Джефри Дивър
И няколко червени рози (6)

5.

Нападателят беше очаквал Тами Фостър да се удави в багажника, но се беше излъгал. Ако беше паркирал по-близо до океана, приливът щеше да погълне колата, обричайки момичето на ужасна смърт. Но колата се бе вкопала в мекия пясък близо до брега и приливът беше напълнил багажника само с няколко сантиметра вода.

Към четири сутринта на път за работа служител на летището видял отблясъците от бронята на колата. Спасителният екип намерил момичето полумъртво от измръзване и го откарали в болницата.

— Е? — попита Данс. — Как се чувстваш?

— Добре май.

Девойката беше атлетична и красива, но бледа. Тами хвърли поглед към несесерчето с козметика и Данс предположи, че не се показва навън без грим. Тами имаше скулесто лице, права изрусена коса и чип нос, който според Данс се беше появил на бял свят с по-друга извивка.

Данс показа значката си.

Момичето й хвърли бегъл поглед.

— На фона на преживяното изглеждаш доста добре.

— Беше толкова студено — каза Тами. — Никога не съм измръзвала така. Още ме побиват тръпки.

— Вярвам ти.

Очите на момичето се насочиха към телевизора. Даваха сапунен сериал. Данс и Маги също го следяха, когато дъщеря й беше болна и не ходеше на училище. Понякога пропускаха месеци, но не срещаха проблем да разберат сюжета.

Данс седна и се вгледа в балоните и цветята върху съседната масичка, инстинктивно търсейки червени рози, религиозни символи или картички с кръстове. Нямаше.

— Колко ще останеш в болницата?

— Днес или утре ще ме изпишат.

— Как намираш лекарите?

Тами се засмя.

— Къде учиш?

— В „Робърт Луис Стивънсън“.

— Последна година?

— Да, догодина завършвам.

Данс подбираше неангажиращи теми, за да успокои момичето; попита я дали ходи на лятно училище, дали си е избрала колеж; поговориха за семейството, за спорт.

— Планираш ли екскурзия през лятото?

— Вече да — отвърна Тами. — След това. С мама и сестра ми ще гостуваме на баба във Флорида следващата седмица.

Отговорът й прозвуча раздразнено, а по тона Данс разбра, че пътешествието до Флорида със семейството е последното, за което Тами мечтае.

— Тами, искрено се надяваме да открием кой те е нападнал.

— Задник!

— Разкажи ми какво стана. — Катрин вдигна разбиращо вежди.

Тами обясни, че била на клуб и си тръгнала малко след полунощ. На паркинга някой я нападнал в гръб, залепил й устата, ръцете и краката, хвърлил я в багажника и потеглил към брега.

— Остави ме там да се удавя — с мрачен поглед отрони тя.

Данс изпитваше искрено състрадание към чуждите болки — наследство от майка й — и сега си представи ужаса на момичето, а по гърба й пробягаха тръпки.

— Познаваш ли нападателя?

Момичето поклати глава.

— Но знам какъв е.

— Какъв?

— Гангстер.

— Така ли мислиш?

— Да, всички го знаят. За да те приемат в банда, трябва да убиеш някого. Ако си в латиношайка, трябва да очистиш бяло момиче. Такива са правилата.

— Смяташ, че престъпникът е латиноамериканец?

— Да, сигурна съм. Видях му ръката. Беше с по-тъмна кожа. Не черна. Но определено не и бяла. Не го чувах много добре, но съм убедена, че говореше на испански.

— Едър ли беше?

— Не беше висок. Около метър и осемдесет. Но беше много силен. И още нещо. Снощи май казах, че е бил само един. Но тази сутрин си спомних, че бяха двама.

— Видя двама?

— Ами… усетих, че има и друг… Знаете как е.

— Възможно ли е да е жена?

— О, да, може би. Не знам точно. Както казах, бях доста уплашена.

— Някой да те е докосвал?

— Не, не по този начин. Само когато ми запуши устата и ме напъха в багажника. — Очите на Тами припламнаха гневно.

— Направи ли ти впечатление нещо, докато пътувахте?

— Не, умирах от страх. Май чух някакво дрънчене, някакъв шум в колата.

— Не от багажника?

— Не. Сякаш се удряше нещо метално. Помислих си… Сложи го в колата, след като ме хвърли в багажника. Наскоро гледах един филм на ужасите. Рекох си, че си е приготвил инструменти за мъчение.

„Колелото“, помисли си Катрин, спомняйки си следите от велосипедни гуми. Взел си е колелото, за да избяга с него. Сподели идеята си, но Тами я отхвърли — нямало начин да смести колело на задната седалка.

— А и не звучеше като колело — добави сериозно.

— Добре, Тами. — Катрин си намести очилата и се взря в момичето, което разглеждаше цветята, картичките и плюшените играчки. — Колко много неща са ти донесли!

