Джефри Дивър
И няколко червени рози (5)

4.

— Колко тъжно! — възкликна жената.

Съпругът зад волана на форда я изгледа. Току-що бе напълнил резервоара за седемдесет долара. Не беше в настроение. Заради цените на бензина и понеже преди миг зърна съблазнителното голф игрище „Пебъл Бийч“, на което не би могъл да си позволи да играе дори да успее да придума жена си.

И определено не му се слушаха тъжни неща.

След двайсетгодишен брак обаче нямаше как да не попита:

— Кое?

Гласът му прозвуча малко по-остро, отколкото му се искаше.

Тя не обърна внимание на тона му.

— Ето там.

Той погледна, ала пред тях се разстилаше само безлюдната магистрала, виеща се през горите. Жена му не сочеше нищо конкретно. Раздразни го още повече.

— Чудя се какво ли се е случило.

Канеше се да я прекъсне язвително, когато видя какво му показва.

И веднага го обзе чувство за вина.

В пясъка пред тях, на около петнайсетина метра се издигаше мемориал на загинали в пътно произшествие — грубо оформен кръст и букет тъмночервени рози.

— Тъжно е — повтори като ехо той и се замисли за децата си — двама тийнейджъри, които още го плашеха до смърт, щом седнеха зад волана. Представи си как ще го заболи, ако им се случи нещо такова. Разкая се за поведението си.

Поклати глава, взрян в разтревоженото лице на съпругата си. Минаха край импровизирания кръст. Тя сведе очи.

— Божичко! Станало е току-що.

— Така ли?

— Да. Изписана е днешната дата.

Той потръпна и се насочи към близкия бряг, препоръчан им от някого заради красивата гледка.

— Има нещо странно — отбеляза той.

— Какво, скъпи?

— Разрешената скорост в този участък е трийсет и пет километра в час. Как е възможно да стане фатална катастрофа?

— Младежи вероятно — вдигна рамене жена му. — Карали са пияни.

Кръстът определено промени настроението му. „Хайде — рече си съпругът, — ами ако беше в Портланд и си блъскаше главата със сметки и догадки какво ли ще измисли Лео на следващото отборно състезание? Остават ти още пет дни отпуска в най-красивата калифорнийска местност. И без това няма начин кракът ти да стъпи на «Пебъл Бийч». Престани да се цупиш.“

Отпусна ръка върху коляното на жена си и потегли към брега, макар утринта да посивя в спусналата се мъгла.

 

 

Движейки се по магистрала № 68, Катрин Данс се обади на децата. Баща й Стюарт ги караше към лятното им училище. Заради ранната среща в хотела Катрин остави дванайсетгодишния Уес и десетгодишната Маги да преспят у родителите й.

— Здрасти, мамо! — изчурулика Маги. — Ще отидем ли у Роузи на вечеря днес?

— Ще видим. Имам важен случай.

— Снощи приготвихме сами спагетите за вечеря. Баба ми помагаше. Разбъркахме брашно, яйца и вода. Баба каза, че ги правим от нулата. Какво означава „от нулата“?

— От основните съставки. Не сте ги купили готови.

— Аха.

— До скоро, скъпа. Обичам те. Искам да чуя и брат ти.

— Здрасти, мамо.

Уес се впусна в дълъг монолог за играта на тенис, планирана за днес.

Уес беше на дванайсет и Данс подозираше, че вече е започнал да изкачва стръмния път към зрелостта. Понякога си беше нейното малко момче, понякога — затворен в себе си тийнейджър. Изгуби баща си преди две години и едва сега започваше да смъква бремето на тъгата. Маги, макар и по-малка, беше по-издръжлива.

— Майкъл не се е отказал да излиза с лодката през почивните дни, нали?

— Определено.

— Страхотно!

О’Нийл беше поканил момчето да го заведе на риболов в събота заедно с по-малкия си син Тайлър. Ан рядко се присъединяваше и макар понякога да им правеше компания, Катрин също не си падаше много по корабоплаването заради морската болест.

Тя размени няколко думи с баща си, благодари му за грижите за децата и спомена, че новият случай ще я ангажира доста. Стюарт Данс беше съвършен дядо — полупенсионираният морски биолог с удоволствие общуваше с внуците си. Нямаше нищо против да влиза и в ролята на шофьор. Днес обаче го бяха извикали за консултация в монтерейския аквариум, но увери дъщеря си, че след лятното училище ще остави децата при баба им. Данс щеше да ги прибере по-късно.

Всеки ден Катрин благодареше на съдбата и боговете, че са я дарили с любящо семейство. Съчувстваше на самотните майки, които не могат да разчитат на ничия помощ.

Забави, сви на светофара и влезе в паркинга на болница „Монтерей Бей“. Разгледа тълпата зад сините подвижни бариери.

Протестиращите бяха повече от вчера.

А вчера бяха повече от завчера.

