Джефри Дивър
И няколко червени рози (16)

15.

Катрин Данс паркира колата пред къщата на Кели Морган.

Криминалистите от монтерейското шерифство вече бяха пристигнали заедно с щатски и градски полицаи.

Тълпата репортери питаха къде се крие Травис Бригам. Защо служителите на реда от Бюрото за разследване, шерифството или въобще някой не го е арестувал досега? Толкова ли е трудно да се открие седемнайсетгодишен хлапак с яке с качулка като убийците в Колумбийския и Вирджинския университет, който дебне наоколо, въоръжен с ножове и мачете, и забива кръстове край магистралите със зловещи жертвени животни?

Играе много компютърни игри. Такива младежи овладяват до съвършенство бойни техники и тактики…

Данс не отговори на въпросите на репортерите; проби си път и се вмъкна зад полицейската лента. Приближи се до линейката, паркирала точно до къщата. Млад медик със зализана назад тъмна коса слезе през задната врата. Затвори я и почука отстрани.

Линейката с Кели, майка й и брат й потегли към спешното отделение.

Данс попита Майкъл О’Нийл и медика:

— Как е тя?

— Още е в безсъзнание — поклати глава той. — Включихме я на изкуствено дишане. Не реагира. Ще чакаме.

Беше чудо, че изобщо успяха да я спасят.

Благодарение на Джонатан Боулинг. Професорът чул за втория кръст и започнал усърдно да идентифицира хората, написали критични коментари за Травис в „Чилтън Рипорт“ — сравнявал псевдонимите с информация от големите обществени форуми и други източници. Анализирал дори стила, фразите и правописа на анонимните съобщения в „Чилтън Рипорт“ и ги съпоставял с коментари в гимназиални форуми. Включил и студентите си. Накрая разкрили дузина имена на местни младежи, критици на Травис.

Преди половин час се беше обадил да издиктува данните им на Данс. Тя веднага нареди на Ти Джей, Рей Каранео и Ал Стемпъл да им се обадят и да ги предупредят, че вероятно са в опасност. Не успели да открият една от участничките в блога — БеллаКели — с истинско име Кели Морган. Майката обяснила, че Кели не се появила на уговорената среща с приятелки.

Стемпъл повел отряд към дома й.

Данс погледна седналия на стъпалата пред входа полицай. Огромният, около четирийсетгодишен мъжага с бръсната глава беше каубоят на Бюрото. Познаваше оръжията като петте си пръста, обичаше тактическата работа и беше патологично мълчалив, освен когато стане дума за лов и риболов (Данс съответно рядко разговаряше с него). Облегнал мускулестия си гръб на парапета на верандата, Стемпъл дишаше от кислородната маска, прикрепена към зелен резервоар.

Медикът кимна към него:

— Добре е. Прояви се като герой. Травис я беше завързал за водната тръба. Ал изтръгна тръбата с голи ръце. Отне му обаче десет минути. Вдиша доста изпарения.

— Как си, Ал? — попита Данс.

Стемпъл вдигна рамене и измърмори нещо през маската. Изглеждаше предимно отегчен. В очите му се четеше и раздразнение — сигурно защото не бе успял да застреля престъпника.

Медикът се обърна към Данс и О’Нийл:

— Трябва да ви съобщя нещо. Кели беше в съзнание минута-две, след като я изнесохме навън. Каза ми, че Травис има пистолет.

— Пистолет? Въоръжен е? — Двамата се спогледаха тревожно.

— Така каза момичето. После изгуби съзнание.

О, не… Неуравновесен младеж с пистолет. Най-лошото съчетание, поне според Данс.

О’Нийл позвъни в шерифството да съобщи за оръжието. Оттам на свой ред щяха да уведомят всички полицаи, ангажирани в издирването на Травис.

— Какъв химикал е използвал? — попита Катрин медика, когато закрачиха към втората линейка.

— Не сме сигурни. Несъмнено е токсичен. Белите й дробове вече издъхваха. След половин час щеше да е мъртва. И обезобразена.

Криминалистите старателно търсеха улики, а група полицаи обикаляха по съседите да издирват свидетели. Всички в квартала бяха загрижени и състрадателни, но също и ужасени — никой не признаваше да е видял престъпника.

А може би наистина нямаше очевидци. Отпечатъците от велосипедни гуми в долчинката зад къщата разкриваха как момчето се е промъкнало незабелязано в дома на Кели Морган.

Един криминалист донесе зловеща маска в чист найлонов плик.

— Какво, по дяволите, е това? — възкликна О’Нийл.

— Беше завързано за дървото пред прозореца на спалнята й.

