Джефри Дивър
И няколко червени рози (4)

3.

Регионалната щабквартира на Калифорнийското бюро за разследвания бе невзрачна модерна сграда, неотличима от съседните офиси на застрахователни и компютърни компании, всичките подредени зад хълмовете и сгушени в пищната калифорнийска растителност.

Сградата се намираше недалеч от „Пенинсюла Гардън“ и Данс и О’Нийл пристигнаха за десетина минути, без да затрудняват трафика, но и без да спират на червено.

Катрин излезе от колата, преметна чантата си през рамо и вдигна издутото куфарче с лаптопа — дъщеря й го наричаше „анекс към мамината дамска чанта“. — Двамата с О’Нийл влязоха в сградата.

Веднага се насочиха към мястото, където обикновено се събираше екипът й — нейния кабинет в крилото, известно като „Женското крило“ или ЖК, защото там се помещаваха Данс, колежката й агент Кони Рамирес, асистентката й Мериелън Кресбах и Грейс Юан, администраторката на Бюрото, която движеше графиците като швейцарски часовник. Името на крилото произтичаше от злощастен коментар на също така злощастен и сега бивш агент на Бюрото, опитал се да остроумничи пред приятелката си, докато я развеждаше из щабквартирата и й показваше „забележителностите“.

Всички в „Женското крило“ се чудеха дали той или някоя от любовниците му са открили дамските превръзки, които Данс и Рамирес тайно складираха в кабинета, куфарчето и колата му.

Данс и О’Нийл поздравиха Мериелън. Без да й мигне окото — неизменно подчертано от силно почернени клепки — ведрата, енергична жена еднакво успешно дърпаше конците и на семейния, и на професионалния живот на колегите си. На всичкото отгоре беше ненадмината кулинарка.

— Добро утро, Мериелън. Казвай какво има.

— Здрасти, Катрин. Заповядай.

Катрин погледна, но не се поддаде на библейското изкушение — шоколадовите курабийки в купата върху бюрото на Мериелън. О’Нийл обаче не устоя.

— Такива вкусни неща не съм опитвал от седмици.

Яйца по бенедиктински…

Мериелън се засмя доволно.

— Така… Пак се обадих на Чарлс и пак оставих съобщение. Честно — въздъхна тя. — Не вдига. Ти Джей и Рей са вътре. А, инспектор О’Нийл, дойде и един ваш колега от шерифството.

— Благодаря. Неоценима си.

В кабинета завариха жилавия младеж Ти Джей Сканлън, настанил се на стола й. Червенокосият агент скочи.

— Здрасти, шефе. Как мина прослушването?

Имаше предвид показанията.

— Събрах им погледите като истинска звезда!

После съобщи лошата новина, че защитата е поискала изслушване за имунитет.

Ти Джей се намръщи. И той имаше вземане-даване със заподозрения, и като Катрин искаше престъпникът да получи присъда.

Ти Джей си вършеше добре работата, макар да бе най-нетрадиционният агент в институция, прословута с консервативния си подход и поведение. Днес носеше джинси, поло и спортно сако на карета, което наподобяваше овехтелите ризи в гардероба на баща й. Доколкото беше запозната, Ти Джей притежаваше една вратовръзка — вносен модел „Еди Гарсия“. Младежът страдаше от остра носталгия по шейсетте. В кабинета му жизнерадостно бълбукаха две цветни лампи.

Беше само няколко години по-млад от Данс, но помежду им зееше поколенческа пропаст. Все пак професионално се сработваха. Ти Джей предпочиташе соловите акции — противно на правилата в Бюрото, но си партнираше редовно с Катрин, включително за сложния случай с екстрадицията в Мексико.

Мълчаливият Ред Каранео, новобранец в Бюрото за разследване, беше пълна противоположност на Ти Джей. Наближаваше трийсетте, с мрачно, замислено лице и стройно тяло. Днес носеше сив костюм и бяла риза. Душевно бе много зрял за годините си, загрубял от работата като ченге под прикритие в каубойския град Рино, Невада. После влошеното здраве на майка му го принудило да се премести тук с жена си. Каранео държеше чаша с кафе. Между показалеца и палеца на ръката му имаше малък триъгълен белег — спомен от неотдавнашните му срещи с гангстерите в Рино. Данс го смяташе за най-уравновесения и сдържан от всички по-млади агенти в Бюрото и понякога се питаше дали горчивият професионален опит не е допринесъл за това.

