Джефри Дивър
И няколко червени рози (42)

42.

Сълзливо-сантименталното настроение на Доналд Хокън се дължеше и на шардонето, изпито на обяд.

Всъщност състоянието му не го притесняваше никак.

Стана от дивана, където седяха с Лили, и прегърна Джеймс Чилтън, който влезе в дневната на вилата си в Холистър, понесъл няколко бутилки бяло вино.

С леко смутено изражение Чилтън също го притисна крепко. Лили поохлади ентусиазма на съпруга си.

— Доналд! — скастри го тя.

— Съжалявам, съжалявам — засмя се Хокън. — Но не можах да се сдържа. Кошмарът свърши. Какво преживя само!

— Какво преживяхме — поправи го Чилтън.

Всички медии обсъждаха историята за психопата. Как се оказало, че убиецът с маската е не момчето, а някакъв смахнат, който имал зъб на Чилтън заради статия отпреди няколко години.

— Наистина ли смяташе да заснеме как те убива?

Джеймс вдигна вежди и кимна.

— Исусе Христе! — побледня Лили. Възклицанието изненада Хокън, понеже съпругата му беше заклет агностик. Но и Лили беше леко замаяна.

— Жал ми е за момчето — каза Хокън. — Невинна жертва. Неговата участ сякаш е най-тъжна.

— Мислите ли, че още е жив? — попита Лили.

— Съмнявам се — мрачно отвърна Чилтън. — Шефър сигурно го е убил. За да не оставя следи. Сърцето ми се свива.

Хокън се радваше, че е отклонил предложението — е, агент Данс по-скоро се опита да се разпореди — да се върне в Сан Диего. Как не! Нали Джеймс Чилтън остана край него в мъчителните дни след смъртта на Сара?

Така постъпват приятелите.

— Имам идея — наруши мълчанието Лили. — Да планираме пикник за утре. С Пат ще сготвим нещо.

— Чудесно! — възкликна Чилтън. — Знаем един страхотен парк наблизо.

Но Хокън не беше приключил със сантименталната част. Вдигна чашата си:

— За приятелите!

— За приятелите!

Отпиха.

— Кога пристигат Пат и децата? — попита Лили.

Джеймс си погледна часовника.

— Тръгна преди петнайсетина минути. Ще вземе момчетата от лятното училище. И скоро ще дойдат.

Хокън недоумяваше. Семейство Чилтън живееха до едно от най-красивите крайбрежия на планетата, а бяха избрали да почиват в порутена къща из прашните хълмове на четирийсет и пет километра от океана. Но пък мястото беше тихо и спокойно.

И никакви туристи… Облекчение след летния Кармел, пълен с пришълци.

— Така — подхвана Хокън. — Повече не мога да чакам.

— Не можеш да чакаш ли? — объркано попита Чилтън.

— Нали споменах, че ти нося нещо.

— О! Картината! Дон, не бива. Наистина.

— Напротив. Държа!

Хокън влезе в спалнята за гости, където се бяха настанили с Лили, и се върна с малко платно — импресионистична композиция със син лебед на тъмносин фон. Починалата му съпруга Сара беше купила картината от Сан Диего или Ла Хола. Един ден, когато Джим Чилтън му помагаше след смъртта й, Хокън го свари да се взира възхитено в нея.

Още тогава реши някой ден да подари платното на приятеля си в знак на благодарност за подкрепата през най-мъчителните дни в живота му.

И тримата впериха очи в птицата, политнала над водата.

— Прекрасна е — каза Чилтън и постави картината на полицата над камината. — Благодаря.

Още по-замаян след поредната чаша, Хокън понечи да вдигне нов тост. Вратата в кухнята изскърца.

— О! — усмихна се той. — Пат ли пристигна?

— Не би могла да пристигне толкова рано — намръщи се Чилтън.

— Но аз чух нещо.

— И аз — кимна блогърът.

Лили погледна към вратата.

— Има някого. Сигурна съм. Чувам стъпки.

— Може би… — започна Чилтън.

Но викът на Лили го прекъсна. Хокън се извъртя рязко и изпусна чашата, която се разби с трясък на пода.

На прага стоеше момче, наближаващо зрелостта, с разрошена коса и лице с младежки пъпки. Приличаше на дрогирано. Примигваше и се оглеждаше объркано наоколо. В ръката стискаше пистолет. „По дяволите! — помисли си Хокън, — не заключихме задната врата!“ Момчето навярно беше крадец.

От някоя банда.

— Какво искаш? — прошепна той. — Пари? Ще ти дадем!

Момчето пак примижа. Очите му спряха върху Джим Чилтън и се свиха още повече.

— Момчето от блога! — ахна Доналд Хокън. — Травис Бригам!