Маската беше изработена от картон, изрисувана с бяло и сиво. Шипове като рогове стърчаха от черепа. Под огромните черни очи изпъкваха зашити кървави устни.

— Искал е да уплаши клетото момиче. Представете си през прозореца да ви се облещи нещо такова — потрепери Данс.

Телефонът на О’Нийл иззвъня. Данс използва паузата да се обади на Боулинг:

— Здрасти, Джон.

— Как е тя? — припряно попита професорът.

— В кома. Не се знае какво ще стане. Но поне й спасихме живота… ти го спаси. Благодаря ти.

— И Рей. И студентите ми.

— Все пак наистина съм ти признателна.

— Някакви следи към Травис?

— Няколко. — Данс не му съобщи за маската. Телефонът й изжужа. Някой изчакваше на линия. — Трябва да затварям. Продължавай да издирваш имената, Джон.

— С нокти и зъби — отвърна той.

Данс се усмихна, прекъсна разговора и отговори на следващото позвъняване:

— Здрасти, Ти Джей.

— Как е момичето?

— Не знаем. Не е добре. Какво откри?

— Не извадих късмет, шефе. Около осемнайсет вана, камиона и коли с щатска регистрация са били в района сутринта. Но не намерих някой да е минавал край кръста. От телефонната компания ми казаха, че Травис е извадил батерията. Или я е унищожил. Не могат да го проследят.

— Благодаря. Имам още няколко задачи за теб. Престъпникът е оставил тук една маска.

— Маска? За ски?

— Не. Ритуална е май. Ще помоля да я снимат, преди да я пратят в Салинас. Виж дали ще успееш да разбереш откъде е. И предупреди всички, че е въоръжен.

— О, боже! Става все по-приятно.

— Провери дали има сигнали за откраднати оръжия в областта. И виж дали бащата или други роднини имат регистрирани оръжия. Влез в базата–данни. Дано успеем да го идентифицираме.

— Дадено… И… чух за майка ти — додаде младият полицай. — Мога ли да помогна?

— Благодаря, Ти Джей. Провери за маската и оръжието.

Сбогуваха се и Данс заразглежда маската. Дали слуховете бяха верни? Дали Травис не членува в някаква секта? Отнесе се скептично към коментарите в блога, но може би не биваше да ги пренебрегва?

Ти Джей се обади след минути. Нямало съобщения за откраднати оръжия през последните две седмици. Проверил и в базата-данни за регистрирани оръжия. Калифорния либерално позволява на гражданите да си купуват пистолети, но само от лицензиран търговец, който вписва сделката. Робърт Бригам, бащата на Травис, притежаваше револвер „Колт“, 38-ми калибър.

Данс забеляза О’Нийл да се взира в далечината със застинало лице.

— Какво има, Майкъл? — попита тя.

— Трябва да се връщам в кабинета. Викат ме спешно по друг случай.

— С индонезийския контейнер?

— Тръгвам — кимна мрачно О’Нийл. — Ще ти се обадя, щом разбера повече.

— Добре. Късмет!

Той се намръщи, после се обърна бързо и се качи в колата.

Изпращайки го с поглед, Данс усети тревога и празнота. Толкова ли беше неотложно наистина? „И защо — горчиво се запита тя — точно сега, когато се нуждая от присъствието му?“

Обади се на Рей Каранео:

— Благодаря за експедитивността.

Обясни му, че са пристигнали тъкмо навреме и макар Кели да е в безсъзнание, са й спасили живота.

— Да се надяваме, мадам, да се надяваме.

— Какво откри в „Гейм Шед“?

— Не е бил там предната нощ. Излъгал е, както смяташе. Но приятели… той не се занимава с другите в клуба. Идва, играе и си отива.

— Да не би някой да го укрива?

— Не останах с такова впечатление.

Данс каза на младия агент да дойде в къщата на Кели Морган.

— Разбира се.

— И още нещо, Рей.

— Да, мадам?

— Трябва да вземеш нещо от склада.

— Какво?

— Бронежилетки. За двамата.

 

 

Наближаваха къщата на семейство Бригам. Каранео седеше до нея. Катрин избърса дланта си в тъмните панталони и докосна дръжката на глока.

„Не искам да го използвам — помисли си. — Не и срещу момче.“

Травис едва ли беше тук. Полицаите от шерифството наблюдаваха къщата, откакто Травис избяга от „Бейгъл Експрес“. Може обаче да се е промъкнал незабелязано. Данс си помисли, че няма да се поколебае, ако се наложи да стреля. Логиката беше проста. Готова бе да убие човешко същество в името на децата си. Нямаше да позволи да растат сираци.