Полицаят от Монтерейското шерифство — с типичната възкъса коса — се представи и обясни какво се е случило. Рано сутринта местно младо момиче било отвлечено от паркинг в центъра на Монтерей, отвъд Алварадо. Тами Фостър била завързана и натоварена в багажника на собствената си кола… Нападателят я откарал до брега край града и я оставил да се удави в прилива.

Данс потръпна при представата как водата прониква в тясното пространство и вледенява тялото на момичето.

— В нейната кола? — учуди се О’Нийл. Люлееше се на задните крака на стола — навик, от който Данс се опитваше да отучи сина си (подозираше, че го е възприел от О’Нийл). Столът скърцаше под тежестта му.

— Точно така, сър.

— На кой бряг?

— Надолу, южно от Хайландс.

— Безлюден?

— Да. Никой не се е мяркал там. Няма никакви свидетели.

— Има ли свидетели от клуба, откъдето е отвлечена? — намеси се Данс.

— Не. И паркингът е без охранителни камери.

Данс и О’Нийл се замислиха.

— Значи му е трябвало друго превозно средство близо до брега, където я е оставил. Или е имал съучастник.

— Криминалистите намериха стъпки в пясъка в посока към магистралата. Над нивото на прилива. Но пясъкът е твърде мек. Не може да се вземе отпечатък от подметката и да се прецени размерът. Но определено са на един човек.

— И никакви следи край шосето или в околните храсти от кола, дошла да го вземе?

— Не, сър. Хората ни откриха само следи от велосипедни гуми в отбивката. Може да са оставени същата вечер или преди седмица. Не можем да идентифицираме следите. Нямаме база-данни за велосипеди — обясни той на Данс.

Стотици хора с колела минаваха ежедневно по този участък.

— Мотив?

— Не е кражба, нито сексуално насилие. Сякаш е искал да я убие. Бавно.

Данс пое рязко дъх.

— Заподозрени?

— Няма.

— А онова, което спомена по телефона? — обърна се Данс към Ти Джей. — Че имало нещо странно. Нещо повече по въпроса?

— А! — припряно възкликна младият агент. — Кръстът край шосето…

 

 

Калифорнийското бюро за разследване има широки пълномощия, но обикновено поема тежките престъпления — организирана престъпност, терористични заплахи, корупция и финансови злоупотреби. Убийство в район, където седмично убиват поне по един гангстер, не би предизвикало особено внимание.

Ала случаят с Тами Фостър беше различен.

В деня преди отвличането пътен полицай беше открил в пясъците на магистрала № 1 кръст — крайпътен мемориал — върху който беше написана утрешната дата.

Когато чул за момичето, нападнато недалеч край същата магистрала, полицаят си помислил дали с кръста убиецът не е обявил намеренията си. Върнал се и го взел. Криминалистите от Монтерейското шерифство открили в багажника, където била затворена Тами Фостър, листо от розов цвят, напомнящо онези в букета до кръста.

На пръв поглед нападението изглеждаше случайно и без очевиден мотив. Налагаше се да обмислят дали престъпникът не е набелязал и други жертви.

— Улики от кръста? — попита О’Нийл.

— Честно казано, инспектор О’Нийл — изкриви лице по-младшият му колега, — пътният полицай захвърлил и кръста, и цветята в багажника си.

— Не стават за снемане на отпечатъци?

— Опасявам се. Полицай Бенингтън каза, че е направил всичко възможно да открие нещо. — Питър Бенингтън беше опитният, педантичен шеф на монтерейската криминална лаборатория. — Ала не открил нищо. Поне при предварителното изследване. Никакви отпечатъци, освен тези на пътния полицай. Само пясък и прах. Кръстът е направен от клони, овързани с цветарска тел. Надписът с датата е изрязан от картон. Химикалката е обикновена. А буквите са печатни. Ще ни помогнат само ако вземем мостра от заподозрян… Ето снимка на кръста. Доста зловеща. Като от „Проклятието Блеър“.

— Добър филм — додаде Ти Джей. Данс не разбра дали се шегува.

Вгледаха се в снимката. Наистина беше зловеща — клоните приличаха на изкривени черни кости.

