Джефри Дивър
И няколко червени рози (44)

44.

Данс се запъти към другия край на двора, където седяха Доналд и Лили Хокън. Край прашните подметки на скъпите италиански обувки прелитаха пъргави скакалци.

Двамата седяха на стъпалата пред верандата на вилата. Лицето на Хокън беше мъртвешкибледо. Предателството явно го бе разтърсило дълбоко.

— Джим наистина ли е направил това?

— Опасявам се.

Внезапно го осени и друга мисъл:

— Ами ако и децата бяха тук? Щеше ли да… — не успя да довърши изречението.

Жена му се взираше в прашния двор и бършеше потта от челото си. Холистър е далеч от океана и летният въздух, приклещен между хълмовете, трептеше под жаркото слънце.

— Всъщност за втори път прави опит да ви убие — продължи Данс.

— За втори? — прошепна Лили. — Имате предвид тогава, вкъщи? Когато разопаковахме багажа?

— Точно така. Носел е якето с качулка на Травис.

— Но… да не би да е полудял? — попита объркано Хокън. — Защо ще ни убива?

Професионалният опит я беше научил, че отлагането не е изход.

— Не съм абсолютно сигурна, но смятам, че Джеймс Чилтън е убил първата ви съпруга.

Той ахна:

— Какво?

Лили вдигна глава и погледна Данс:

— Невъзможно е. Било е нещастен случай. Плувала е край Ла Хола.

— Поисках информация от Сан Диего и крайбрежната охрана, за да се уверя. Но вероятно съм права.

— Абсурд. Сара и Джим бяха много… — гласът му заглъхна.

— Близки? — довърши Данс.

Той клатеше глава.

— Не. Невъзможно е. — После изстреля гневно: — Да не би да смятате, че са били любовници?

— Така мисля. След няколко дни ще събера повече сведения. Телефонни обаждания. Самолетни билети.

— Скъпи… — промълви Лили и обгърна раменете на съпруга си.

— Харесваха се — подхвана Хокън. — А Сара беше… беше истинско предизвикателство. Аз пътувах често. Отсъствах по два-три дни в седмицата. Не е толкова много. Но понякога се оплакваше, че я пренебрегвам. На шега. Не го приемах насериозно. Но може би… е, може би наистина го е мислела и Джим е запълнил липсата. Сара беше обсебваща жена.

„И в леглото“ — добави наум Данс неизреченото.

— Предполагам, че Сара е настоявала Чилтън да напусне Патриша и да се ожени за нея — изрече гласно.

— И той е отказал? — горчиво се изсмя Доналд Хокън.

— Така смятам — вдигна рамене Катрин.

Той се замисли. После добави с равен тон:

— Сара мразеше да й отказват.

— Преместили сте се в Сан Диего преди три години. Горе-долу по това време починал бащата на Патриша. Наследила много пари. Което означавало, че Чилтън може спокойно да се отдаде изцяло на блога. Решил е, че мисията му е да спаси света и парите на жена му ще му помогнат. Затова скъсал със Сара.

— И тя го е заплашила, че ще го издаде, ако не напусне Патриша? — попита Хокън.

— Смятала да разгласи, че Джеймс Чилтън, моралният глас на страната, е имал извънбрачна връзка.

Данс смяташе, че Чилтън привидно се е съгласил да се разведе и със Сара са си уговорили среща в Сан Диего. Предложил й романтичен пикник на безлюден плаж край Ла Хола. И да се погмуркат в прекрасните подводни пещери наоколо. После я ударил по главата или просто я натиснал под водата.

— Но защо да убива нас? — попита Лили и се озърна тревожно към къщата.

— Известно време не сте поддържали връзка, нали? — попита Данс.

Хокън кимна.

— След смъртта на Сара изоставих всичко, спрях да се виждам с приятели. Повечето време прекарвах с децата. Живеех като отшелник… докато не срещнах Лили. Тогава задишах отново.

— И решихте да се върнете тук?

