкни! — изхлипа момичето. — Да, аз карах.

Вината най-сетне изплува на повърхността.

— След инцидента Травис те е издърпал на съседната седалка, а той е седнал на шофьорското място — продължи Данс. — Престорил се е, че той е карал. За да те спаси.

Спомни си разговора с Травис.

Не съм направил нищо лошо!

Беше усетила фалшивата нотка. Но си помисли, че лъже за нападението срещу Тами. Всъщност Травис е имал предвид катастрофата.

Идеята хрумна на Данс, докато разглеждаше къщата на Травис — Медикус, и семейството му в Етерия. Фактът, че в „Дименшън Куест“ момчето се вживява в ролята на лечител, а не на убиец, оборваше предположението й, че е склонен към насилие. После разбра, че Травис е пожелал да спаси живота на кралицата на елфите. Предположи, че е възможно да го е направил и в реалния живот — поемайки вината за инцидента, за да не отиде момичето, на което се е възхищавал, в затвора.

С обляно в сълзи лице Кейтлин се облегна назад. Цялото й тялото излъчваше напрежение.

— Просто изгубих самообладание. Напихме се. Исках да намеря Майк и да му кажа какво чудовище е. Триш и Ванеса бяха по-зле. Реших да карам аз. Но Травис ни последва и се опита да ме разубеди. Искаше да вземе ключовете. Но аз не ги давах. Бях побесняла. Триш и Ванеса седнаха отзад, а той се вмъкна до мен и заповтаря: „Откажи се, Кейтлин. Не можеш да караш така.“ Но аз се държах като магаре. Все едно съм оглушала. После… не знам какво стана… Излетяхме от пътя.

Гласът й замря. По лицето й се изписа безкрайна скръб.

— Убих приятелките си — промълви.

Объркана и пребледняла, майка й протегна предпазливо ръка. Прегърна я през раменете. Момичето застина, после се предаде. Захлипа, притиснало глава към гърдите на майката си.

След няколко минути разплаканата жена вдигна поглед към Данс.

— Какво ще стане сега?

— Намерете адвокат на Кейтлин. После веднага се обадете в полицията. Трябва да се предаде доброволно. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Вирджиния Гарднър кимна. Дъщеря й избърса сълзите и погледна към Данс.

— Толкова е мъчително да лъжеш. Исках да кажа истината. Наистина. Но всички се нахвърлиха срещу Травис. Наговориха какво ли не. Знаех, че ако се издам, ще нападнат и мен. — Тя сведе глава. — Не събрах смелост. Съжалявам.

Данс обаче не бе дошла да я спасява от угризенията на съвестта. Искаше да потвърди теорията си, че Травис е поел вината. Изправи се, сбогува се набързо и остави насаме майката и дъщерята.

Затича се към колата и се обади на Майкъл О’Нийл.

Отговори й след второто позвъняване. Слава богу, че „другото дело“ не го бе погълнало съвсем.

— Здравей — уморено поздрави той.

— Здрасти, Майкъл.

— Какво има? — попита напрегнато; явно и нейният глас звучеше издайнически.

— Знам, че си зает, но искам да намина. Трябва ми съвет. Открих нещо.

— Разбира се. Какво откри?

— Убиецът не е Травис Бригам.

 

 

Данс и О’Нийл бяха в кабинета му в монтерейското шерифство в Салинас.

Прозорците гледаха към съда, пред който се бяха събрали двайсетина протестиращи от „Животът преди всичко“, предвождани от преподобния Фиск с увисналите бузи. Очевидно им беше писнало да бдят пред празната къща на Стюарт и Еди Данс, та се бяха преместили тук за повече публичност, Фиск разговаряше със сътрудника, когото беше виждала и преди — жилестия червенокос бодигард.

Данс се обърна и седна до О’Нийл край разклатената му масичка за кафе. Помещението бе пълно с купища спретнато подредени папки. Почуди се къде ли са документите по случая с индонезийския контейнер. Поизправи гръб, а О’Нийл се заклати на двата крака на дървения стол.

— Е, давай.

Обясни му набързо как стигнаха до Джейсън, „Дименшън Куест“ и накрая до Кейтлин Гарднър и признанието, че Травис е поел вината за катастрофата.

