Джефри Дивър
И няколко червени рози (10)

9.

Катрин Данс се облегна назад и поклати глава.

— Много хормони се вихрят тук.

Смутиха я злостните думи — при това повечето отправени от младежи.

Боулинг се върна към началното съобщение:

— Гледай какво става. Чилтън споделя едно наблюдение за фатален инцидент. Поставя под въпрос само безопасността на шосето. А отговорите кривват в друга посока. От темата за безопасността на магистралите се отклоняват към държавните финанси и накрая към младежа, който е карал колата, макар очевидно да не е виновен. Пишещите се настървяват, нападат го и накрая се нахвърлят и един на друг.

— Като счупен телефон. По веригата всичко се изопачава. „Чух нещо си…“, „някой познава някого, който…“, „един приятел ми каза…“. — Данс прехвърли пак страниците. — Забелязах, че Чилтън не отвръща на ударите. Виж темата за преподобния Фиск.

Отговор до Чилтън от КримзониънКрайст

„Ти си грешник, който не прозира добротата в сърцето на отец Самюъл Фиск. Той е посветил живота си на Исус и на богоугодни дела, а ти само насъскваш хората за собствено удоволствие и изгода. Тълкуваш възгледите на преподобния Фиск превратно и жалко. Ти самият заслужаваш да те разпнат.“

— Не, сериозните блогъри не отвръщат на удара с удар. Чилтън би могъл да отговори обосновано, но кавгите между участниците във форума излизат от контрол и се превръщат в лични дрязги. Загърбват темата и пишат, за да нападат. Това е проблемът при блоговете. Очи в очи хората никога не враждуват така. В анонимните блогове битките продължават дни, седмици. Виждаш колко са злостни.

Данс прегледа дискусията и си припомни разговора с Тами.

— Значи момчето наистина е ученик. Чилтън е изтрил името му и името на гимназията, но сигурно е „Робърт Луис Стивънсън“. Там учи Тами.

Боулинг почука по екрана.

— Ето го и нейното мнение. Тя първа е казала нещо за момчето. И всички са подели темата.

Може би именно написаното подклаждаше угризенията, които Данс долови у Тами. Ако това момче наистина беше нападателят, значи Тами, както смятаха Данс и О’Нийл, се чувства отчасти отговорна за нападението срещу нея; смята, че сама си го е изпросила. И навярно се опасява, че той ще нападне и другиго. Ето защо не хареса предположението, че престъпникът е носел колело. Не искаше да насочи Данс към по-млад извършител — ученик, чиято самоличност жертвата не желае да разкрива, понеже все още го смята за заплаха.

— Толкова злоба… — кимна Данс към екрана. — Чувала ли си за Боклукчията?

— За кого?

— Случило се в Киото преди няколко години. В Япония. Тийнейджър изхвърлил целофана от сандвича си и кутийката от сода на земята в парка. Някой го снимал с телефон и разпратил снимката на приятелите си. После я разпространили из всички блогове и форуми в Япония. Виртуални радетели на реда го проследили. Научили адреса и името му и ги разпространили онлайн в хиляди блогове. Започнал лов на вещици. Пред дома му се тълпели хора и хвърляли отпадъци в двора. Той едва не се самоубил — японците са хора на честта. — Тонът и жестовете на Боулинг издаваха гняв. — Някои казват, че думите и образите не нараняват. Но и те са оръжия. Причиняват болка не по-зле от юмруците. И, честно казано, аз лично смятам, че раните заздравяват по-бавно.

— Не разбирам всичко, което пишат.

— О, в блоговете и форумите имаш право да допускаш правописни грешки, да съкращаваш и да съчиняваш нови думи. Шльокавицата е много популярна.

— Шльокавица?

— Език, въведен от тийнейджърите през последните няколко години. Циркулира в електронното пространство. Числа и символи заместват буквите. Правописът е променен. Наричат го още маймуница, мейлица… Понякога е неразбираем за възрастните, но невръстните експерти пишат и четат без проблем.

— Защо я използват?

— Защото е творческо и нетрадиционно… и готино.

— Правописът и граматиката са ужасни.

— Така е, но това не означава непременно, че пишещите са глупави или необразовани. Просто така е прието. А е важна и бързината. Всякакви волности са позволени, щом събеседникът разбира какво му казваш.

— Кое ли е момчето? Дали да не попитам пътния патрул за инцидента? — предложи Катрин.

— О, ще го открия. Онлайн светът е огромен, но и малък. Тами участва най-често в сайта „Ауър Уърлд“. По-голям е от „Фейсбук“ и „Май Спейс“. Има 130 милиона членове.

— 130 милиона?

