Джефри Дивър
И няколко червени рози (38)

38.

С доволна усмивка Джонатан Боулинг вървеше към Данс в коридора на Бюрото. Тя му подаде временния пропуск.

— Благодаря, че дойде.

— Вече ми липсвахте. Помислих, че сте ме уволнили.

Катрин се усмихна. Обади му се в Санта Крус. Професорът тъкмо проверяваше курсови работи от лятната сесия (чудеше се дали няма да го свари да се подготвя за среща). Боулинг с готовност заряза заниманието си и тръгна към Монтерей.

В кабинета Данс му връчи задачата — лаптопа на Грег Шефър.

— Зарекла съм се да открия Травис. Или тялото му. Потърси карти, местни адреси… всичко.

— Дадено — кимна Боулинг към тошибата. — Защитен ли е с парола?

— Този път не.

— Добре.

Професорът отвори капака и започна да пише.

— Ще претърся всички файлове и документи от две седмици насам. Става ли?

— Разбира се.

Тя сдържа усмивката си. Боулинг се приведе ентусиазирано и заудря по клавишите като пианист. След малко вдигна поглед.

— Е, май не го е използвал много за тукашната си мисия. Ровил е в блогове, пращал е имейли на приятели и бизнес партньори. Нямат нищо общо с плана да убие Чилтън. Но това е запазената информация. През последната седмица е чистил редовно уебсайтове и файлове. Сигурно те ще ни влязат в работа.

— Да. Ще успееш ли да ги възстановиш?

Боулинг кимна.

— Ще изтегля онлайн една програма на Ърв. Ще върна изтритото в драйв С. Информацията няма да е пълна, но файловете ще са деветдесет процента четими.

— Страхотно, Джон.

След пет минути програмата на Ърв шеташе из компютъра на Шефър, търсеше и събираше фрагменти от изтрити файлове, които складираше в създадената от Боулинг нова папка.

— Колко време ще отнеме? — попита Данс.

— Няколко часа.

Той си погледна часовника и предложи да отидат на вечеря. Качиха се в неговото ауди и се отправиха към ресторант недалеч от Бюрото. Намираше се на хълм с изглед към летището, центъра на Монтерей и залива. Седнаха на откритата тераса с газови отоплители на тавана и си поръчаха бяло вино. Слънцето се потапяше в Тихия океан, растеше и почервеняваше застрашително. Наблюдаваха мълчаливо залеза, докато туристите по съседните маси снимаха с фотоапаратите. Снимките обаче щяха да си останат бледо копие на величествения залез, с каквито и програми да ги обработеха после.

Поговориха за Уес и Маги, за своето детство. Боулинг спомена, че според него едва двайсет процента от населението на Централното крайбрежие са потомствени калифорнийци.

После се възцари мълчание. Данс видя как професорът изправя рамене и предусети какво ще последва.

— Може ли да ти задам един въпрос?

— Разбира се — отвърна тя. Наистина го мислеше.

— Кога почина съпругът ти?

— Преди две години.

Две години, два месеца и три седмици. Можеше да добави и дните, и часовете.

— Аз не съм губил близък човек. Поне не така. — В гласа му обаче прозвуча тъга и клепачите му потрепнаха като венециански щори. — Какво стана?

— Бил беше агент на ФБР в местния офис. Но инцидентът не беше свързан с работата. Катастрофа на магистрала № 1. Шофьорът на камиона заспал. Но колегите и приятелите му поставяха цветя на мястото цяла година след това.

— А кръст?

— Не, само цветя — поклати глава Данс. — Мразех ги. Съживяваха спомена. Понякога се отклонявах с километри, само и само да заобиколя мястото.

— Сигурно е било мъчително.

Когато излизаше с приятел, Данс се стремеше да не прилага познанията си по кинесика. Понякога обаче анализираше децата и мъжете, с които се срещаше. Спомни си как улови Уес в дребна лъжа и той измърмори:

— Като Супермен си, мамо. Имаш рентгенови очи.