— Точно така. Да продам компанията и да се върна. — Хокън започна да разбира. — Да, да… С Лили щяхме да се срещнем отново с Пат и Джим, с някои от старите приятели… Ако Джим е лъгал Пат и останалите, че пътува до Сиатъл или Ню Йорк, а всъщност е идвал в Сан Диего да се вижда със Сара — е било въпрос на време истината да излезе наяве. — Хокън се извърна към къщата. — „Синият лебед“… О, да!

Данс вдигна вежди.

— Казах на Джим, че искам да му подаря една от любимите картини на починалата ми съпруга. Спомних си как я гледаше веднъж след смъртта й. — Засмя се презрително. — Обзалагам се, че е била негова. Купил я е преди години и Сара я е поискала. Сигурно е обяснил на Патриша, че я е продал. Ако я беше видяла сега, щеше да се зачуди откъде я има Сара.

Това обясняваше рискования ход на Чилтън. Праведният блогър, наставляващ морално света, е щял да бъде изобличен в изневяра. С жена, загинала при странни обстоятелства. Ще се повдигнат въпроси, ще започне разследване. И най-важното — блогът му ще бъде унищожен. Трябвало е да елиминира заплахата.

Не бива да подлагам на риск „Чилтън Рипорт“…

— Но онзи мъж, Шефър? — намръщи се Лили. — Изявлението, което поискал Джеймс да изчете, споменавало Травис, нали?

— Убедена съм, че първоначалните планове на Шефър не са включвали Травис. Отдавна се е готвел да убие Чилтън. Вероятно още след смъртта на брат си. Но когато чул за нападателя с кръстовете, пренаписал изявлението и включил Травис, за да отклони всякакво подозрение от себе си.

— Как се досетихте, че е Джим, а не Шефър? — попита Хокън.

— По липсващото в доклада на криминолозите.

— И какво е то?

— Първо — обясни Данс, — никакъв кръст не оповестяваше убийството на Чилтън. Преди другите нападения престъпникът винаги оставяше кръстове. Но така и не открихме последния. Второ, убиецът използваше велосипеда на Травис и оставяше нарочно следи, за да насочи подозренията към момчето. Но Шефър не разполагаше с колело. И оръжието, с което възнамеряваше да застреля Чилтън, не беше откраднатият пистолет „Колт“ на бащата на Травис, а „Смит и Уесън“. И трето, в хотелската стая и колата му не открихме рози и тел. Затова реших, че Грег Шефър може би не е убиецът с кръстовете. Че само се е възползвал от ситуацията.

Данс беше прегледала още веднъж списъка със заподозрени. Пастор Фиск и червенокосият бодигард? Определено бяха фанатици, отправили директни заплахи към Чилтън в блога. Ти Джей разговаря с тях и още неколцина от обкръжението им. Всички имаха алиби.

Помисли си и за Хамилтън Ройс — омбудсманът от Сакраменто, на когото бяха платили да спре блога заради писанията на Чилтън, уличаващи Комисията по ядрено планиране. Добра хипотеза, но колкото повече разсъждаваше, толкова по-невероятна й се струваше. Ройс действаше твърде открито — от самото начало настояваше да спрат блога, при това пред агентите от щатската полиция.

Клинт Авъри — строителният бос — също беше заподозрян. Но разбра, че след разговора с нея се е срещал с адвокат по трудово право и двама собственици на компания за осигуряване на работна ръка. В регион, където повечето работодатели се притесняваха да не наемат твърде много емигранти с нередовни документи, той се безпокоеше да не го осъдят, че назначава само американци, при това бели. Опасявал се е да не би Данс да разследва жалба, че нарушава гражданските права на хората с латиноамериканско потекло, и затова е нервничел.

За кратко се усъмни и в бащата на Травис, чудейки се дали има психологическа връзка между клоните и розите и работата на Боб Бригам като озеленител. Помисли и за Сами — бавноразвиващ се, но може би коварен, хитър и вероятно изпълнен с омраза към брат си.

Семейството имаше проблеми, но чий живот протича по мед и масло? А и бащата, и Сами имаха алиби.

— Накрая не останаха заподозрени — заключи тя. — Освен самия Джеймс Чилтън.