— Да. Повечето държави не могат да се похвалят с толкова жители. — Боулинг присви очи и затрака по клавиатурата. — Е, влязох в акаунта й… един момент… Ето. Намерихме го.

— Толкова бързо?

— Да. Казва се Травис Бригам. Права си. Учи в „Робърт Лиус Стивънсън“ в Монтерей. Следващата година завършва. Живее в Пасифик Гроув.

И Данс живееше там с децата.

— Преглеждам коментарите за инцидента в „Ауър Уърлд“… Карал колата след партито и изгубил контрол. Две момичета загинали, третото е прието в болница. Той не е наранен тежко. Не са повдигнати обвинения. Имало е някакви съмнения за състоянието на шосето — тогава е валяло.

— Аха! Сетих се! — Родителите винаги запомнят фаталните катастрофи с младежи. И, разбира се, в съзнанието й изплува картина отпреди няколко години: обади й се патрулен полицай и попита дали разговаря със съпругата на агент Бил Стивънсън от ФБР. „Защо ли ме пита?“, учуди се тогава.

Съжалявам, агент Данс… но е станала катастрофа.

Данс пропъди тези мисли и каза:

— Невинен е, но го обвиняват.

— Невинността отегчава — сухо изрече Боулинг. — Не е забавно да я обсъждаш. Поне ангелите-отмъстители мислят така.

— Кои са те?

— Група виртуални насилници. Смятат се за пазители на реда. Нападат Травис, понеже според тях се е измъкнал сух — не са го арестували след инцидента. Не вярват — или не се доверяват — на полицията. Друга група са жадните за власт — те най-много напомнят училищни гангстери. Малтретират околните, за да ги контролират. После идва ред на подлите момиченца — те тормозят другите, понеже… понеже са нищожни злобарки. Отегчени девойки, които пишат жестоки нападки за забавление. Поведението им граничи със садизъм. — В гласа му отново прозвуча гняв: — Виртуалният тормоз е сериозен проблем. И се задълбочава. Според последните статистики 35 процента от децата са жертва на онлайн насилие и заплахи. При това нееднократно.

Боулинг замълча. Присви очи.

— Какво има, Джон?

— Интересно защо нещо липсва.

— Какво?

— Травис не отвръща на ударите в блога, не отговаря на нападките.

— Може би не знае.

— О, повярвай ми — звънливо се изсмя Боулинг, — узнал е пет минути след първия коментар в „Чилтън Рипорт“.

— Толкова ли е важно, че не се защитава?

— Във виртуалното пространство се подвизава и групата на жертвите на отмъстителите. Малтретирани, които си го връщат. Изолирането, унижението и тормозът на тази възраст оставят дълбок отпечатък. Гарантирам, че Травис е разярен, наранен и жадува да си уреди сметките. Тези чувства трябва някак да намерят излаз… Схващаш ли логиката?

— Изводът е, че той наистина е нападнал Тами?

— Щом не ги атакува онлайн, вероятността да им го върне в реалния живот нараства. — Боулинг се взря тревожно в екрана. — Ариел, БеллаКели, СексиГърл362, Леджънд666, Аркенеми — до един са го обидили. Което означава, че са в опасност, ако сме на прав път.

— Лесно ли ще намерим адресите и имената им?

— Не всички — трудно се прониква в сървъри; анонимните също са костелив орех. Но мнозина се откриват бързо — както аз разбрах името му. Ще влезе в училищните директории, ще изчете годишниците, ще се порови из „Май Спейс“, „Ауър Уърлд“, „Фейсбук“… А! И из всеобщия любимец — „Гугъл“…

Някаква сянка се спусна над тях. Данс забеляза, че Боулинг отклонява очи.

В кабинета пристъпи Майкъл О’Нийл. Тя въздъхна с облекчение. Професорът се изправи. Данс ги представи. Здрависаха се.

— Е, значи на теб трябва да благодаря за първото си полицейско назначение.

— Ако „благодаря“ е точната дума — усмихна се накриво О’Нийл.

Седнаха край масичката за кафе и Данс разказа на Майкъл какво са открили… и какво подозират — че Тами навярно е нападната, защото е написала коментар за гимназист, причинил катастрофа.

— За инцидента преди няколко седмици на магистрала № 1 ли става дума? На пет километра южно от Кармел?

— Точно така.

— Момчето се казва Травис Бригам — уточни Боулинг, — учило е в „Робърт Луис Стивънсън“ заедно с жертвите.

— Е, поне имаме заподозрян. И от какво се опасяваме? — обърна се О’Нийл към Данс. — Да не продължи?

