Джефри Дивър
И няколко червени рози (47)

47.

Около оградата закръжи пеперуда и изчезна в двора на съседите. Не беше сезонът на големите огненочервени пеперуди, заради които наричат Пасифик Гроув „Градът на пеперудите“, и Катрин Данс се зачуди от кой ли вид е мимолетната й гостенка.

Седеше на задната веранда, влажна от следобедната мъгла. Беше тихо. Децата и кучетата бяха при родителите й. Носеше избелели дънки, зелена тениска и стилни спортни обувки — награда, която си позволи в чест на успешното приключване на случая. Отпи от чашата бяло вино.

Лаптопът й беше отворен на масата пред нея. Беше се включила като временен администратор в „Чилтън Рипорт“. Намери паролите за достъп в един от файловете на Джеймс Чилтън. Направи справка в разгърнатата книга и дописа текста: www.thechiltonreport.com/html/final.html

Прочете резултата. Усмихна се леко.

После затвори страницата.

Чуха се стъпки. Данс се обърна към Майкъл О’Нийл.

— Здрасти! — усмихна се той.

Очакваше да й съобщи по телефона решението на съдията в Лос Анджелис. В болницата й се стори много зает, не предполагаше, че ще се отбие. Но Майкъл О’Нийл винаги бе добре дошъл. Опита се да разгадае изражението му. Обикновено й се удаваше — познаваше го добре — но чертите му понякога бяха като на заклет покерджия.

— Вино?

— И още как.

Донесе чаша от кухнята и наля от любимото му червено вино.

— Нямам много време.

— Добре. Е? — нетърпеливо попита Данс.

— Спечелихме. Преди двайсет минути се е произнесъл. Направо е сринал защитата със земята.

— Наистина ли?

— Да.

Данс стана и го прегърна силно. Той обви ръце около нея и я притисна към здравите си гърди.

Време беше за наздравица.

— След две седмици Ърни ще представи обвинението пред съдебните заседатели. Няма съмнение, че ще го осъдят. Искат ни там във вторник, в девет сутринта, за да обсъдим свидетелските показания. Готова ли си за пътешествие?

— И още как!

О’Нийл отмести поглед, отдалечи се и се облегна на парапета. Взря се в градината към камбанките, които бе захвърлила там през една ветровита и безсънна нощ и така и не бе прибрала.

О’Нийл се умълча. Данс разбра, че нещо го измъчва.

Притесни се: „Какво има? Да не би да е болен? Или ще се мести?“

— Чудех се… — подхвана той.

Данс изчака. Сърцето й затуптя по-бързо.

— Чудех се дали след срещата във вторник искаш да поостанем няколко дни в Лос Анджелис. Ще разгледаме града. Ще хапнем яйца по бенедиктински, както си обещахме. Или суши в Западен Холивуд. Ще зяпаме тежкарите. Може да си купя и черна риза.

Майкъл О’Нийл не беше от разговорливите. За пръв път го чуваше да бърбори трескаво.

Данс примигна. Сърцето й трептеше като крилата на колибрито, кръжащо около розовия храст край верандата.

— Аз…

Той се засмя и раменете му се отпуснаха. Сигурно изглеждаше напълно потресена.

— О, забравих да кажа нещо.

— Да?

— Ан ме напуска.

— Какво? — ахна тя.

По лицето на Майкъл се изписаха различни чувства — надежда, несигурност, болка. Най-ясно обаче прозираше смущението.

— Заминава за Сан Франциско.

Можеше да му зададе стотици въпроси. Първо обаче попита:

— Децата?

— Ще останат с мен.

Не се изненада. Майкъл О’Нийл беше чудесен баща. А Данс винаги се бе съмнявала в майчинската роля на Ан и желанието й да я изпълнява.

Спомни си очите на О’Нийл в болницата. Измъчвала го е значи раздялата.

Продължи като човек, на когото липсват време и реализъм, за да планира по-добре операцията. Типично за мъжете. Обясняваше й как децата ще посещават Ан, как са реагирали родителите му и родителите на Ан, за адвокатите, какво ще прави Ан в Сан Франциско. Данс кимаше съсредоточено, мръщеше се, насърчаваше го да продължава. И слушаше.