Дали съдебните медици биха могли да ги насочат? Данс имаше приятел, с когото работиха заедно неотдавна. Линкълн Райм беше частен съдебномедицински консултант от Ню Йорк. Макар да страдаше от квадриплегия, се славеше като най-добър криминолог в страната. Тя се запита дали би открил нещо полезно на местопрестъплението. Сигурно. Но най-универсалното правило в полицейската работа е да се справяш с наличното.

Забеляза нещо на снимката.

— Розите…

О’Нийл веднага се досети:

— Правилно. Навярно са от магазин, а не от нечий двор.

— Но, шефе — обади се Ти Джей, — в околността сигурно има хиляда цветарници.

— Не казвам, че ще ни отведе до прага му — уточни Данс. — Все пак е нещо. Но да не прекаляваме с оптимизма. Може и да ги е откраднал.

Намръщи се; искаше й се да не се окаже права.

— Ясно, шефе.

— Къде точно беше кръстът?

— Край магистрала № 1. Южно от Марина. — Той посочи мястото на стенната карта на Данс.

— Видял ли е някой кой го поставя? — обърна се тя към полицая от шерифството.

— Не, мадам, поне според пътния полицай. И в тази част на магистралата няма камери. Но продължаваме да търсим свидетели.

— Магазини? — попита О’Нийл точно когато Данс понечи да зададе същия въпрос.

— Магазини ли?

О’Нийл огледа картата.

— От източната страна на магистралата. В крайпътните молове трябва да има камери. Може някоя да е насочена натам. Поне ще разберем модела и марката на колата, ако е шофирал.

— Ти Джей — нареди Данс, — провери!

— Разбрано, шефе! Там има страхотен клуб. Един от любимите ми.

— Добре.

Пред вратата се появи сянка.

— О! Не знаех, че се събирате тук.

Чарлс Овърби, наскоро назначеният началник на Бюрото, влезе в кабинета. Петдесет и пет годишният мъж със загоряло лице и крушовидно тяло бе достатъчно атлетичен за няколко игри на тенис или голф седмично, но волейболът го оставяше без дъх.

— Чакам в кабинета си от… от доста време.

Данс се направи, че не вижда как Ти Джей дискретно погледна часовника си. Подозираше, че Овърби се е появил току-що.

— Добро утро, Чарлс — поздрави Катрин. — Може би съм забравила да спомена мястото на срещата. Съжалявам.

— Привет, Майкъл.

Овърби кимна към Ти Джей. Често поглеждаше изненадано младия агент, сякаш го виждаше за пръв път или изразяваше неодобрение от модния стил на Ти Джей.

Данс всъщност бе уведомила Овърби за срещата. Остави съобщение на телефонния му секретар, докато пътуваха насам от хотела. Съобщи му тревожните новини за процеса в Лос Анджелис и му каза, че са се уговорили да се съберат в кабинета й. Мериелън също му беше звънила. Шефът на Бюрото обаче не си направи труда да отговори. Данс също не опита да се свърже пак, понеже шефът на Бюрото не проявяваше интерес към тактическите аспекти на случаите. Нямаше да се изненада, ако изобщо не беше се мярнал. Той залагаше на „общата картина“ — популярен напоследък израз. (Наскоро Ти Джей го нарече Чарлс Общи и Катрин много се смя.)

— Така… онова момиче в багажника… репортерите вече започнаха да звънят. Отговарям уклончиво. Не ми е приятно. Запознайте ме със случая.

Репортерите значи… Това обясняваше интереса на Овърби.

Данс му каза какво знаят засега и какво възнамеряват да предприемат.

— Мислите ли, че ще опита пак? Така смята пишещото братство.

— Слухове… — деликатно уточни Катрин.

— Понеже не знаем защо е нападнал Тами Фостър, няма как да преценим — добави О’Нийл.

— Кръстът свързан ли е с отвличането? Има ли послание?

— Цветята навеждат на тази мисъл.

— Уф! Надявам се да не излезе някой като онзи Съмър Сам.

— Какво имаш предвид, Чарлс? — попита Данс.

— Нюйоркският убиец, дето оставяше бележки и застрелваше хора.

— О, това беше филм. — Ползваха Ти Джей като енциклопедия за популярна култура. — Със Спайк Лий. Убиецът беше Сън Сам.

