Джефри Дивър
И няколко червени рози (37)

37.

Седнала в паркираната на алеята кола, Данс се вгледа в малката къща на семейство Бригам — тъжно увисналите капаци на прозорците, разкривените греди, захвърлените из двора играчки и инструменти. Гаражът бе препълнен с овехтели вещи. И дума не можеше да става да побере кола.

Вратите на тяхната „Краун Виктория“ бяха затворени; Данс слушаше диск, изпратен им — на нея и Мартин — от лосанджелиска група. Музикантите бяха костариканци. Композициите им звучаха и ведро, и мистично. Прииска й се да научи повече за тях. Надяваше се, когато с Майкъл отидат в Лос Анджелис за случая с Джей Доу, да се срещнат и да запишат и други песни.

Но сега не беше време за такива планове.

Чу изскърцване на гуми по чакъла. В огледалото за обратно виждане забеляза как колата на Соня Бригам спира край живия плет.

Жената шофираше. Сами седеше отзад.

Автомобилът сякаш блокира. Данс видя как жената се взира отчаяно в полицейския джип. Най-сетне Соня подкара очуканата си кола, подмина Данс, спря пред къщата и изключи двигателя.

Соня Бригам погледна към Данс, излезе и тръгна към багажника. Извади кошовете с пране и голяма бутилка „Тайд“.

Толкова са бедни, че не могат да си позволят собствена пералня и сушилня. Кой използва обществените? Неудачниците, разбира се…

Коментарът, помогнал на Шефър да открадне дрехата на Травис, за да ги насочи по погрешна следа.

Данс също излезе от колата.

Сами я изгледа изпитателно. Любопитството от първата им среща бе преминало; сега се долавяше безпокойство. Очите му излъчваха смущаваща прозорливост.

— Намерили сте Травис? — попита той; гласът вече не звучеше толкова странно.

Преди да успее да отговори, майка му го отпрати да играе в задния двор.

Той се поколеба, вторачи се в Данс, после се отдалечи тревожно, ровейки трескаво из джобовете си.

— Не се отдалечавай, Сами.

Катрин взе бутилката с перилен препарат и последва жената към къщата. Соня вървеше, стиснала зъби, вперила поглед напред.

— Госпожо…

— Трябва да оставя това — рязко я прекъсна тя.

Данс отвори незаключената врата. Последва Соня вътре. Жената се отправи право към кухнята и извади дрехите.

— Ако останат вътре… се смачкват. Знаете как е.

Соня Бригам приглади една тениска.

— Докато я перях, си мислех как ще му я дам.

— Госпожо Бригам… Трябва да ви кажа нещо. Травис не е карал колата на девети юни. Той е поел вината.

— Какво? — смаяно възкликна Соня Бригам и заряза прането.

— Харесвал е момичето, което е шофирало. Била е пияна. Опитал се да я убеди да му отстъпи волана. Но катастрофирали.

— О, боже!

Соня вдигна пред лицето си тениската като щит, способен да възпре сълзите.

— И не той е убиецът, оставял кръстовете. Друг е инсценирал нападенията така, че да го натопи. Мъжът е имал зъб на Джеймс Чилтън. Спряхме го.

— А Травис? — отчаяно попита Соня. Стисналите тениската пръсти бяха побелели като сняг.

— Не знаем къде е. Търсим навсякъде, но още нямаме ориентир.

Данс й разказа накратко за Грег Шефър и за плана му за отмъщение.

Соня изтри закръглените си бузи. Лицето й още не бе изгубило напълно някогашната миловидност и далечно напомняше момичето на старата снимка зад касата на лунапарка.

— Бях сигурна, че Травис не би наранил никого. Казах ви — промълви Соня.

„Така е — помисли си Данс. — И езикът на тялото ти ми подсказа, че не лъжеш. Но не те послушах. Вместо на интуицията се доверих на логиката.“ Преди време Катрин се бе подложила на анализ по системата Майърс-Бригс. Въвличаше се в неприятности, когато се отклоняваше от вътрешното си чувство.

Соня премести тениската и пак я приглади.

— Мъртъв е, нали? — прошепна тя.

— Нямаме такива данни. Никакви.

— Но си го мислите?

— Логично е Шефър да го е държал жив. С всички сили се опитвам да го спася. Затова съм тук. — Показа й дигитална снимка на Шефър. — Виждали ли сте го? Да ви преследва? Да разговаря със съседи?

Соня си надяна стари очила и дълго се взира във фотографията.

— Не, не съм го виждала. Значи това е той. Мъжът, който е отвлякъл момчето ми?

— Да.

— Казах ви, че от този блог няма да излезе нищо добро.

Очите й се отместиха към страничния двор, където Сами изчезна в порутената барака. После погледна отново към Данс и отрони с въздишка:

— Ако Травис го няма вече… не знам как ще кажа на Сами. Вестта ще го смаже. Ще изгубя и двамата си синове. Сега си вървете. Трябва да прибера прането.

 

 

Данс и О’Нийл се бяха облегнали един до друг на перилата край вълнолома. Мъглата се беше разсеяла, но вятърът не стихваше. В залива или духаше, или беше мъгливо.

— Срещата с майката на Травис — Майкъл се опита да надвика вятъра — е била тежка.

