Джефри Дивър
И няколко червени рози (46)

46.

Катрин Данс се върна в кабинета си в Бюрото и написа окончателното становище по случая.

Отпи от кафето, което й донесе Мериелън Кресбах, и прегледа розовите бележки с търсилите я, оставени от асистентката до чинийка с голямо парче кекс.

Телефонът й изжужа. Съобщение от Майкъл О’Нийл:

„К. Съдията в Лос Анджелис ще се произнесе след няколко часа. Продължавай да стискаш палци. Много съм ангажиран, но скоро ще поговорим.

М.“

Катрин допи кафето, принтира доклада за Овърби и се запъти към кабинета му.

— Ето становището, Чарлс.

— А! Добре! Изненадваща развръзка.

Изчете набързо доклада. Данс забеляза спортна чанта, тенис ракета и малък куфар зад бюрото му. Беше късен петъчен следобед. Лято. Явно беше решил да тръгне на екскурзия направо след работа.

Забеляза и леко хладното му изражение, явно още не бе преглътнал разправията й с Хамилтън Ройс.

Очакваше с нетърпение сблъсъка.

— И последно, Чарлс. За Хамилтън Ройс.

— Какво? — вдигна той поглед и приглади доклада й.

Обясни му какво е разкрил Ти Джей за мисията на омбудсмана — да спре блога не за да предпази жертвите, а за да не компрометира държавника, делил трапеза с бизнесмена, планирал да строи ядрена централа.

— Използвал ни е, Чарлс.

— Аха. — Овърби потупваше с пръсти по купчина документи.

— Работи за Комисията по ядрено планиране, оглавявана от представителя, когото Чилтън изобличава в рубриката „Властта на народа“.

— Разбирам… Ройс… хмм…

— Искам да изпратя сигнал до главния прокурор. Вероятно не може да се класифицира като престъпление, но постъпката му определено е неетична. Използвал ни е. Ще му струва работата.

Овърби се замисли. Пръстите му продължаваха да барабанят.

— Съгласен ли си? — попита Данс, въпреки че очевидно не беше.

— Не съм сигурен.

— Защо не? — засмя се тя. — Прерови папките ми. Мериелън го е видяла. Използвал е държавната полиция за собствена изгода.

Овърби не отделяше поглед от документите върху бюрото, подредени безупречно както винаги.

— Ще ни отнеме много време. И ще ни злепостави.

— Ще ни злепостави?

— Понеже предизвикваме междуведомствени скандали. Не са ми приятни.

Ама че аргумент! Междуведомствените противоречия са ежедневие в държавните институции.

Овърби сякаш най-сетне измисли нещо и наруши тежкото мълчание. Повдигна едва забележимо вежди и каза:

— Освен това ми се струва, че няма да имаш време.

— Ще смогна, Чарлс.

— Е, да, но…

Извади от купчината няколко страници, прихванати с кламер.

— Какво е това?

— От кабинета на прокурора е. — Побутна листовете към нея. — Има жалба срещу теб.

— Срещу мен?

— За обидни расистки изказвания срещу държавен служител.

— Това е лудост, Чарлс!

— Е, стигнало е до Сакраменто.

— Кой се е оплакал?

— Шаранда Еванс. От социалните служби.

— Не я познавам. Станала е грешка.

— Била е в болницата, когато арестуваха майка ти. Наглеждала е децата ти.

Жената, прибрала Уес и Маги от детския кът.

— Тя не ги „наглеждаше“, Чарлс — въздъхна Данс. — Искаше да ги прибере. Дори не се опита да ми позвъни.

— Твърди, че си я обидила с расистки забележки.

— Исусе Христе, Чарлс! Казах й, че е некомпетентна. Това е.

— Не го е изтълкувала така. Но понеже репутацията ти е добра и имаше чисто досие, прокурорът не е склонен да даде ход на жалбата. Но все пак трябва да се разследва.

Той се намръщи, сякаш обмисляше сложна дилема, но не чак толкова заплетена.

— Поиска съвет как да процедира.

Явно от него самия. Данс схвана ситуацията — беше поставила Овърби в неудобно положение пред Хамилтън Ройс. Навярно омбудсманът бе останал с впечатление, че той не може да контролира подчинените си. А евентуална жалба срещу Ройс от страна на Бюрото щеше да постави под съмнение позицията на Овърби.

