Джефри Дивър
И няколко червени рози (8)

7.

Шумът отвън — иззад къщата изпукаха съчки — съживи стария страх, че някой я наблюдава.

Не като в мола или на плажа. Не я плашеха воайори и ненаситни младежи. (Погледите им я дразнеха или ласкаеха — зависеше от младежа или перверзника.) Не, Кели Морган се ужасяваше, че нещо наднича през прозореца на спалнята й.

Нещо изпука…

Пак същият звук. Седнала до бюрото в стаята си, Кели Морган затрепери и кожата й настръхна. Пръстите й замръзнаха над клавиатурата. „Погледни — рече си. После се разколеба: — Не, недей.“

Най-сетне си напомни: „На седемнайсет си, по дяволите! Преодолей го!“

Кели се насили да се обърне. Осмели се да погледне към прозореца. Зърна сивото небе над зелените и кафеникавите дървета, скали и пясъци. Нямаше никого.

И никакво нещо.

Забрави го.

Момичето — стройно и с гъста кестенява коса — догодина щеше да завърши гимназия. Имаше шофьорска книжка. Караше сърф на Маверик Бийч. С приятеля й планираха да празнуват осемнайсетия й рожден ден с полет с парапланер.

Не, Кели Морган не беше плашлива.

Но не можеше да надмогне един страх.

Прозорците.

Това я преследваше от малка — девет или десетгодишна. Живееха в същата къща. Майка й четеше скъпи списания за обзавеждане и смяташе завесите за немислим порок, който ще опетни изчистените линии на модерния им дом. Нищо фатално, разбира се, само дето Кели гледа някакво глупаво телевизионно шоу за Снежния човек или друго подобно чудовище. В анимационното филмче създанието се прокрадваше към караваните, надничаше през прозорците и плашеше до смърт хората в леглата.

Независимо че чудовището бе непохватна компютърна графика и не съществуваше наистина, страхът я преследваше години наред. Едно филмче — и край. Свила се е в леглото потна, пъхнала глава под завивките, и не смее да погледне през прозореца. Страхува се и че не вижда, защото няма да усети как то — каквото и да е — се вмъква през прозореца.

„Призраци, зомбита, вампири и върколаци не съществуват“ — напомняше си тя. Ала щом прочете „Здрач“ на Стефани Майер и — хоп! — ужасът се възроди.

Ами Стивън Кинг? Забрави.

Когато порасна и престана да се съобразява със странностите на родителите си, отиде в „Хоум Депо“ и си купи завеси за стаята. Сама ги окачи. Прати по дяволите претенциите на майка си. Нощем пускаше пердетата. Но сега, през деня, бяха дръпнати и бледата светлина и прохладният летен бриз проникваха в стаята.

Пак чу звука. Сякаш приближаваше.

Образът на зловещото създание така и не избледня. Не избледня и страхът, който смразяваше вените й. Йети, Снежният човек надзърта през прозореца и се вторачва в нея. Присви я коремът. Като онзи път, когато след диетата с течности премина на твърда храна.

Пук…

Насили се да надзърне пак.

Празният прозорец зейна срещу нея.

Стига!

Обърна се към компютъра и зачете коментарите в сайта за горкото момиче от гимназия „Стивънсън“ Тами, което отвлекли снощи — Исусе, затворили я в багажник и я оставили да се удави. Всички твърдяха, че са я изнасилили или най-малкото са я измъчвали.

Повечето коментари изразяваха съчувствие. Но някои звучаха жестоко и изкарваха Кели от кожата й. Взря се в един:

„Е, Тами ще се оправи. Слава Богу! Но искам да кажа нещо. Мисля, че сама си е виновна. Няма да е зле да престане да се облича като фуста от осемдесетте. С очна линия и прочее. И откъде намира тези рокли? Знае какво си мислят момчетата! Какво очаква???“

— АнонМомиче

Кели заудря по клавишите:

 

„Как не те е срам да говориш така? За малко да я убият. А който твърди, че жените си ПРОСЯТ насилие, е безумен загубеняк. Засрами се!“

— БеллаКели

Почуди се дали анонимната ще отвърне на удара.

