Джефри Дивър
И няколко червени рози (41)

41.

Травис Бригам се събуди, използва кофата до леглото вместо тоалетна и си изми ръцете с бутилирана вода. Понамести веригата, свързваща обръча край глезена му със солидния болт на стената.

За кой ли път в съзнанието му изплуваха сцени от филм на ужасите, в който двама мъже бяха оковани с вериги към стената също като него. Избягаха, прерязвайки краката си с трион.

Пи минерална вода с витамини, хапна вафла и се замисли какво се случва с него и защо стигна дотук.

И кой е мъжът, причинил му всичко това?

Спомни си полицаите, които дойдоха у тях онзи ден. Баща му както винаги се държа грубо, майка му — хленчеше и ронеше сълзи. Той грабна униформата, колелото и пое към противното заведение. Тръгна през гората зад къщата, но не издържа, спря, седна до огромния дъб — любимо място, напомнящо му за Етерия — и се разплака.

Безнадеждно! Всички го мразеха…

Тъкмо избърса нос и чу забързани стъпки.

Не успя да се извърне — пред очите му се спусна жълта пелена, тялото му конвулсивно потрепери. Дробовете му се бореха за глътка въздух. Припадна. Събуди се в мазето с мъчително главоболие. Някой го беше ударил с бухалка. Виждал беше в „Ютуб“ как действат.

Най-ужасният страх се оказа фалшива тревога. Опипа внимателно панталоните — отпред и отзад — и разбра, че не са му направили нищо, поне не по онзи начин. Безпокойството му обаче се засили. Изнасилването поне бе някакво обяснение. А отвличането? Защо го захвърлиха тук като в роман на Стивън Кинг? Какво, по дяволите, ставаше?

Травис седна на евтиното походно легло, което се разклащаше при всяко помръдване. Огледа затвора си. Мръсното мазе миришеше на газ и мухъл. Огледа хранителните си запаси — предимно чипс и солени бисквити с вкус на пуешко и шунка. „Ред Бул“, минерална вода с витамини и кока-кола за пиене.

Кошмар. Последния месец живееше в непоносим кошмар.

Всичко започна от абитуриентската вечер в онази къща на хълма край магистрала № 1. Отиде, понеже някакви момичета му казаха, че Кейтлин се надява той да е там. Наистина! Цял ден вървя пеш, прекоси целия щатски парк.

После влезе и — какъв ужас! — видя само тежкари, нито един геймър и неудачник като него. Богаташчетата!

И Кейтлин го изгледа, сякаш не го познава. Момичетата, които му скроиха номера, се разхилиха. И лъскавите им гаджета. Всички го зяпнаха, чудейки се как, по дяволите, се е озовал там нещастник като Травис Бригам.

Стана за смях.

Ужасно!

Но не побягна като страхливец. Остана, разгледа милионите дискове в къщата, попрехвърли каналите на телевизора, хапна тузарска храна. Накрая реши да си върви. Кой ли щеше да го качи на стоп по това време? Наближаваше полунощ. Зърна пияната Кейтлин, разгневена, че Майк Д’Анджело и Бри си тръгват заедно. Търсеше си ключовете от колата и мърмореше, че ще ги проследи и… и Господ знае какво ще направи.

Помисли си, че трябва да постъпи рицарски. Да вземе ключовете и да я откара у тях. Нищо, че е неудачник. Нищо, че лицето му е пъпчиво.

Ще разбере какъв е всъщност… ще се влюби в него.

Но Кейтлин зае шофьорското място, приятелките й седнаха отзад. Травис обаче не се отказа. Настани се до нея и се опита да я разубеди.

Рицар…

Тя обаче не обърна никакво внимание на молбите да му отстъпи да кара; профуча през алеята и излезе на магистрала № 1.

— Моля те, Кейтлин, спри!

Но тя сякаш беше оглушала.

— Кейтлин, моля те!

Тогава…

Колата излетя от шосето. Чу как металната броня удря скалата, проехтяха оглушителни писъци…

Но той продължаваше да се прави на проклет герой:

— Слушай, Кейтлин! Чуваш ли ме? Кажи им, че аз съм шофирал. Не съм пил. Ще им обясня, че съм изгубил контрол. Няма страшно. Ако разберат, че си карала, ще те пратят в затвора.

— Триш и Ван?… Защо не говорят?

— Чуваш ли ме, Кейт? Премести се на другата седалка. Веднага! Ченгетата ще пристигнат всеки момент. Аз съм шофирал! Разбираш ли?

— О, мамка му, мамка му…

— Кейтлин!

— Да, да… Ти си карал… Травис! Благодаря ти!

Тя го прегърна. Усещането беше неземно.

„Обича ме, ще бъдем заедно…“

Уви! За кратко.

Разменяха си по някоя дума, отидоха на кафе в „Старбъкс“, обядваха в „Събуей“. Скоро срещите им станаха тягостни. Кейтлин мълчеше и извръщаше поглед.

Накрая престана да отговаря на обажданията му.

Стана още по-резервирана отпреди.

И ето развръзката. Всички на полуострова — не, на планетата — го намразиха.

[Шофьорът] е тотално смахнат неудачник…

Но дори тогава Травис не изгуби надежда. В нощта, когато отвлякоха Тами Фостър, мисълта за Кейтлин не му даваше мира. Не успя да заспи. Тръгна към дома й. Да види как е; представяше си, че ще я свари в двора или на верандата, тя ще го погледне и ще му каже: „О, Травис, съжалявам, че се държах толкова студено. Скърбя за Триш и Ван. Но те обичам!“

Къщата обаче беше тъмна. Върна се в леглото към два след полунощ.