Сега долови, че макар по лицето на Боулинг да бе изписано съчувствие, езикът на тялото му леко се промени. Пръстите му стиснаха чашата. Потърка несъзнателно палеца и показалеца на свободната си ръка.

Данс трябваше да зададе логичния въпрос:

— Е, Джон. Твой ред е да изплюеш камъчето. Разказвай. Какво се крие зад определението „ерген“?

— О, не е като при теб.

Тя разбираше, че омаловажава болезнена тема. Не беше психотерапевт, но напоследък прекараха доста време заедно, при това в критична ситуация. Искаше да узнае какво го тревожи. Докосна леко ръката му.

— Хайде. Нали помниш, че се занимавам професионално с разпити. Рано или късно ще изтръгна истината.

— Досега никой не ме е подлагал на детектора на лъжата още при първата среща. Е, почти никой.

Катрин добре знаеше, че Джон Боулинг е от хората, които използват остроумието като броня.

— Не си чувала такава сапунена опера. Момичето държеше книжарница в Санта Крус. „Бей Бийч Букс“, сещаш ли се?

— Май съм ходила там.

— Разбирахме се чудесно с Кейси. Ходехме на екскурзии. Пътешествахме. Дори я запознах със семейството си и срещата мина безболезнено. Е, май само аз имам проблеми на такива събирания. — Той се замисли. — Много се смеехме. Май това е разковничето. Какви филми харесваш? Ние гледахме главно комедии… Със съпруга й бяха разделени, не разведени. Кейси не криеше нищо. Каза ми го в самото начало. Подготвяше документите за развода.

— Имаше ли деца?

— Да, две — усмихна се Боулинг. — Момиче и момиче. Чудесни деца. Живееха и при нея, и при бившия й.

„Всъщност бъдещия бивш“ — поправи го наум Данс. И, разбира се, изходът на историята вече изглеждаше предизвестен.

Той отпи от студеното тръпчиво вино. Вятърът задуха по-силно. Слънцето се бе скрило зад хоризонта. Захладня.

— Бившият й беше агресивен. Не физически. Никога не бе наранявал нея или децата. Но я обиждаше, унижаваше. — Той се засмя невярващо. — Това не е така, онова не е така. Тя беше умна, мила, грижовна. Но той все недоволстваше. Онази вечер си мислех… — Гласът му замря. Явно усети, че прекалява с откровеността. — Мислех си, че той е емоционален убиец.

— Добре казано.

— И, естествено, тя се върна при него. — Лицето му застина. В ума му сигурно изплува някаква случка. Сърцата ни не реагират на абстракции; острите кинжали на спомените уязвяват най-жестоко. После Боулинг изви устни в пресилена усмивка. — Прехвърлиха го в Китай и тя замина с него и децата. Каза, че съжалява, че винаги ще ме обича, но трябва да замине… Така и не проумях защо хората се чувстват длъжни да останат с някого. Трябва да ядеш, трябва да дишаш, за да живееш… но да се върнеш при някакъв безумец? Не разбирам какво ги принуждава. Но аз съм допуснал… как да кажем… „епическа“ грешка. А ти си преживяла истинска трагедия.

— В моята професия няма значение дали убийството е предумишлено или не, смъртта си е смърт — вдигна рамене Катрин. — Същото е с любовта. Когато си отиде, боли, независимо каква е причината.

— Предполагам. Но определено е лоша идея да се влюбиш в омъжена жена.

„Амин!“ — рече си Данс и едва се удържа да не се засмее на глас. Наля си още малко вино.

— И какво ще кажеш в заключение?

— На кое?

— Успяхме да повдигнем две много лични и потискащи теми за нула време. Добре, че това не се води среща — ухили се мрачно той.

Данс го погледна и се усмихна. Отвори менюто.

— Да хапнем. Предлагат…

— Най-добрите бъргъри с калмари в града — довърши Боулинг.

Тя се засмя. Взе й думите от устата.

 

 

Компютърното разследване удари на камък.