— Онова мече там е много сладко, нали?

— Страхотно е… Значи смяташ, че са били латиноамериканци от някаква банда.

— Да. Но… ами… вече всичко е наред.

— Наред?

— Нали оцелях. Само се понамокрих. — Тя се засмя, но отбягна погледа на Катрин. — Уплаших се, вярно. По всички новини го разгласиха. Обзалагам се, че са се покрили. Сигурно са избягали от града.

Шайките наистина имаха ритуали за приемане на нови членове. И някои включваха убийство. Ала убийствата обикновено се ограничаваха в същата етническа група и най-често жертвите бяха членове на съпернически банди или информатори. Освен това случаят с Тами беше прекалено усложнен. Данс знаеше от опит, че шайките са прагматични — времето е пари и колкото по-експедитивно действаш, толкова по-добре.

Вече бе доловила, че всъщност Тами изобщо не смята нападателя си за латиноамериканец. Нито пък, че са двама.

Тами знаеше за престъпника повече, отколкото искаше да си признае.

Време беше експертът по кинесика да си каже думата.

Разчитането на сигналите на тялото при разпит изисква първо да се определи основният поведенчески модел — мимиките, които събеседникът използва, когато казва истината: къде си държи ръцете, накъде поглежда и колко често, преглъща ли, прочиства ли си гърлото, използва ли „хмм“ и прочее паразитни думи, потропва ли с крака, прегърбва ли се, или стои с изправени рамене, колебае ли се, преди да отговори.

Определи ли нормалното поведение, експертът по кинесика отбелязва отклоненията, когато по една или друга причина разпитваният прикрива истината. Когато лъжат, повечето хора изпитват стрес и тревога и се опитват да облекчат неприятните емоции с жестове и речеви модели, които се отличават от нормалния им стил. Данс обичаше да цитира Чарлс Дарвин, ученият, изпреварил въвеждането на термина „кинесика“ с цял век: „Потиснатата емоция почти винаги изплува на повърхността в някакво движение на тялото.“

Когато стана дума за самоличността на нападателя, Данс забеляза, че жестовете на Тами се отклониха от нормата — размърда се неспокойно и затупка с крак. Лъжците контролират сравнително лесно ръцете си, но другите части на тялото им убягват — особено стъпалата и пръстите на краката.

Забеляза и промяната в гласа, как Тами прокарва ръце през косата си и докосва устата и носа си — така наречените „блокиращи жестове“. Освен това момичето започна да се отклонява от темата и да обобщава („Всички го знаят“) — типичен измамнически похват.

Убедена, че момичето крие информация, Катрин Данс пусна в ход аналитичните си методи. За да се добере до истината, преминаваше през четири стадия — първо уточняваше каква роля е играл разпитваният. В този случай Тами беше само жертва и свидетел. Не беше съучастник — нито в друго престъпление, нито пък инсценираше собственото си отвличане.

Второ, какъв е мотивът за лъжата? Отговорът беше очевиден — горкото момиче се страхуваше от отмъщение. Често срещано явление, което донякъде улесняваше нещата — щеше да й е по-трудно, ако Тами се опитваше да прикрива съучастие.

Третият въпрос — какъв е характерът на събеседника — определяше начина, по който ще протече разпитът. Дали да бъде нападателна например или отстъпчива; да е аналитична или да предложи емоционална подкрепа; да се държи приятелски или дистанцирано? Данс категоризираше разпитваните според личностния индикатор на Майърс-Бригс, който регистрира индивидуалните характеристики — дали събеседникът е екстровертен, или е интровертен, дали се осланя на разума или на чувствата и интуицията си.

Екстровертите и интровертите подхождат различно. Екстровертът първо действа, а после анализира резултатите, докато интровертът не действа необмислено. Обработват различно и информацията — с помощта на сетивата и проверката на данните (мисловен тип) или на базата на вътрешни импулси (интуитивен тип). Вземането на решения става или чрез обективен, логически анализ (мислене), или чрез основан на емпатия подбор (емоция).

Макар Тами да беше красиво, атлетично и несъмнено популярно момиче, несигурността — и нестабилното семейство, както долови Катрин — я превръщаха в интуитивен, емоционален интроверт. Тоест Катрин не можеше да използва директен подход. Тами просто щеше да се отдръпне и да се обиди, че я поставят натясно.

Последният въпрос, който разпитващият трябва да си зададе, е: „Какъв тип лъжец е събеседникът?“

И те са няколко. Манипулаторите или „наследниците на Макиавели“ (по името на италианския политик и философ Макиавели, написал трактат за безскрупулността) не смятат лъжата за нещо нередно — използват я като инструмент за постигане на целите си в любовта, работата, политиката, престъпленията и са много, много добри измамници. Има и социални лъжци, които използват измислиците за забавление, адаптори — несигурни хора, стремящи се чрез измама да оставят добро впечатление — и актьори, които лъжат, за да налагат контрол.