На другия ден агентите от Бюрото го разпитваха къде е бил. Излъга инстинктивно, че е играл в „Гейм Шед“. Те, разбира се, бяха разкрили измамата. И сега вероятно си мислеха, че той е нападнал Тами Фостър.

Всички ме мразят…

Спомни си как се събуди тук долу, в мазето. Високият мъж стоеше над него. Кой ли беше? Баща на някое от момичетата, убити при катастрофата?

Травис го попита. Но мъжът само посочи кофата, която да използва като тоалетна, водата и храната. И го предупреди:

— С приятелите ми ще те наглеждаме, Травис. Не вдигай никакъв шум. Иначе… — Показа му нажежен поялник. — Ясно?

— Кой си ти? — заекна през сълзи момчето. — Какво съм ти направил?

Мъжът включи поялника в контакта.

— Не! Съжалявам! Ще мълча! Обещавам! — закима трескаво Травис.

Мъжът изключи поялника и се заизкачва по стълбите. Вратата на мазето се затвори. После се захлопна предната врата. Изръмжа двигател на кола. И Травис остана сам.

Следващите дни се сливаха в мъгляви халюцинации и сънища. За да надмогне досадата — и лудостта — играеше наум „Дименшън Куест“.

Травис чу предната врата да се отваря и потрепери. По пода затрополиха стъпки.

Човекът, който го държеше в плен, се беше върнал.

Травис се сви и заплака. Тихо. Знаеше правилата. Спомни си бухалката, поялника.

Вгледа се в тавана — пода, по който сновеше мъчителят му — и се опита да се ориентира по стъпките му. След пет минути трополенето започна да приближава. Той се напрегна. Мъжът слизаше при него. След няколко секунди ключалката изщрака. Стълбите заскърцаха.

Травис се притисна към стената. Обикновено мъжът вземаше пълната кофа и оставяше празна. Но днес носеше само хартиен плик.

Травис се ужаси. Какво ли имаше вътре?

Горещият поялник?

Нещо по-лошо?

Мъжът го изгледа изпитателно.

— Как се чувстваш?

„Лайняно, заднико! Има си хас!“

Но на глас отговори:

— Добре.

— Отслабнал ли си?

— Предполагам.

— Но се хранеше, нали?

Травис кимна. Не го попита защо му причинява това. Като най-голямата пъпка от комар на света. Иска ти се да я почешеш, но не бива. Понеже имаше поялник.

— Можеш ли да вървиш?

— Сигурно.

— Добре. Защото ти давам шанс да си тръгнеш.

— Наистина? О, да! Моля ви! Искам да се прибера у дома. — Очите на Травис се насълзиха.

— Но трябва да заслужиш свободата.

— Да я заслужа. На всичко съм готов… Какво да направя?

— Не бързай — сериозно каза мъжът. — Може да се откажеш.

— Не, ще…

— Тихо! Имаш право да се откажеш. Но ще останеш затворен и ще умреш от глад. Ще има и други последствия. Родителите ти и брат ти също ще умрат. Пред къщата им дебне мой приятел.

— Добре ли е брат ми? — прошепна трескаво момчето.

— Добре е. Засега.

— Не ги убивайте! Не можете да го направите!

— Мога и ще го направя. Повярвай ми, Травис. Не се шегувам.

— Какво да направя?

Мъжът го измери с поглед.

— Искам да убиеш някого.

Сигурно се шегуваше.

Но мъжът не се усмихваше.

— Как така? — промълви Травис.

— Да убиеш някого. Като в играта. „Дименшън Куест“.

— Защо?

— Няма значение. За теб. Интересува те единствено, че иначе ще умреш от глад тук, а приятелят ми ще убие семейството ти. Просто и ясно. А сега кажи. Да или не?

— Но аз не знам как?

Мъжът бръкна в хартиения плик и извади пистолет, увит в найлон. Хвърли го на леглото.

— Чакай! Той е на баща ми! Откъде го взе?

— От камиона му.

— Каза, че семейството ми е добре.

— Така е, Травис. Нищо им няма. Откраднах го преди няколко дни, докато спяха. Можеш ли да стреляш с него?

Травис кимна. Всъщност никога не беше стрелял с истинско оръжие. Но в клубовете беше играл военни игри. И беше гледал телевизия. Всеки, следил „Семейство Сопрано“, става експерт по пистолетите.

— Но след като го направя, ще ме убиеш. И семейството ми — измърмори.

— Няма. За мен е по-добре да останете живи. Убиваш човека, когото ще ти посоча, хвърляш оръжието и побягваш. Накъдето искаш. После аз се обаждам на приятеля си и му казвам да остави вашите на мира.

Не звучеше логично. Но Травис не мислеше ясно. Страхуваше се да приеме, страхуваше се и да откаже.

В съзнанието му изплува образът на брат му, после на майка му, дори на баща му, който се усмихва. Когато поглежда към Сами, не към Травис. Но все пак беше усмихнат и Сами се радваше. А това бе важното.

Донесе ли ми бонбони, Травис?

Сами…

Сълзи замъглиха погледа му. Травис примигна и прошепна:

— Добре. Ще го направя.