Бронежилетката я стягаше, но й вдъхваше увереност. Наложи си да спре да я потупва.

Стъпиха върху неустойчивата веранда. Двамата полицаи от шерифството ги следваха. Семейната кола беше паркирана на покритата с чакъл алея. Камионетката на озеленителната служба също беше спряна там — рози и чемшир бяха натрупани отзад.

Данс шепнешком им разказа за малкия брат Сами:

— Едър е и изглежда агресивен, но вероятно не е опасен. Използвайте газ, ако се стигне дотам.

— Да, мадам.

Каранео кимна — беше съсредоточен, но спокоен.

Катрин изпрати полицаите в задния двор.

— Да започваме.

Тя почука по разнебитената врата.

— Бюро за разследване. Имаме заповед обиск. Отворете вратата, моля.

Ново почукване.

— Бюро за разследване. Отворете!

Ръцете им се плъзнаха към пистолетите.

След проточила се сякаш безкрайно минута и тъкмо когато вдигна ръка да потропа отново, вратата се открехна и се показа Соня Бригам. Беше плакала.

— Тук ли е Травис, госпожо Бригам?

— Аз…

— Моля, отговорете. Тук ли е Травис?

— Не. Наистина.

— Имаме съдебно разрешение да приберем вещите му.

Данс й подаде документа и влезе, следвана от Каранео. В дневната нямаше никого. Вратите към стаите на момчетата бяха отворени. Нямаше и следа от Сами. Тя огледа стаята му и забеляза купчини рисунки. Зачуди се дали момчето не се опитва да пише комикс или манга.

— Тук ли е малкият ви син? Сами?

— Играе навън. Край езерото. Знаете ли нещо за Травис? Виждал ли го е някой?

Подът на кухнята проскърца. Ръката на Данс се плъзна към кобура.

Боб Бригам застана на прага на дневната. Носеше кутия бира.

— Пак ли вие? — измърмори той. — И този път…

Гласът му заглъхна. Той грабна заповедта за обиск от жена си и се престори, че я чете.

Изгледа презрително Рей Каранео.

— Говорили ли сте с Травис? — попита Данс.

— Не. Но ние не носим отговорност за действията му.

— Нищо не е направил! — рязко изрече Соня.

— Опасявам се, че нападнатото момиче го е разпознало — каза Катрин.

Соня понечи да възрази, но замълча и се опита да преглътне сълзите.

Данс и Каранео претърсиха внимателно къщата. Не им отне много време. Нищо не подсказваше момчето да е идвало скоро тук.

— Знаем, че имате пистолет, господин Бригам. Ще проверите ли дали е тук?

Той присви очи, сякаш обмисляше предложението.

— Държа го в жабката. В сейф.

Задължително изискване на калифорнийското законодателство, щом в дома има непълнолетни.

— Зареден ли е?

— Аха. — Той вдигна рамене и зае отбранителна позиция. — Често озеленяваме в Салинас. Там е пълно с гангстери.

— Ще проверите ли дали си е на мястото?

— Не би посегнал на оръжието ми. Не би посмял. Ще го пребия.

— Проверете, моля.

Мъжът я изгледа невярващо. После излезе. Данс кимна на Каранео да го последва.

Настъпи тишина. Катрин погледна към няколкото семейни снимки по стената. Не бяха много. Изненада я фотография, на която Соня Бригам изглеждаше доста по-щастлива и млада, застанала зад касата на монтерейския лунапарк. Беше стройна и красива. Сигурно е работела там, преди да се омъжи. Навярно така се бяха запознали с Боб Бригам.

— Как е момичето? — попита Соня. — Нападнатото?

— Не знаем.

— Той е нервен. Понякога избухва. — Сълзите се стичаха по лицето й. — Но… станала е ужасна грешка. Убедена съм!

Отричането беше най-упоритата емоционална реакция в тежък момент. Костелива и непропусклива като орехова черупка.

Придружен от младия агент, бащата на Травис се върна в дневната. Изглеждаше разтревожен.

— Няма го.

— И няма как да сте го оставили другаде? — въздъхна Данс.

Той поклати глава.

— Взел ми е пистолета — констатира Боб Бригам, отбягвайки погледа на жена си.

— Оръжията не носят нищо добро — плахо додаде тя.

Той не й обърна внимание.

— Къде обичаше да ходи Травис като по-малък? — попита Катрин.

— Никъде. Често изчезваше. Но кой го знае къде е скитал?

— А има ли приятели?

— Не — рязко отвърна Бригам. — Вечно е онлайн. С този компютър…

— Непрекъснато — повтори като ехо Соня. — През цялото време.