— Любов? — попита той.

— Да — отвърна Данс. — Но има и друго. Тя иска да учи в медицински колеж. За Травис това е особено важно.

— Медицинският колеж?

— Медицината, лечението. В „Дименшън Куест“ той е известен лечител. Мисля, че затова я е защитил. Аватарът му се казва Медикус. Лекар е. Чувства се свързан с нея.

— Звучи ми малко пресилено. Все пак това е само игра.

— Не, Майкъл, повече от игра е. Реалният и виртуалният свят все повече се преплитат и младежи като Травис живеят и в двата. Щом в „Дименшън Куест“ е уважаван лечител, няма как да е отмъстителен убиец в реалния свят.

— Поема значи отговорността за инцидента — закима О’Нийл — и независимо какво говорят за него в блога, изобщо не иска да привлича внимание, нападайки някого.

— Точно така.

— Но Кели… преди да изгуби съзнание, е казала, че нападателят е Травис.

— Не съм сигурна, че го е видяла — поклати глава Данс.

— Предположила е, че е той, вероятно защото е писала в блога и маската е от „Дименшън Куест“. А и всички го обявиха за престъпник. Мисля обаче, че истинският убиец е носел маска или я е нападнал в гръб.

— Ами уликите? Подхвърлени ли са според теб?

— Да. Не е трудно да разучиш що за човек е Травис, да го проследиш, да разбереш къде работи, че играе „Дименшън Куест“… Убиецът е направил маската, откраднал е оръжието от сейфа в камиона на Боб Бригам, оставил е нарочно следите край заведението и е отмъкнал ножа от кухнята, без персоналът да го забележи. О, и още — опаковката от бонбони М&М?

— Аха…

— Определено е оставена умишлено от някого. Травис не яде шоколад. Купува бонбоните за брат си. Притеснява го акнето. В стаята му открихме книги, в които пише какви храни да избягва. Истинският убиец не го е знаел. Явно е видял Травис да купува бонбоните и е предположил, че са му любими. Затова е подхвърлил опаковката на местопрестъплението.

— А пробите от дрехата?

— В „Чилтън Рипорт“ някой споменаваше, че семейство Бригам е толкова бедно, че използва обществена пералня. Престъпникът е прочел и е издебнал случай да вземе дреха на Травис.

— И е откраднал яке с качулка зад гърба на майката — кимна О’Нийл.

— Да. В блога бяха пуснати няколко рисунки. Уж от Травис. — О’Нийл не ги беше виждал. Описа му ги накратко. Пропусна обаче факта, че последната приличаше на нея. — Бяха груби, сякаш възрастен се опитва да имитира дете. Но аз разгледах няколко скици на Травис. Той е добър художник. Някой друг е рисувал онези в блога.

— Това обяснява защо не успяваме да заловим истинския убиец. Той навлича яке с качулка, после го захвърля в багажника при велосипеда и подкарва колата по улиците като стотици останали. Може и да е пет десетгодишен. Дори да е жена.

— Абсолютно.

Инспекторът замълча. Явно обмисляше същата идея, която измъчваше и нея.

— Мъртъв е, нали? Травис?

Изречена на глас, теорията й прозвуча още по-жестоко. Данс въздъхна тежко.

— Възможно е. Но се надявам да не е. Предпочитам да мисля, че е затворен някъде.

— Горкото момче е попаднало на погрешното място в погрешно време. — О’Нийл се заклати още по-бързо напред-назад. — За да открием истинския убиец, трябва да разберем кого е нарочил за жертва. Не е някой, нападнал онлайн Травис. Подвели сме се.

— Имам идея.

Майкъл се усмихна накриво.

— Престъпникът всъщност преследва Чилтън?

— Да. Пратил ни е по фалшива следа, нападайки първо хора, критикували Травис, после приятелски настроените към Чилтън. Накрая ще атакува самия блогър.

— Някой, когото Чилтън е критикувал и се страхува случаят да не влезе в съда.

— Или някой иска да си разчистят минали сметки.

— Да открием тогава кой иска да убие Джеймс Чилтън — заключи Майкъл О’Нийл.

— По-лесният въпрос е кой не иска — горчиво се засмя Данс.