Изглеждаше по-слаб и по-блед от снимките по телевизията, но нямаше никакво съмнение. Травис Бригам не беше мъртъв. Какво ставаше? Сигурно беше дошъл да застреля приятеля му Джим Чилтън.

Лили стисна ръката на съпруга си.

— Не! Не го убивай, Травис! — извика Хокън и понечи да застане пред Чилтън, за да го защити. Жена му обаче го удържа.

Момчето пристъпи към Чилтън. Примигна, после отклони поглед към Хокън и Лили и тихо попита:

— Тях ли искаш да убия?

Какво искаше да каже?

— Точно така — прошепна Джеймс Чилтън. — Хайде, Травис, изпълни си обещанието. Стреляй!

 

 

Примижал срещу ярката светлина, която пареше очите му като сол, Травис Бригам се взря в двойката — хората, които преди половин час мъжът му нареди да убие. Доналд и Лили. Обясни му, че ще пристигнат скоро и ще бъдат горе в къщата му, в чието мазе живя през последните три или четири дни.

Травис го огледа. Не разбираше защо мъжът желае смъртта им. Но това нямаше значение. Важното беше да спаси семейството си.

Донесе ли ми бонбони, Травис?

Вдигна пистолета и се прицели.

Двамата заговориха едновременно. Не ги чуваше. Опитваше се да задържи пистолета стабилен. С всички сили. След толкова време прикован към леглото се чувстваше слаб като новоизлюпено пиле. Едва се изкачи по стълбите. Ръката, с която държеше пистолета, трепереше.

— Не, моля те! Недей! — извика някой. Мъжът или жената? Не разбра.

Ярката светлина го заслепяваше, дезориентираше го. Държеше ги на мушка и се питаше кои са. Доналд и Лили?

— Възприемай ги като герои от играта. От „Дименшън Куест“ — посъветва го мъжът долу. — Доналд и Лили са само аватари, нищо повече.

Но хлипащите хора пред него не бяха аватари. Бяха истински.

И сякаш бяха приятели на мъжа — поне така си мислеха.

— Какво става? — проплака Лили. — Не ни наранявай. Моля те, Джеймс!

Но мъжът — явно се казваше Джеймс — не откъсваше хладен поглед от Травис.

— Давай! Стреляй!

— Джеймс, недей! Какво говориш!

Травис успокои треперещата си ръка и насочи дулото към Доналд. Свали ударника.

Лили изпищя.

Тогава нещо в ума на Травис прещрака.

Джеймс?

Блогът.

Крайпътните кръстове.

Травис примигна. Джеймс Чилтън? Блогърът?

 

 

— Травис — твърдо каза мъжът и пристъпи зад него, изваждайки друг пистолет от задния си джоб. Допря го до главата на Травис. — Давай! Предупредих те да не питаш, да не говориш. Просто стреляй!

— Това е Джеймс Чилтън, така ли? — обърна се Травис към Доналд.

— Да — промълви той.

„Какво става тук?“

Чилтън притисна пистолета по-плътно. Заболя го.

— Действай! Хайде! Или ще умреш. И семейството ти.

Момчето свали оръжието. Поклати глава.

— Нямаш приятели край нас. Излъга ме. Сам си.

Блогърът замълча. После отсече:

— Ако не го направиш, ще те убия, после ще отида у вас и ще убия и родителите ти, и брат ти. Кълна се.

— Джим! — извика Хокън. — Какво става, за бога?

Лили плачеше неудържимо.

Травис Бригам най-сетне разбра. Мъртъв е. Независимо дали ще ги застреля или не. Семейството му няма да пострада. Чилтън не се интересува от тях. Но той е мъртъв. От гърлото му се изтръгна приглушен смях. В очите му се надигнаха сълзи.

Представи си красивата усмивка на Кейтлин.

Помисли за майка си.

За Сами.

И за всички ужасни неща, които наговориха за него в блога.

Но той не бе направил нищо лошо. Стремеше се просто да се справя колкото може с уроците, да се грижи за брат си и да прекарва повече време с него, да се забавлява в света на „Дименшън Куест“, да си намери момиче, което пет пари не дава, че е неудачник с пъпчиво лице. Никога не бе наранявал или обиждал някого умишлено. Не написа нито една лоша дума в отговор на нападките.

А целият свят се нахвърли върху него.

На кого ще му пука, ако умре?

На никого.

И Травис направи единственото, което му оставаше — насочи пистолета към брадичката си.

Ама че загубеняк! Животът му е епически ПРОВАЛ!

Постави пръст върху спусъка. Понечи да натисне.

Експлозията беше зловеща. Прозорците издрънчаха, лютив дим изпълни стаята, малка порцеланова котка падна от полицата над камината и се разби на десетки парченца.