— Вероятно — кимна Боулинг. — Виртуалният тормоз подтиква към крайности. Неведнъж се е случвало.

О’Нийл подпря крака на масичката и започна да поклаща стола си. Преди две години Данс се обзаложи с него на десет долара, че някой ден ще падне. Все още очакваше печалбата.

— Нещо по въпроса със свидетелите? — попита я О’Нийл.

Тя обясни, че Ти Джей не е докладвал още за охранителните камери край магистралата, където е намерен първият кръст. Засега Рей явно също не беше издирил свидетели край клуба, откъдето бе отвлечена Тами.

О’Нийл обясни, че няма напредък и с уликите.

— Само една новина — криминалистите откриха сиво парче памучен плат на кръста.

Добави, че лабораторията в Салинас не е успяла да го идентифицира с точност — докладвали само, че вероятно е по-скоро от дреха, отколкото от килим или дамаска.

— Само това? Нищо друго? Отпечатъци, марката на колелото?

— Престъпникът или е много умен, или голям късметлия — вдигна рамене О’Нийл.

Данс седна зад бюрото и прегледа базата-данни с досиета и арести. Присви очи и зачете:

— Травис Алан Бригам, седемнайсетгодишен. В шофьорската му книжка е посочен адрес: Хендерсън Роуд 408. — Катрин бутна очилата си нагоре и продължи:

— Интересно… има досие. — После поклати глава. — Не, съжалявам. Моя грешка… Не е той, а Самюъл Бригам, на същия адрес. Той е на петнайсет. Непълнолетен. Задържан два пъти за воайорство, веднъж — за неприлично поведение. И двата пъти освободен. С психично заболяване. Изглежда, става дума за брата. Травис обаче е чист.

Тя увеличи снимката на Травис на екрана — тъмнокосо момче с тесни очи под гъсти вежди се взираше мрачно в камерата.

— Ще ми се да разберем някакви подробности за инцидента — каза О’Нийл.

Данс се обади в местната служба на пътния патрул. След няколко прехвърляния я свързаха със сержант Бродски. Попита го за катастрофата.

Той веднага превключи на тона, с който полицаите дават показания в съдебната зала. Равен, точен, без емоции.

— Колата излиза от пътя преди полунощ в събота, девети юни. Четирима непълнолетни — три момичета и едно момче — пътуват на север по магистрала № 1. Намират се на около три километра южно от Кармел. Шофира момчето. Колата е нов модел „Нисан Алтима“. Пътуват с около петдесет километра в час. Момчето пропуска завоя, колата поднася и се преобръща през триметрова скала. Момичетата отзад са без колани. Загиват на място. Момичето отпред е с черепна травма. Остава в болница няколко дни. Шофьорът е задържан, разпитан и освободен.

— Какво обясни Травис?

— Че изгубил контрол. Било валяло и шосето било мокро. Той сменил лентата и колата поднесла. Гумите й били поизносени. Била на едно от момичетата. Не е карал с висока скорост, тестът за алкохол и наркотици беше отрицателен. Оцелялото момиче потвърди версията. — В гласа му прозвуча отбранителна нотка: — Нямаше основание да го обвиним. Каквото и да говорят за разследването.

„И той значи е чел блога“ — заключи Данс.

— Ще подновите ли разследването? — попита Бродски.

— Не, става дума за нападението в понеделник вечерта. Момичето в багажника.

— Аха… И подозирате момчето?

— Да.

— Не се учудвам. Никак даже.

— Защо?

— Интуиция. Травис изглеждаше опасен. Погледът му напомняше на онова момче, което стреля по студентите в Колумбийския университет.

Откъде пък знаеше как изглежда убиецът в ужасяващото престъпление през 1999?

— Травис му беше фен. Беше залепил снимките му в шкафа си.

Видял ли ги беше или го беше разбрал от блога? Данс си спомни, че в рубриката „Кръстове край пътя“ някой беше споменал за фотографиите.

— Когато го разпитваше, усети ли, че е опасен? — попита О’Нийл.

— Да, сър. Държах белезниците под ръка през цялото време. Едро момче е. Не свали качулката и само ме зяпаше. Тръпки ме побиваха.

При споменаването на качулката Данс си спомни издайническата реакция на Тами.

Благодари на полицая и затвори. След секунда се обърна към Боулинг:

— Какви изводи можем да си направим от написаното за Травис в блога, Джон?

Той се замисли.

— Хрумва ми нещо. Ако наистина е запален геймър, както твърдят, това подсказва доста.

— Искаш да кажеш, че игрите програмират склонност към насилие? Снощи гледахме филм по „Дискавъри“ по тази тема — обади се О’Нийл.

Джон Боулинг обаче поклати глава.