— Знам, че не си расистка. Но жената е много настойчива. — Той се вгледа в обърнатия лист, сякаш беше снимка от аутопсия.

Откога си в социалните служби?… Или твърде отскоро, или прекалено отдавна…

Катрин Данс усети, че шефът й преговаря — ако зареже жалбата срещу Ройс, ще съобщи на главния прокурор, че случаят с госпожица Еванс е разследван подробно и обвинението срещу Данс е безпочвено.

Ако обаче огласи поведението на Ройс, може да изгуби работата си.

Настана мълчание. Данс се изненада, че нищо в жестовете на Овърби не издава безпокойство. Тя обаче нервно потропваше с крак.

„Май схващам мащабната картина“ — подигравателно си помисли Данс. Без малко да й се изплъзне от устата, но прехапа език.

Трябваше да реши.

Колебаеше се.

Овърби потупа с показалец жалбата:

— Срамно е да ни занимават с такива неща. Затрупани сме с работа.

След случая с кръстовете, гонитбата на Дж. Доу и притесненията около майка й Данс усети, че няма сили за нова битка, не и за такава.

— Щом смяташ, че жалбата срещу Ройс ще ни отнеме прекалено много време, Чарлс, аз ще уважа мнението ти.

— Радвам се. Да се захващаме. Работа ни чака. А това тук също отпада.

Той взе листовете и ги пъхна в купчината.

— Никакво губене на време — усмихна й се.

— Да се захващаме — повтори Данс.

— Късно е вече… Приятна почивка, Катрин. И благодаря за успешното приключване на случая.

— Лека нощ, Чарлс.

Данс стана и излезе от кабинета. Почуди се дали и той се чувства омерзен като нея.

Много, много се съмняваше.

Данс се върна в „Женското крило“.

— Здравей, Катрин! — подвикна й някой точно когато посегна да отвори вратата на кабинета си.

Обърна се. Първо не го разпозна. После се сети — Дейвид Рейнолдс, младият полицай от шерифството. Не беше в униформа — носеше джинси, поло и сако. Усмихна се и сведе поглед:

— Не съм на дежурство.

Приближи се и застана на няколко крачки от нея.

— Разбрах, че случаят с кръстовете е разрешен.

— Малко изненадващо — съгласи се тя.

Беше пъхнал ръце в джобовете. Изглеждаше нервен.

— Момчето е добре, нали?

— Да.

— А Чилтън? Призна ли?

— Не, но няма нужда. Имаме свидетели и достатъчно улики.

Данс кимна подканващо към кабинета.

— Не, нямам време… Отбих се по-рано, но беше излязла.

Любопитно. Сега й се стори още по-неспокоен. Езикът на тялото му излъчваше силен стрес.

— Исках само да кажа, че работата с теб ми достави истинско удоволствие.

— Оценявам помощта ти.

— Ти си изключителна личност — заекна Рейнолдс.

Олеле! Накъде биеше?

Той отбягваше погледа й. Прочисти гърло:

— Знам, че не ме познаваш много добре…

„Поне с десет години е по-малък от мен“ — рече си Катрин. Бореше се да сдържи усмивката и майчинските прояви. Питаше се къде ли ще я покани на вечеря.

— Опитвам се да кажа, че…

Но замълча. Извади от джоба си плик и й го подаде.

— Опитвам се да кажа, че се надявам да прегледаш молбата ми за работа в Бюрото — довърши Рейнолдс. — Повечето по-възрастни инспектори не ги бива за учители. Но знам, че това не се отнася за теб. За мен ще бъде чест да се уча от теб.

Данс отново потисна напушилия я смях.

— Благодаря, Дейвид. В момента нямаме свободни места, но ти обещавам, че ти ще си първият в списъка, ако се отвори възможност.

— Наистина ли? — грейна той.

— Абсолютно. Хубава вечер, Дейвид.

— Благодаря, Катрин. Ти си страхотна!

На фона на останалите възрастни…

Катрин се усмихна и влезе в кабинета. Отпусна се тежко в стола. Взря се в преплетения ствол пред прозореца. Телефонът й иззвъня. Не й се говореше. Погледна към екрана.

Поколеба се, но при третото позвъняване все пак отговори.