След салатата и морските дарове Данс и професорът се върнаха в кабинета, нетърпеливи да проверят какво е открила програмата на Ърв. Боулинг седна, прегледа файловете и обяви смръщено:

— Нула.

— Нищо?

— Изтрил ги е, за да освободи място. Нищо тайно, нищо за региона.

Тя вдигна рамене. Беше разочарована, но трябваше да се примири.

— Благодаря, Джон. Поне си изпросих хубава вечеря.

— Съжалявам. — Изглеждаше отчаян, че не е успял да помогне. — Ще се връщам към курсовите работи. И ще си събирам багажа.

— О, да, семейното събиране.

Той кимна и подсвирна с пресилен ентусиазъм.

Данс се засмя.

— Ще ти се обадя, като се върна. Искам да знам докъде сте стигнали. Късмет с Травис. Надявам се да го намерите жив и здрав.

— Благодаря, Джон. За всичко. — Тя стисна ръката му. — И особено се радвам, че те намушкаха с онзи нож.

Усмихна се. Стисна още веднъж ръката й и се обърна.

Данс се загледа в отдалечаващия се мъж. Сепна я женски глас:

— Здрасти, Катрин.

Кони Рамирес вървеше по коридора към нея.

— Привет, Кони.

Агент Рамирес се огледа и кимна към кабинета на Данс. Влязоха и затвориха вратата.

— Открих нещичко, което ще те заинтригува. В болницата.

— О, благодаря, Кони. Как успя?

Рамирес помисли малко.

— Бях подвеждащо искрена.

— Допада ми този подход.

— Показах си значката и им споменах другия случай, по който работя. Лекарската фалшификация.

Бюрото разследваше и финансови престъпления. Рамирес беше по следите на застрахователни измамници, използвали идентификационните кодове на лекари в болници, за да подават мними искове от тяхно име.

Случай, който Чилтън с удоволствие би разнищил в блога си. Мъдър ход от страна на Кони — сред жертвите на фалшификаторите имаше лекари от болница „Монтерей Бей“ и персоналът охотно съдействаше на разследващите.

— Помолих ги да ми покажат регистрите за посетители за цял месец назад, та да не се усъмни Хенри. Получих ги незабавно. Ето какво открих — в деня, когато е умрял Хуан Милър, е идвал един външен лекар, сигурно за организирания същия ден семинар. Идвали са и шестима кандидати за работа — двама по техническата поддръжка, един за кафенето и три медицински сестри. Направих копия на биографиите им. Не ми изглеждат подозрителни. Интересно е следното — на посещение при болни са идвали шейсет и четирима. Един ми привлече вниманието.

— Кой?

— И подписът, и името са нечетливи. Но ми се струва, че е Хосе Лопес.

— При кого е идвал?

— Написал е само „пациент“.

— Логично. В болница — криво се усмихна Данс. — Защо ти се струва подозрително?

— Е, реших, че убиецът на Хуан Милър трябва да е идвал повече от веднъж в болницата — или като посетител, или да провери как действа охраната и прочее. Прегледах всички, идвали при него по-рано.

— Браво! И свери почерците?

— Точно така. Не съм графолог, но открих, че почеркът на Хосе Лопес съвпада с този на друг чест посетител.

— Кой? — приведе се напред Данс.

— Хулио Милър.

— Брат му!

— Деветдесет процента съм сигурна. Копирах всичко.

— Рамирес й подаде купчина листове.

— О, Кони, страхотна си!

— Късмет! Ако имаш нужда от нещо, казвай.

Седнала зад бюрото, Данс обмисляше новата информация. Възможно ли беше Хулио да е убил брат си?

Първо й се стори немислимо. Той изглеждаше грижовен и привързан брат. Но пък убийството бе милостив акт. Представи си как Хуан шепне на сведения над леглото Хулио да го освободи от мъките.

Убий ме…

Защо иначе Хулио би подправил името си в регистъра?