— Съобщете ни, ако се обади. Не го насилвайте да се предаде. Не вземайте пистолета насила. Просто ни се обадете. За негово добро е.

— Разбира се — каза майката. — Разбира се.

— Ще направи, каквото му кажа. Точно каквото кажа.

— Боб…

— Тихо!

— Сега ще претърсим стаята му — обяви Данс.

— Редовна ли е? — кимна Соня към заповедта за обиск.

— Да взимат, каквото щат. Стига да го намерят, преди да ни създаде още главоболия.

Бригам запали цигара и пусна кибритената клечка в пепелника. Лицето на Соня помръкна. Жената разбра, че освен нея няма кой друг да защити сина й.

Данс извади радиостанцията от колана и извика полицаите. Единият й съобщи, че е открил нещо. След малко влезе и й го показа. Беше разбит сейф.

— Намерихме го в храстите в задния двор. И това.

Протегна празна кутия от куршуми „Ремингтън“ 38-ми калибър.

— Моите — измърмори бащата.

В къщата се възцари зловеща тишина.

Агентите влязоха в стаята на Травис. Данс извади ръкавиците си и каза на Каранео:

— Да потърсим имена на приятели, адреси, места, където обича да ходи.

Преровиха купища типични за момче вещи — дрехи, комикси, дискове, игри, части от компютри, бележници, скицници. Данс забеляза, че няма нищо, свързано с музика и спорт.

Примигна, прелиствайки един бележник. Момчето беше нарисувало маска, подобна на оставената пред прозореца на Кели Морган.

Дори скицата я накара да потрепери.

Зад едно чекмедже бяха скрити тубички с крем против акне и книги със съвети — диета, лекарства и дори пилинг за белези — за страдащи от акне. Макар да имаше хлапета с далеч по-сериозни проблеми от него, Травис явно смяташе, че именно акнето отблъсква връстниците му.

Данс продължи да претърсва. Под леглото откри заключена кутия. Ключът беше в най-горното чекмедже на бюрото. Вместо очакваните порносписания и наркотици с изненада видя подредени пачки пари.

Каранео надзърна над рамото й.

— Хмм…

Около четири хиляди долара. Банкнотите бяха новички и строени като войници — сякаш от банка или банкомат, а не от купувачи на дрога. Данс добави кутията към уликите, които щяха да отнесат. Не искаше Травис да вземе парите, ако се върне, нито пък баща му да ги конфискува.

— Виж — показа й Каранео фотографии на симпатични гимназистки, повечето снимани импровизирано в двора на „Робърт Луис Стивънсън“. Нямаше обаче разголени или в неприлични пози, нито пък снимки от съблекалнята или баните.

Катрин ги показа на Соня и я попита дали познава момичетата. Родителите нямаха представа.

Данс осъзна, че е виждала едно от децата — в новинарската емисия за катастрофата на девети юни. Кейтлин Гарднър — оцелялото момиче. Снимката беше по-традиционна от останалите. Кейтлин гледаше към обектива и се усмихваше мило. Данс обърна картончето и от другата страна забеляза част от фотография на спортен отбор. Травис я беше изрязал от албум.

Дали е помолил да му я даде и тя е отказала? Или се е срамувал дори да я поиска?

Агентите търсиха половин час, но не намериха нищо, което да им подскаже къде се укрива Травис; нито телефони, нито имейл адреси, нито имена на приятели. Травис нямаше бележник с адреси или дневник.

Данс реши да разгледа лаптопа на Травис. Вдигна капака. Екранът веднага светна. Тя не се изненада, че компютърът й поиска парола. Попита баща му дали я знае.

— Как не! — махна с ръка Боб. — Това е проблемът, нали? Прекаляването с игрите. Насилието. Застрелват и колят хора, какво ли не правят.

Чашата на търпението на Соня явно преля.

— И ти си играл на войници като малък. Разказвал си ми. Такива са момчетата. Но не стават задължително убийци…

— Времената бяха други — измърмори Боб Бригам. — По-спокойни, по-здравословни. Преструвахме се, че убиваме само индианци или виетконгци. Не нормални хора.

Понесли лаптопа, бележниците, кутията с парите и стотици принтирани листове и скици, Каранео и Данс се запътиха към вратата.

— Хрумвало ли ви е нещо? — попита Соня.

Катрин спря и се обърна.

— Че дори да го е направил, да е нападнал тези момичета, вината не е негова. Всички ужасни неща, които наговориха, са го извадили от равновесие. Те нападаха него, обиждаха го, злословеха. А моят Травис не каза и една лоша дума срещу тях. — С усилие на волята Соня Бригам удържаше сълзите. — Той е жертвата.