Веднага разбра подтекста на „този собственик на галерия“ и „приятеля на Ан в Сан Франциско“. Изводът не я изненада особено, макар да се ядоса, че Ан е наранила О’Нийл.

Наистина беше сломен, обиден, макар още да не го съзнаваше.

„А аз? Как се чувствам аз?“ — запита се Катрин.

После прогони мислите. По-късно ще анализира.

О’Нийл стоеше като ученик, поканил момиче на танц. Не би се учудила, ако пъхне ръце в джобовете и се вторачи в обувките.

— Та какво ще кажеш за следващата седмица? Няколко дни?

Данс се опита да разгадае езика на собственото си тяло. Какво говореше то? От една страна, новината я потресе дълбоко. От друга, пристъпваше предпазливо като сапьор към необезвредена бомба.

Пътешествието с Майкъл О’Нийл я изкушаваше силно.

Но отговорът, разбира се, няма как да е „да“. О’Нийл трябваше да остане край децата, защото нямаше кой да го отмени. На този етап те не трябваше да узнават за проблемите на родителите си. Но навярно се досещаха. Детската интуиция е непреодолима природна стихия.

Имаше обаче още един довод срещу екскурзията.

И по стечение на обстоятелствата той се появи на хоризонта.

— Привет! — подвикна някой откъм предния двор.

Данс погледна Майкъл, усмихна се неловко и отговори:

— Тук сме. Отзад.

Джонатан Боулинг изкачи стъпалата. Усмихна се на О’Нийл. Двамата се ръкуваха. И Боулинг беше с дънки като Данс. Беше наметнал яке върху черната блуза и носеше туристически обувки.

— Малко подраних.

— Няма проблем.

О’Нийл схващаше бързо, освен това не му липсваше такт. Разбра веднага. Първата му реакция беше притеснение, че я е поставил в неудобно положение.

В очите му прочете извинение.

А нейните настояха, че извиненията са излишни.

О’Нийл беше и учуден. Усмихна й се като тогава, когато по радиото в полицейската кола пуснаха песен за мъж и жена, които все не успяват да се намерят.

Най-важното е да не пропуснеш момента. И двамата го знаеха.

— С Джонатан заминаваме за Напа за два дни — с равен тон обясни Данс.

— За едно семейно събиране в къщата на родителите ми. Винаги водя подкрепление — опита се да омаловажи събитието Боулинг. И професорът беше умен — долови, че е прекъснал важен разговор.

— Там е прекрасно — каза О’Нийл.

Тя си спомни, че той и Ан бяха прекарали медения си месец в мотел край Напа.

„Май е време да престанем с любезностите“ — помисли си. Усети, че се е изчервила като момиче.

— При майка ти и баща ти ли е Уес? — попита О’Нийл.

— Да.

— Ще му се обадя. Искам да отплаваме в осем сутринта.

Благодари му мислено, че ще вземе момчето на риболов, въпреки че Данс ще пътува.

— Очаква с нетърпение излета.

— Ще ти изпратя копието от съдебното решение по имейл.

— Искам да поговорим, Майкъл — отвърна тя. — Обади ми се.

— Разбира се.

О’Нийл разбра, че има предвид да поговорят за Ан и раздялата, а не за процеса в Лос Анджелис.

А Данс разбираше, че той няма да се обади, докато тя е с Боулинг. Просто не беше такъв човек.

Усети порив — неустоим порив — да прегърне пак Майкъл. Понечи да разпери ръце. Но понеже не го биваше в разгадаване на езика на жестовете, той схвана другояче намеренията й:

— Трябва да прибирам децата. Вечер за пица… Довиждане, Джон. И благодаря за помощта. Нямаше да се справим без теб.

— Дължиш ми почетна значка — ухили се Джон и попита Данс какво да занесе в колата.

Тя му посочи пазарската торба с бисквити, сода, вода и дискове за излета на север. Допря чашата с вино до гърдите си, проследявайки с поглед как О’Нийл се спуска по стълбите. Дали щеше да се обърне?

Да, за секунда. Усмихнаха се един на друг. После той изчезна.