Данс реши, че Тами съчетава характеристиките на адаптор и актьор. Несигурността я кара да лъже, за да си вдъхва самочувствие, а освен това е склонна да мами, за да постига своето.

Отговори ли на тези четири въпроса, експертът по кинесика процедира праволинейно — продължава да разпитва събеседника, следейки внимателно кои въпроси предизвикват стресови реакции, издаващи измама. После се връща към тях отново и отново, опипвайки почвата, стеснявайки кръга около лъжата, за да прецени как разпитваният реагира на засиления стрес. Дали се ядосва, отрича, потиска или се опитва да се договори? В зависимост от реакцията експертът по кинесика подбира методи да принуди, да подведе или да насърчи разпитвания да каже истината.

Данс пое дъх. Доближи се малко и застана на около три крачки от Тами, без обаче да заплашва „зоната й на неприкосновеност“. Момичето щеше да усети напрежение, но не и заплаха. Катрин се усмихна леко и реши да не сменя очилата със сиви рамки с „хищническите“ очила с черни рамки, които използваше за сплашване на манипулатори.

— Всичко, което споделиш, ще ми бъде от голяма полза, Тами. Наистина оценявам помощта ти.

Момичето се усмихна. Но и отмести поглед към вратата. Данс разчете ясно сигнала — чувство за вина.

— Ала има един проблем — добави. — Уликите от местопрестъплението. Като в сериала „Маями“, сещаш ли се?

— Разбира се. Следя го.

— Кой ти допада повече?

— Оригиналът. „Лас Вегас“.

— И аз чувам, че бил по-добър. — Данс не беше гледала нито една серия. — Та уликите сочат, че не е имало втори човек. Нито на паркинга, нито на брега.

— Ами… както казах, беше по-скоро усещане.

— Искам да те попитам и за дрънченето. Не открихме следи от гуми на друга кола. Чудим се как ли си е тръгнал. Да се върнем на варианта с велосипеда. Разбрах, че трополенето ти е прозвучало другояче, но все пак може да е било колело?

— Колело?

Повтарянето на въпроса често е знак за измама. Събеседникът се опитва да печели време, за да измисли правдоподобен отговор.

— Не е възможно. Как ще го побере вътре?

Тами отрече твърде бързо и твърде емоционално. И тя беше обмисляла варианта, но незнайно защо не искаше да го признае за възможен.

Данс вдигна вежди.

— Не знам… Един от съседите ми има камри. Достатъчно голяма кола е.

Момичето примигна. Изглеждаше изненадана, че Данс познава марката на колата й. Фактът, че полицайката си е подготвила домашното, разтревожи Тами. Тя погледна към прозореца, несъзнателно търсейки път за бягство от неприятното безпокойство. Данс беше на прав път. Усети как и нейното сърце заби по-силно.

— Може би. Не знам — каза Тами.

— Значи няма как да е бил с колело… Иначе би могъл да ти е връстник или година-две по-малък. И възрастните карат велосипеди, но тийнейджърите ги използват повече. Как мислиш, дали не е някой от съучениците ти?

— Съученик? Няма начин. Никой не би направил такова нещо.

— Да те е заплашвал някой? Да си се карала с някого от „Стивънсън“?

— Е, Браяна Креншоу беше бясна, че предпочетоха мен за мажоретка. Но пък започна да излиза с Дейви Уилкокс. Падах си по него. Така че сме квит — засмя се приглушено момичето.

Данс се усмихна в отговор.

— Не, беше гангстер. Сигурна съм — ококори очи Тами.

— Почакай, сега си спомних. Говореше по телефона. Май на шефа на бандата. Чух го да си отваря телефона и да казва: „Ella esta en el coche.“

„В колата е“, преведе си Данс и попита:

— Знаеш ли какво означава?

— Нещо като: „вкарах я в колата“.

— Учиш ли испански?

— Да.

Сякаш едва си поемаше дъх и гласът й прозвуча по-пискливо от обикновено. Не откъсваше очи от Данс, но ръката й отметна кичур коса и после потърка устата.

Испанските думи бяха чиста лъжа.

— Мисля си — подхвана сговорчиво Данс, — че може да се е преструвал на гангстер. За да се прикрие. А това означава, че има причина да те нападне.

— Например?

— Надявам се ти да ми помогнеш да разберем. Успя ли да го зърнеш?

— Не съвсем. През цялото време беше зад мен. А на паркинга е много тъмно. Трябва да сложат лампи. Май ще съдя клуба. Баща ми е адвокат в Сан Матео.

Преиграният гняв целеше да отклони вниманието на Данс. Тами явно беше видяла нещо.

— Не зърна ли отражението му във витрината?