Приведе се към екрана и пак чу звука.

— Стига толкова — изрече гласно.

Стана, но не отиде до прозореца. Излезе от стаята и тръгна към кухнята. Надзърна навън. Нищо не видя… или пък? Онази сянка зад храсталака в задния двор?

Беше сама вкъщи. Родителите й бяха на работа, брат й — на тренировки.

Засмя се неспокойно — предпочиташе да излезе и да се изправи очи в очи с дебнещ перверзник, вместо да го види как надзърта през прозореца. Кели хвърли поглед към магнитната поставка за ножове. Бяха наточени… Подвоуми се, но заряза оръжията. Взе мобилния телефон и излезе в двора.

— Здрасти, Джини, да, чух нещо отвън. Отивам да проверя.

Преструваше се, че разговаря, но той — или то — нямаше как да го знае.

— Не, няма да прекъсвам. В случай, че някой задник се крие в храстите.

Говореше високо.

Заобиколи отстрани, запъти се към задния двор и накрая — към ъгъла — забави крачка. Най-сетне предпазливо пристъпи в задния двор. Нямаше никого. Зад плътната преграда от храсти земята се спускаше стръмно към плитка долчинка с ниски дървета и няколко алеи за тичане.

— Е, как е? Да… да? Чудесно! Прекрасно!

„Добре, не се престаравай — рече си. — Не те бива за актриса.“

Кели тръгна към живия плет и надзърна към долчинката. Стори й се, че някой се отдалечава от къщата.

После различи младеж с къси панталони. Караше велосипед по алеята, която свързваше напряко Монтерей и Пасифик Гроув. Момчето сви наляво и изчезна зад хълма.

Кели свали телефона. Понечи да се върне у дома, но забеляза нещо странно в цветните лехи отзад. Малко цветно петно. Червено. Тръгна натам и вдигна листото. От розов цвят. Кели се засмя и го захвърли.

Тръгна към вратата.

Спря, погледна назад. Нямаше жива душа. Нито Снежен човек, нито върколак.

Влезе вкъщи. И застина.

Човешкият силует на десетина крачки пред нея бавно се приближаваше. Лицето му оставаше скрито от сянката, която хвърляше стената на дневната.

— Кой?…

Човекът спря. Засмя се.

— За бога, Кел! Ама че си страхливка! Изглеждаш сякаш… Дай ми телефона. Искам снимка!

Брат й протегна ръка.

— Махай се! — извика Кели, смръщи се и се отдръпна.

— Мислех, че си на тренировка.

— Върнах се за късите панталони… Чу ли за онова момиче в багажника? Учи в „Стивънсън“.

— Да, виждала съм я. Тами Фостър.

— Готина ли е? — Високото шестнайсетгодишно момче с буйна кестенява коса — също като нейната — се втурна към хладилника и грабна енергийна напитка.

— Ама че си грубиян, Рики.

— А-ха. Та значи? Готина ли е?

Братята са такава напаст!

— Заключи вратата, като излезеш.

Рики театрално сбърчи чело.

— Че защо? Кой ще тръгне да те изнасилва?

— Просто заключи!

— Добре де.

Момчето изобщо не забеляза мрачния поглед, който му хвърли сестра му.

Кели се върна в стаята си и седна пред компютъра. Да, анонимната беше нападнала Кели, че защитава Тами Фостър.

Добре, кучко, изпроси си го! Ще ти го върна тъпкано…

Кели Морган зачатка по клавишите.

 

 

Професор Боулинг изглеждаше на около четирийсет години. Не беше висок — няколко сантиметра повече от нея — с фигура, която загатваше или за редовни тренировки, или за нетърпимост към нездравословна храна. Имаше права кестенява коса с оттенък, подобен на нейната, въпреки че очевидно не пъхаше кутийка боя в количката в магазина през две-три седмици.