— Медиите преувеличават. Ако детството му е минало нормално, не бих се притеснявал много–много. Някои деца омаловажават последствията от насилието, ако твърде рано са изложени продължително на определени — предимно визуални — дразнители. Но в най-лошия случай стават безчувствени, а не опасни. При младите склонността към насилие извира от гняв, а не от гледане на филми. Игрите оказват друго съществено влияние. Промяната е очевидна при младите. Разликата между синтетичния и реалния свят може би убягва на Травис.

— Синтетичният свят?

— Заимствах термина от книга по темата на Едуард Кастронова. Синтетичният свят е вселената на онлайн игрите и виртуалните сайтове, създаващи алтернативна реалност — „Секънд Лайф“ например, фантастични светове, в които пристъпваме благодарение на компютъра. Хората от нашето поколение обикновено различават ясно границата между синтетичния и реалния свят. В реалния вечеряш със семейството си, играеш футбол или излизаш на среща, след като изключиш компютъра. Ала при по-младите — имам предвид не само юношите, но и онези на по двайсет-трийсет години — границите се размиват. Синтетичният свят им се струва все по-реален. Всъщност едно проучване наскоро установи, че една пета от участниците в онлайн игра възприемат реалния свят само като място за ядене и спане, а синтетичният е истинският им дом.

Данс слушаше невярващо.

Изражението й развесели Боулинг.

— О, редовият геймър обикновено прекарва трийсет часа седмично в синтетичния свят; някои дори два пъти повече. Стотици милиони са свързани по някакъв начин с виртуалния свят, а десетки милиони му отделят голяма част от времето си. А днес синтетичният свят изглежда неподозирано реалистично. Чрез аватарите си — въображаеми образи, които ни представляват — обитаваме светове, пълнокръвни като истинския. Детските психолози са изследвали как хората си създават аватари; подсъзнателно играчите формират образите си, въплъщавайки се в ролята на родители. Икономистите също изучават игрите. Без социални умения ще умреш от глад. В повечето игри се печелят пари, които са в обращение в съответната виртуална реалност; в еВау те дори носят печалба в долари, евро, британски лири. Купуваш и продаваш виртуални стоки — магически жезъли, оръжия, дрехи, къщи и дори самите аватари, при това срещу реални пари. Наскоро в Япония геймъри заведоха дело срещу хакери, откраднали виртуални вещи от синтетичните им домове. И спечелиха делото.

Боулинг изправи рамене и на Данс отново й направиха впечатление искрите в очите му и разпаленият му тон.

— Един от най-добрите примери за преливането между синтетичния и реалния свят е известната онлайн игра „Уърлд ъф Уаркрафт“. Създателите й измислили болест, състояние, което подкопава здравето и силата на образите. Нарекли я „порочна кръв“. Тя омаломощавала могъщите и убивала по-слабите. Случило се обаче нещо странно. Изпуснали болестта от контрол и тя започнала широко да се разпространява. Като виртуална чума. Дизайнерите нямали такива намерения. Имало само два изхода — заразените или умирали, или се адаптирали към вируса. От Центъра за контрол на заболяванията в Атланта научили за явлението и назначили екип да проследи разпространението на заразата. Използвали го като модел в епидемиологията. — Боулинг се облегна назад и продължи: — темата за синтетичния свят е дълга и интересна, но основният въпрос в случая е не дали Травис е станал безчувствен към насилието, а в кой свят обитава повече — в реалния или във виртуалния. Ако по-често е в синтетичния, значи животът му протича съобразно съвсем различни правила. А ние не ги знаем. Може би в този свят отмъщението за виртуалния тормоз е напълно допустимо, препоръчително, дори наложително. Нещо като шизофреник, който убива, защото е убеден, че жертвата е заплаха за света. Той не върши нищо лошо. Всъщност според него убийството е героична постъпка… Как ли разсъждава Травис? Само не забравяйте, че може би за него да отвлече Тами Фостър е като да смачка муха.

Данс помисли малко и се обърна към О’Нийл:

— Ще отидем ли да поговорим с него?

Винаги е трудно да избереш точния момент за среща със заподозрения. Травис едва ли смяташе, че вече са по следите му. Появата им щеше да го свари неподготвен и вероятно щеше да го накара да изпусне нещо уличаващо; дори да признае. От друга страна, можеше да унищожи уликите и да избяга.

Двоумеше се.

Нещо обаче я подтикна да вземе решение. Спомни си какво се четеше в очите на Тами — страх от отмъщение и опасение, че престъпникът ще нападне и друг човек.

Почувства, че не бива да отлагат, и реши:

— Да вървим да го видим.