Момичето поклати отрицателно глава. Но Катрин настоя:

— Може би си го зърнала за миг? Помисли си… Нощем винаги е студено. Едва ли е бил само по блуза… Със сако ли беше? Кожено, платнено? Или с пуловер? Яке с качулка?

Тами отговаряше отрицателно, но понякога жестовете й разкриваха друго.

Данс забеляза как момичето отклони поглед към букет цветя върху масата. Картичката до него гласеше:

„Е, момиче, вдигай си зад---а оттам скоро!

С обич — Дж. П. и Бийсти Гърл.“

Катрин Данс отдаваше служебните си успехи на добрата предварителна подготовка и на безкрайното упорство. Понякога обаче съзнанието й раждаше любопитни асоциации. Потапяше се във фактите и впечатленията и неочаквано, сякаш по чудо, намираше отговора.

От точка А към Б до В…

И сега, когато видя Тами да насочва разтревожен поглед към цветята, се досети.

Реши да се възползва от шанса.

— Виж, Тами, знаем, че нападателят е поставил кръст край пътя — като послание.

Очите на момичето се разшириха.

„Хванах те“ — помисли си Данс. Разбрала е за кръста.

Продължи:

— А послания изпращат престъпници, които познават жертвите си.

— Аз… наистина го чух да говори на испански.

Данс разбра, че я лъже, но на хора като Тами трябва да се оставят вратички за бягство, за да не се затворят напълно. Затова продължи сговорчиво:

— Сигурна съм. Но ми се струва, че се е опитвал да се прикрие. Да те заблуди.

Момичето я изгледа отчаяно.

От кого ли се страхуваше толкова?

— Първо, Тами, да те уверя, че ще те защитим. Който и да те е нападнал, няма да те доближи повече. Ще наредя един полицай да пази пред вратата ти. А друг ще бди около дома ти, докато не заловим престъпника.

В очите на Тами проблесна облекчение.

— Помисли си — да не би да е някой ухажор? Ти си красиво момиче. Обзалагам се, че трябва много да внимаваш.

Тами й отвърна с предпазлива усмивка. Остана доволна от комплимента.

— Някой да те е преследвал?

Девойката се поколеба.

Близо сме… Много близо.

Ала Тами се отдръпна.

— Не.

Данс също се отказа.

— Имаш ли проблеми с някой роднина?

Нищо чудно. Беше проверила. Родителите й бяха разведени след дълга съдебна битка и по-големият й брат живееше отделно. Чичо й имаше досие за домашно насилие.

Погледът на Тами обаче красноречиво говореше, че зад нападението едва ли стоят близките.

Данс продължи да опипва почвата.

— Някой, с когото си пишеш в интернет? Онлайн събеседник? Случва се често напоследък.

— По-скоро не. Не сърфирам много из интернет. — Тами сключи пръсти — същото като да кършиш ръце.

— Съжалявам, че ти досаждам. Просто е важно да не позволим да се повтори.

Тогава Данс забеляза нещо. Сякаш я зашлевиха. В очите на момичето зърна дълбоко разбиране — веждите й се повдигнаха леко, устните се разтвориха незабележимо. Значи и Тами се опасяваше нападението да не се повтори. Понеже беше разбрала за полицейската охрана, навярно смяташе, че нападателят заплашва и другиго.

Момичето преглътна. Очевидно навлизаше във фазата на отрицанието, когато защитната броня става непробиваема.

— Не го познавам. Кълна се.

Клетвата издайнически говореше: „Лъжа!“ Момичето сякаш тръбеше: „Искам да кажа истината, но ме е страх.“

— Добре, Тами, вярвам ти — отвърна Данс.

— Много съм изморена. Не искам да говоря повече, преди да дойде мама.

— Разбира се, Тами — усмихна се Катрин. Стана и й подаде визитката си. — Обади се, ако си спомниш още нещо. Каквото и да е.

— Съжалявам, че не можах да помогна.

Тами сведе разкаяно очи. Данс разбра, че момичето неведнъж е прибягвало до фалшиво смирение, за да предизвика съжаление. Техниката, примесена с деликатен флирт, сигурно върши чудеса с баща й и приятелите й; жените обаче са неподатливи.

Данс обаче реши да отстъпи.

— Напротив, разговорът беше много полезен. Такъв ужас си преживяла, скъпа! Почивай си! Пусни си някой сериал. — Кимна към телевизора. — Отпускат.

Катрин излезе от стаята и се замисли, че до час-два може би щеше да изтръгне истината от момичето. Ала не бе сигурна — Тами изглеждаше наистина ужасена. А и колкото и талантливи да са разпитващите, понякога събеседниците им просто отказват да споделят какво знаят.

Не че имаше значение. Катрин Данс смяташе, че е научила всичко необходимо.

От точка А към Б до В…