— Как така? — недоумяваше Хокън.

От А към Б към В…

— Замислих се как един от консултантите ни ми обясняваше колко опасни са блоговете. И се запитах: „Ами ако Джеймс Чилтън поиска да убие някого?“ Какво силно оръжие е „Чилтън Рипорт“. Пускаш слух и оставяш кибертълпата да го подеме. Никой няма да се изненада, ако жертвата на виртуалния тормоз обезумее. И виновникът е готов.

— Но Джим не споменава нищичко за Травис в блога — намеси се Хокън.

— Брилянтен ход! Чилтън остава извън всякакво подозрение. Но е нямало нужда да споменава Травис. Знаел е как действа интернет. Най-малкият намек, че някой е сгрешил, и ангелите на отмъщението му се нахвърлят. Запитах се кой е мишената, ако Чилтън наистина е престъпникът. Не открих да е имал мотив да нападне момичетата — Тами Фостър и Кели Морган. Нито пък Линдън Стрикланд и Марк Уотсън. Вие също бяхте потенциални жертви, разбира се. Анализирах целия случай. Спомних си нещо странно. Вие ми разказахте как Чилтън дошъл в дома ви още същия ден, когато умряла съпругата ви. Бил при вас само час след като ви съобщили.

— Точно така — кимна той. — Имал делова среща в Лос Анджелис. Веднага се качил на самолета.

— Но на жена си казал, че е бил в Сиатъл, когато починала съпругата ви — обясни Катрин.

— В Сиатъл? — намръщи се Хокън.

— На съвещание в офиса на „Майкрософт“. А всъщност е бил в Сан Диего. През цялото време. Не напуснал града, след като удавил Сара. Чакал да му се обадите, за да дойде. Налагало се.

— Защо?

— Разказахте, че останал при вас, помагал в домакинството…

— Точно така.

— Според мен е искал да надникне навсякъде и да унищожи всички издайнически улики за връзката му със Сара.

— Господи! — прошепна Хокън.

Данс уточни и друга подробност, насочила я към Чилтън — че тренира триатлон и следователно е добър велосипедист. В гаража му беше пълно със спортни уреди, включително няколко велосипеда.

— А и почвата. — Обясни как край единия кръст открили пръст, несъответстваща на околната. — Криминалистите установиха следи от същата по подметките на Шефър. Източникът се оказа градината в предния двор на Чилтън. Оттам е попаднала по обувките на Грег.

Данс си помисли как още при първото си посещение при Чилтън всъщност разглеждаше цветните лехи върху същата тази почва.

— И още нещо — ванът му „Нисан Куест“. — Разказа им как свидетелят Кен Пфистър видял служебен щатски автомобил край кръста. Усмихна се накриво: — Всъщност е карал самият Чилтън.

Посочи към паркирания наблизо ван на блогъра. Отзад беше залепен стикер, който помнеше от първото си посещение в дома на блогъра: „Пречистването на морска вода унищожава щата.“

В ума на Кен Пфистър се бе запечатала последната дума: „щат“.

— Запознах съдията с разкритията си и той издаде заповед за обиск. Изпратих полицай да претърси къщата на Чилтън в Кармел. Унищожил е повечето улики, но намерихме няколко розови цвята и картона, от който е изрязвал табелите за кръстовете. Спомних си как спомена, че ще дойдете тук. Обадих се в шерифството в Сан Бенито да изпратят тактически отряд… Не се досетих само, че Чилтън ще накара Травис да ви застреля.

Прекъсна благодарностите му — Хокън едва сдържаше сълзите — и погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам. Приберете се у дома, починете.

Лили прегърна Данс. Хокън стисна ръката й.

— Нямам думи.

Катрин се запъти към патрулната кола на монтерейското шерифство, където седеше Джеймс Чилтън. Оредяващата му коса бе прилепнала към скалпа. Изгледа я как се приближава. Изглеждаше като нацупено хлапе.

Тя отвори задната врата и се приведе.

— Белезниците на краката са излишни — просъска той. — Погледни! Унизително е.