— Знам — бързо го прекъсна Овърби. — Просто се шегувам.

— Така или иначе не разполагаме с никакви улики. Засега не знаем нищо конкретно.

Началникът кимаше. Мразеше да няма отговори. За пред пресата и шефовете в Сакраменто. Беше на тръни и напрежението заразяваше всички наоколо. Когато предшественикът му Стан Фишбърн се оттегли неочаквано по здравословни причини, всички посрещнаха назначаването на новия шеф с недоумение, Фишбърн бранеше с нокти и зъби агентите си, подкрепяше ги с всички средства. Стилът на Овърби беше различен. Коренно различен.

— Вече ми се обади областният прокурор. — Висшето началство. — Новината е стигнала до Сакраменто. Излъчили са я и по Си Ен Ен. Трябва да държа в течение шефовете. Ще ми се да имахме нещо.

— Скоро ще знаем повече.

— Да не би убиецът да е някой смахнат сектант? Братства, обети и прочее… Всички сме го правили в колежа, нали?

Данс и О’Нийл не бяха. Силно се съмняваше и за Ти Джей, а Рей Каранео имаше бакалавърска степен по криминология, но беше учил вечерно, работейки на две места.

— Прекалено сериозно е за детинска игричка — каза О’Нийл.

— Добре де, да го имаме предвид все пак. Само искам да не се паникьосваме. Страхът не помага. Да не прекаляваме със спекулациите на тема серийни убийства. Още сме замаяни от онзи случай миналия месец — примигна Овърби. — Как минаха показанията между другото?

— Възникнали са спънки. — Изобщо ли не беше изслушал съобщението й?

— Добре.

— Добре? — Данс още кипеше от гняв заради опита да прекратят делото. Намръщи се.

— Исках да кажа, че така ще ти остане повече време да работиш по случая с кръста — примигна Овърби.

Тя си спомни стария шеф. Носталгията е сладка болка.

— Как ще процедираме? — попита Овърби.

— Ти Джей ще провери охранителните камери в магазините и автомобилните салони около мястото, където е оставен кръстът. — Катрин се обърна към Каранео: — Рей, ще поогледаш ли за свидетели край паркинга, където са отвлекли Тами?

— Да, мадам.

— С какво си ангажиран в шерифството, Майкъл? — осведоми се шефът.

— С гангстерско убийство и със случая с контейнера.

— Аха.

Полуостровът не се смяташе за потенциална мишена на терористични атаки. Нямаше големи пристанища, а само риболовни кейове, а летището беше малко и със стабилна охрана. Преди месец обаче от индонезийски търговски кораб на пристанището в Оукланд беше откраднат контейнер и натоварен на камион, пътуващ за Лос Анджелис. Разполагаха със сведения, че някъде край Салинас съдържанието на контейнера е било разтоварено и укрито, а после разпределено в други камиони, за да продължи нататък.

Съдържанието вероятно беше контрабанда — дрога, оръжия… или според друг достоверен разузнавателен доклад — хора, нелегално пристигнали в страната. Индонезия е държавата с най-многобройно ислямско население в света и няколко опасни терористични групировки. Тревогата на „Вътрешна сигурност“ бе напълно основателна.

— Но — добави О’Нийл — мога да отложа задачите с ден-два.

— Добре — въздъхна Овърби, доволен, че е привлякъл допълнителна помощ. Винаги гледаше да разпредели отговорността, в случай че разследването се обърка, дори ако накрая се наложи да сподели и лаврите.

Данс се зарадва, че ще работят заедно с О’Нийл.

— Ще взема заключението на криминалистите от Питър Бенингтън — каза О’Нийл.

Макар да не беше експерт в съдебномедицинската област, солидното упорито ченге разчиташе на традиционните следователски похвати — издирване, полева работа и анализ на местопрестъплението. Понякога и на силови методи. Независимо от избрания подход обаче О’Нийл беше добър полицай — в цялата история на шерифството не отстъпваше на никого по брой арестувани и — най-важното — осъдени престъпници.

Данс си погледна часовника.

— А аз ще отида да разпитам очевидеца.

Овърби реагира с известно закъснение:

— Очевидец? Не знаех, че има свидетел.

Тя не му напомни, че и за това го е уведомила в съобщението.

— Има — отсече взе си чантата и се запъти навън.