— Е — огледа той наоколо, докато Данс го съпровождаше към кабинета си в Бюрото по разследвания. — Не си го представях точно така. Не прилича на „От местопрестъплението“.

Всички на планетата ли следят този сериал?

Боулинг носеше дигитален таймекс на едната китка, а на другата — плетена гривна, вероятно символ на някаква кауза. (Данс си помисли как децата й винаги са накичени с толкова, много разноцветни лентички, че не смогва да запомни кого и какво подкрепят.) В джинси и черно поло, професорът изглеждаше елегантен. Имаше спокойни кафяви очи и не пестеше усмивките.

Данс реши, че всички студентки са в краката му.

— Бил ли си в полицейско управление преди? — попита тя.

— О, да — отвърна той със странно изражение, преди да се усмихне, — но отхвърлиха обвиненията. Така де, нали и без това не откриха тялото на Джими Хофа?

Данс се засмя. „О, клети студентки. Пазете се!“

— Мислех, че консултирате полицията.

— Предложих да помагам. Винаги си предлагам услугите, когато изнасям лекции пред полицейски и застрахователни служби. Но никой не ме е викал досега. Сега ми е бойното кръщение. Ще се постарая да не ви разочаровам.

Влязоха в кабинета и седнаха един срещу друг край овехтялата й масичка за кафе.

— Ще се радвам да помогна, но не знам дали ще успея — каза Боулинг.

Върху мокасините му падна лъч светлина, той погледна надолу и забеляза, че единият му чорап е черен, а другият — тъмносин. Засмя се. В друга епоха Данс би заключила, че е ерген; днес, ако и двамата партньори работят на бързи обороти, пропуските в облеклото не доказват нищо. Боулинг обаче не носеше и венчална халка.

— Имам опит и със софтуер, и с хардуер, но се опасявам, че за сериозни технически консултации съм подминал възрастовата граница и не говоря хинди.

Обясни й, че защитил бакалавърска степен по литература и инженерство в Станфорд — несъмнено странна комбинация — и след краткотрайно „шляене по света“ акостирал в Силициевата долина, където работил като компютърен дизайнер за големи компютърни компании.

— Интересни времена — отбеляза той, но бързо добави, че алчността го отблъсквала. — Всички сякаш водеха петролна война. Вълнуваше ги един-единствен въпрос — как да забогатеят, убеждавайки хората, че се нуждаят от това, което компютрите им предлагат. Аз бях на мнение, че трябва да преформулираме проблема — да разберем от какво наистина се нуждаят хората и да се запитаме как компютрите биха могли да им помогнат. — Боулинг наклони глава. — Е, в крайна сметка моята позиция се оказа губеща. Осребрих си акциите, напуснах и отново се заскитах. Накрая се установих в Санта Крус с една от спътничките си в скиталчествата. Започнах да преподавам. Хареса ми. От десет години съм в университета.

Данс му разказа, че след кратка репортерска кариера се е върнала в колежа — същия, където преподава той. Учила комуникации и психология; бяха се засекли за кратко, но нямаха общи познати.

Боулинг обясни, че води няколко курса — по научна фантастика и „Компютри и общество“. А в колежа преподавал „скучна техническа материя — математика и инженерство“. Освен това консултирал корпорации.

Данс се срещаше с хора с всякакви професии. Мнозинството излъчваха ясни стресови сигнали, щом заговореха за работата си — знак или за свръхнатоварване, или най-често, за неудовлетвореност (като Боулинг, когато спомена Силициевата долина). Когато стана дума за настоящата му професия обаче, поведението на Боулинг издаваше само спокойствие.

Той продължи да омаловажава техническите си умения и Данс усети разочарование. Професорът изглеждаше способен и услужлив — дойде веднага, щом го повика, — ала за съжаление проблемът с компютъра на Тами изискваше по-дълбоки технически познания. Надяваше се поне Боулинг да й препоръча някого.