Болницата беше известна институция, един от най-добрите медицински центрове в региона и навярно най-идиличният, разположен сред борова гора. Тя познаваше добре мястото. Тук беше родила децата си, беше седяла край леглото на баща си след тежката операция. В болничната морга идентифицира тялото на съпруга си.

Наскоро я нападнаха тук — инцидентът беше свързан с протеста.

По-рано същия месец Данс изпрати млад полицай от шерифството да охранява затворник в областния съд в Салинас. Подсъдимият избяга, нападна и жестоко обгори полицай Хуан Милър. Доведоха го в интензивното отделение на болницата. Стъписаните му, разстроени близки, О’Нийл и колегите му в монтерейското шерифство изживяха трудни времена. Данс също.

Дойде да посети пациента и разяреният му брат Хулио й се нахвърли, когато понечи да вземе показания от едва свестилия се Хуан. По-скоро уплашена, отколкото наранена, Катрин се отказа да повдига обвинение срещу истеричния брат.

Хуан умря няколко дни след постъпването в болницата. Отначало отдадоха смъртта на тежкото изгаряне. После откриха, че някой го е убил — от състрадание.

Данс скърбеше от загубата, но състоянието на Хуан бе толкова безнадеждно, че в бъдеще го очакваше само болка и безкрайни медицински процедури. Положението на Хуан дълбоко вълнуваше майка й — медицинска сестра в болницата. Тя си спомни как седяха в кухнята й, а майка й се взираше невиждащо в една точка. Нещо я тревожеше дълбоко. Не след дълго сподели — докато проверявала системите му, Хуан дошъл в съзнание и я изгледал изпитателно. После прошепнал: „Убий ме.“

Вероятно е отправял същата молба към всеки, приближил се до постелята му.

Скоро някой е изпълнил молбата му.

Никой не знаеше кой е влял медикаментите в системата, за да сложи край на живота му. Монтерейското шерифство вече водеше разследване за криминално престъпление. Полицаите обаче не се престараваха — лекарите твърдяха, че на Хуан са му оставали не повече от месец-два. Убийството, макар и криминално деяние, в случая бе извършено от хуманни подбуди.

Случаят обаче разпали страстите на поддръжниците на живота на всяка цена. Протестиращите, които Катрин наблюдаваше от паркинга, държаха плакати с кръстове и ликовете на Исус и Тери Скиаво — жената в кома от Флорида, в чието дело за право на смърт бе въвлечен дори Конгресът.

Постерите, разпънати пред входа на болницата, описваха колко ужасни са евтаназията и — навярно защото така и така се бяха събрали достатъчно гневни хора — абортите. Протестиращите бяха предимно членове на основаната във Финикс организация „Животът над всичко“. Пристигнаха няколко дни след смъртта на младия полицай.

Данс се почуди дали някой схваща иронията да се опълчваш срещу смъртта пред болница. Едва ли. Не изглеждаха надарени с чувство за хумор.

Тя се насочи към болницата. Поздрави началника на охраната — висок афроамериканец, застанал пред главния вход.

— Добро утро, Хенри. Прииждат все повече май.

— Добро утро, агент Данс. — Като бивше ченге Хенри Баскоум си падаше по официалните титли. Хвърли смръщен поглед към тълпата. — Множат се като зайци.

— Кой е главатарят?

В центъра на събитията различи кльощав оплешивяващ мъж с увиснали под острата брадичка бузи. Носеше расо.

— Ето го тартора — пасторът — обясни Баскоум. — Преподобният Р. Самюъл Фиск. Много е известен. Дошъл е чак от Аризона.

— Р. Самюъл Фиск. Много духовническо име — съгласи се Катрин.

До пастора се възправяше як мъжага с къдрава червена коса и закопчано догоре тъмно сако. „Навярно бодигард“ — прецени Данс.

— Животът е свещен! — изкрещя някой към един от новинарските микробуси наблизо.

— Свещен! — поде вика тълпата.

— Убийци! — извиси Фиск глас, изненадващо силен за плашило като него.

Макар да не бе насочен към нея, от крясъка я побиха тръпки. Припомни си как преди по-малко от месец Хулио Милър я нападна в гръб и на помощ й се притекоха О’Нийл и колегата му.

— Убийци!

— У-бий-ци! У-бий-ци! — скандираше тълпата.

Данс предположи, че на другия ден ще са прегракнали.

— Успех! — пожела на шефа на охраната, който завъртя несигурно очи.

Вътре Данс се огледа, сякаш очакваше да зърне майка си. После от рецепцията я упътиха и тя забърза по коридора към стаята на очевидеца на случая с отвличането.

Катрин пристъпи прага на отворената врата. Светлокосата девойка в огромното болнично легло вдигна поглед към нея.

— Здравей, Тами. Казвам се Катрин Данс — усмихна се приветливо тя. — Може ли да вляза?