Защо Харпър и щатските следователи са пропуснали тази улика? Разгневи се. Сигурно им беше попаднала, но я омаловажаваха, понеже дело срещу майката на служител на реда щеше да спечели повече популярност на Робърт Харпър и идеята му за строга забрана на евтаназията. Вече си представяше как го подвежда под отговорност за злоупотреба със служебно положение.

Данс се обади на Джордж Шийди и му остави съобщение за разкритието на Кони Рамирес. После позвъни на майка си. Тя не вдигна.

По дяволите! Дали не искаше да разговаря с нея?

Остави телефона, облегна се назад и се замисли за Травис. Ако беше жив, колко още щеше да издържи? Няколко дни без вода. И каква ли мъчителна смърт го чакаше?

Пред вратата й се появи нова сянка.

— Здрасти, шефе — поздрави Ти Джей Сканлън.

Данс усети, че й носи важна вест.

— Резултатите от местопрестъплението?

— Не са готови още, но ги пришпорвам. Обадиха се от шерифството. Получили са анонимно обаждане за случая с кръстовете.

Данс се поизправи.

— И?

— Човекът казал, че видял, цитирам, „нещо до Харисън Роуд“ и „Пайн Гроув Уей“. Южно от Кармел.

— Само това?

— Да. „Нещо“. Проверих къде е пресечката. Близо е до изоставен строеж. А обаждането било от уличен автомат.

Данс се подвоуми. Погледът й попадна върху лист хартия — копие от коментарите в „Чилтън Рипорт“. Тя стана и облече сакото.

— Отиваш да провериш? — колебливо попита Ти Джей.

— Да. Наистина искам да го намеря.

— Малко е страшничко там, шефе. Искаш ли подкрепление?

— Не мисля, че рискувам много — усмихна се Катрин.

Нали престъпникът беше на сигурно място в областната морга?

 

 

Таванът на мазето беше боядисан в черно. Крепяха го осемнайсет греди, също черни. Стените бяха мръсно-бели, под евтината боя прозираха тухлите — общо 892. До едната стена имаше два шкафа — единият от сив метал, другият от неравни бели дъски. Вътре имаше щедри запаси от провизии — консерви, спагети, сода, вино, инструменти, пирони, четки за зъби и дезодоранти.

Четири метални колони се издигаха към тъмния таван и крепяха първия етаж. Трите бяха близо една до друга, четвъртата — по-надалеч. Бяха тъмнокафяви, но през боята прозираше ръжда и бе трудно да се определи къде свършва боята и започва прояденият метал.

Пукнатините по бетонния под образуваха плетеници, които оформяха образи, ако се вгледаш по-дълго в тях седнала панда, щата Тексас, камион.

В ъгъла имаше стара печка — прашна и очукана. Работеше на природен газ. При това рядко. И дори тогава не успяваше да стопли помещението.

Мазето бе дванайсет метра широко и девет дълго — лесно се смяташе по броя на тухлите, макар към всяка да трябваше да прибави по два сантиметра за хоросана, който ги свързваше.

Мазето имаше няколко обитатели. Предимно паяци. Около седем фамилии, ако могат да се нарекат така обществата им. Придържаха се към своята територия, за да не обидят и да не бъдат изядени от останалите. Имаше и бръмбари, и стоножки. Няколко комара и мухи.

Нещо по-едро също прояви интерес към провизиите и напитките в далечния ъгъл на мазето — мишка или плъх. Но се уплаши и изчезна безследно.

Или се отрови и умря.

Един прозорец пропускаше мътна светлина, но не предлагаше никаква гледка. Беше боядисан в сиво-бяло. Сигурно наближаваше девет, понеже прозорецът бе почти черен.

Тежки стъпки горе нарушиха тишината. Пауза. Предната врата се отвори и затвори с трясък.

Най-сетне… най-сетне…

Похитителят му си тръгна. Травис Бригам се отпусна. Вече знаеше, че мъжът няма да се завърне чак до сутринта. Момчето се сви в леглото и придърпа мръсното одеяло. Най-дългоочакваният момент — сънят.

Вече бе разбрало, че единствено в съня може да подири утеха от отчаянието.