Мериелън Кресбах се появи с поднос с кафе и курабийки. С поддържаната си прическа и яркочервения маникюр атрактивната й асистентка напомняше кънтрипевица.

— Обадиха се дежурните долу — донесли са някакъв компютър от кабинета на Майкъл.

— Добре. Качи го тук.

Мериелън поспря за миг и Данс с почуда установи, че тя оглежда Боулинг. Секретарката бе подела не особено дискретна кампания да търси съпруг на Катрин. Данс стрелна гневно с очи Мериелън, която хвърли прощален поглед към безименния пръст, на който нямаше халка, и вдигна недвусмислено вежди. Асистентката забеляза яростните искри, но ги подмина.

Боулинг й благодари, сипа си три пакетчета захар в кафето и грабна две курабийки.

— Вкусно. Много вкусно.

— Пече ги сама.

— Така ли? Още ли има истински бисквити? От домашната фурна?

Катрин отхапа от курабийката и отпи от кафето, макар да се чувстваше достатъчно ободрена след сутрешното кафе с Майкъл О’Нийл.

— Сега ще ти обясня проблема. — Данс разказа на Боулинг за отвличането и уточни: — Трябва да прегледаме компютъра й.

— Аха, онзи, дето се окъпал в Тихия океан — кимна разбиращо Боулинг.

— Станал е на кайма…

— Е, по-скоро на овесена каша заради водата, щом държиш на хранителните метафори — поправи я професорът.

В кабинета на Данс влезе млад полицай от шерифството, понесъл голям хартиен плик. С приятна външност и енергична походка, по-скоро чаровен, отколкото красив, той имаше яркосини очи и сякаш едва се въздържаше да не козирува.

— Агент Данс?

— Точно така.

— Аз съм Дейвид Рейнолдс. От криминалния отдел в шерифството.

— Приятно ми е — любезно кимна тя. — Благодаря, че го донесе.

— Радвам се да услужа.

Стегнатият полицай с изрядно изгладена униформа се здрависа с Боулинг и подаде плика на Данс.

— Не го сложих в найлонов плик. За да диша. Да поизсъхне.

— Чудесно — похвали го професорът.

— И си позволих да извадя батерията — добави младият полицай и подаде металната тръба. — Литиево-йонна е. Сметнах, че има опасност да се възпламени, ако се намокри.

— Много сте съобразителен — кимна очевидно впечатленият Боулинг.

Данс нямаше представа за какво става дума. Боулинг забеляза учудването й и обясни, че при известни обстоятелства някои литиеви батерии пламват при досег с вода.

— Специалист ли си? — попита той полицая.

— Не, просто поназнайвам нещичко — обясни полицаят и подаде разписката на Данс да се подпише, че поема уликата. — На разположение съм, ако ви потрябвам.

Данс поблагодари, младият полицай й връчи визитката си и се оттегли.

Тя извади компютъра на Тами от плика. Оказа се розов.

— Ама че цвят — поклати глава Боулинг.

Обърна компютъра и огледа дъното.

— Е, ще ми препоръчаш ли някого, който да го поправи, за да прегледаме файловете й? — попита Данс.

— Разбира се. Себе си.

— О, не спомена ли, че вече си изостанал технически?

— Това не е технически проблем, поне според днешните стандарти — усмихна се Боулинг. — Все едно да завъртиш гумите на колата си. Само че ми трябват инструменти.

— Тук нямаме лаборатория. Не разполагаме с никакви по-специални уреди.

— Е, зависи. Виждам, че колекционираш обувки.

Вратата на килера беше отворена и Боулинг явно беше забелязал разхвърлените по пода обувки — в случай че излезе на вечеря направо след работа. Данс се засмя.

Хванаха я…

— Складираш ли и други лични аксесоари?

— Лични аксесоари?

— Трябва ми сешоар.

— Съжалявам, целият ми арсенал за разхубавяване е у дома — засмя се Катрин.

— Тогава да вървим да пазаруваме.