Данс ги огледа със задоволство.

— Смееха се, като ги слагаха! — продължи той. — Понеже съм държал момчето оковано. Глупости! Допускате грешка. Някой е инсценирал всичко.

Данс едва се сдържа да не се разсмее. Освен уликите разполагаха с трима очевидци на престъплението — Доналд Хокън, съпругата му и Травис.

Тя му напомни правата.

— Вече го направиха.

— Искам да се уверя, че ги разбираш.

— Да, наясно съм. Виж, наистина имах пистолет. Но имам много врагове. Нося го за защита. Някой ми поставя капан. Както сама каза — някой, когото съм изобличил в блога. Видях Травис да влиза в дневната и извадих оръжието. Започнах да го нося, когато ти ме предупреди, че съм в опасност.

— Ще те откараме в ареста в Монтерей, Джеймс — обясни тя, без да обръща внимание на брътвежите му. — Тогава ще можеш да се обадиш на жена си или на адвоката си.

— Не чуваш ли какво ти говоря? Някой ме е натопил. Каквото и да твърди момчето. То е нестабилно. Преструвах се, че се хващам на игричката му. Щях да го застрелям, ако понечи да нарани Дон и Лили. Това е.

Катрин се приведе. С усилие на волята се опитваше да запази хладнокръвие. Не беше никак лесно.

— Защо нападна Тами и Кели, Джеймс? Две момичета, които не са ти сторили нищо.

— Невинен съм — измърмори той.

— Защо? — продължи Данс, сякаш не го чуваше. — Защото презираш невъздържаните младежи? За да не ти петнят блога с нецензурните си коментари? Или с лошата си граматика?

Чилтън не отговори, но искрата в очите му издаде, че е на прав път.

— А Линдън Стрикланд? И Марк Уотсън? Убил си ги просто защото са използвали истинските си имена и е било лесно да ги откриеш, нали?

Той отклони поглед, сякаш знаеше, че чете истината в очите му.

— Картините, които уж Травис беше пуснал в блога, си ги рисувал ти, нали? В биографията ти пишеше, че в колежа си работил като графичен дизайнер и артдиректор.

Чилтън мълчеше.

— Достави ли ти удоволствие да нарисуваш как ме съсичат с меч? — гневът й се разрази с пълна сила.

Мълчание.

— Скоро ще те разпитам официално. В присъствието на адвоката ти, ако желаеш.

— Една молба, агент Данс? — взря се изпитателно в лицето й той.

Тя вдигна вежди.

— Трябва ми нещо. Важно е.

— Какво, Джеймс?

— Компютър.

— Какво?

— Достъп до интернет. И компютър. Колкото се може по-бързо. Още днес.

— Имаш право да използваш телефона в ареста. Но не и компютър.

— Но блога? Трябва да кача статиите си.

Напуши я смях. Този път не се сдържа. Не беше загрижен за децата си и съпругата си. Вълнуваше го само блогът.

— Не, Джеймс, няма начин.

— Трябва да има! Непременно!

Трескавият тон и налудничавият му поглед най-сетне й отвориха очите. Катрин Данс разбра, че читателите не означават нищо за Джеймс Чилтън. Без да му мигне окото, беше убил двама и нямаше намерение да спира.

Истината не означаваше нищо за него. Лъжеше безогледно.

Отговорът беше елементарен — Джеймс Чилтън беше пристрастен — като играчите в „Дименшън Куест“, като мнозина обитатели на виртуалния свят. Пристрастен към месианската си кауза. Пристрастен към съблазнителните думи — своите думи — и желанието да ги сее в сърцата и умовете на хората по света. Само така се чувстваше блажен.

Данс приближи лице към него.

— Джеймс, ще направя всичко възможно, в който и затвор да те пратят, никога повече да не влезеш в интернет. До сетния си ден.

Чилтън закрещя:

— Нямаш право! Не можеш да ми отнемеш блога! Читателите се нуждаят от мен! Страната се нуждае от мен! Нямаш право!

Данс захлопна вратата и кимна на полицая зад волана.