— Най-тежка от всичко — отвърна тя; вятърът развяваше косите й. — Как мина разпитът?

Имаше предвид индонезийския контейнер. Другият случай.

— Добре.

Укори се за ревността, радваше се, че именно той се е заел със задачата. Тероризмът държеше нащрек всички служители на реда.

— Ако ти трябва помощ — на разположение съм.

— Ще приключим до двайсет и четири часа — обясни той, вгледан в залива.

Под тях на пясъка край водата си играеха четирите им деца. Маги и Уес водеха парада — като внуци на морски биолог имаха известен авторитет.

Наблизо тържествено прелитаха пеликани, стрелкаха се десетки чайки, морска видра плуваше изящно по гръб и радостно чупеше стриди върху камъните. Вечеря. Аманда, дъщерята на О’Нийл, и Маги я наблюдаваха весело, сякаш обмисляха как да си я приберат за домашен любимец.

Данс докосна ръката на О’Нийл и му посочи десетгодишния Тайлър, който предпазливо ровеше из купчина водорасли, готов да побегне, ако странното създание даде признаци на живот. Уес бдеше закрилнически до него.

О’Нийл се усмихна, но по напрегнатото му изражение долови, че нещо го тревожи.

Той обясни, надвиквайки вятъра:

— Обадиха се от Лос Анджелис. Защитата се опитва пак да прокара иска за имунитет. Настояват за двуседмична отсрочка на изслушването.

— О, не — измърмори Данс. — Две седмици? Тогава свикват съдебните заседатели.

— Сийболд ще се противи с нокти и зъби. Но не звучеше много ентусиазирано.

— По дяволите! — намръщи се Данс. — Война на изтощение? Отлагане и пак отлагане, за да ни накарат да се откажем.

— Вероятно.

— Ние няма да отстъпим — твърдо заяви Данс. — Ние двамата. Но Сийболд и другите?

— Нищо чудно да се откажат, ако се проточи дълго — замислено отвърна О’Нийл. — Делото е важно. Но са затруднени с важни дела.

Данс въздъхна и потрепери.

— Студено ли ти е?

Ръката й докосваше неговата.

Поклати глава. Бе потръпнала неволно при мисълта за Травис. Взряна във водите, се запита дали не гледа към гроба му.

Чайка прелетя пред лицата им. Крилете съвършено улавяха посоката на вятъра. Птицата застина неподвижно на двайсетина крачки над брега.

— Дори когато го смятахме за убиец, ми бе жал за него — каза Данс. — Заради семейството му, защото връстниците му го изолират. Заради злостните нападки. А Джон смята, че блогът е само върхът на айсберга. Че го атакуват с есемеси, имейли, в други форуми. Толкова е… тъжно. Оказа се невинен. Напълно невинен.

О’Нийл замълча. После констатира:

— Сече му умът. На Боулинг имам предвид.

— Да. Издири имената на жертвите. И аватара на Травис.

О’Нийл се засмя.

— Извинявай. Просто си представих как искаш от Овърби заповед за задържане на герой от компютърна игра.

— О, ще оформи документите за секунди, ако реши, че ще бъде възнаграден с пресконференция и ефектна снимка — намръщи се Данс. — Трябваше да му се скарам, задето отиде сам в клуба.

— Да се прави на герой?

Тя кимна.

— Женен ли е?

— Джон? Не — засмя се тя. — Ерген е. От векове не съм чувала тази дума.

Замълчаха. Загледаха се в децата, които бяха погълнати от морската си експедиция. Протегнала ръка, Маги сочеше и обясняваше нещо на дъщерята и сина на О’Нийл. Вероятно как се казва някаква мида.

Данс забеляза, че Уес се е отдалечил. Стоеше на мокрия пясък, а пенестите вълни се разбиваха пред краката му.

За кой ли път се замисли дали децата й ще се чувстват по-добре, ако има съпруг и живеят в дом с баща.

Е, зависи от мъжа, естествено.

Там беше проблемът.

— Извинете. Ваши ли са децата? — чу се глас иззад гърбовете им.

Обърнаха се. Видяха възрастна жена, вероятно туристка, ако се съдеше по плика от близкия магазин за сувенири.

— Да — отвърна Данс.

— Исках само да кажа колко приятна гледка е щастливо семейство с такива прекрасни деца. Откога сте женени?

— От доста време — отговори Данс след мимолетно колебания.

— Е, Бог да ви благослови. Бъдете щастливи.

Жената се запъти към възрастен мъж, застанал на прага на магазин за подаръци. Хвана го за ръка и двамата поеха към големия туристически автобус, паркиран наблизо.

Данс и О’Нийл се засмяха. Тя забеляза как сребрист лексус свива в отбивката. Вратата се отвори, а О’Нийл леко се отдръпна. Ръцете им вече не се докосваха.

Инспекторът се усмихна и помаха на жена си, когато тя излезе от лексуса.

Високата, русокоса Ан носеше кожено сако, шарена риза, дълга пола и колан от подрънкващ метал. Усмихна им се.

— Здравей, скъпи.

Прегърна го и го целуна по бузата. После обърна грейнал поглед към Данс:

— Привет, Катрин.

— Здрасти, Ан. Добре дошла у дома.

— Полетът беше ужасен. Задържаха ме в галерията и не успях да пристигна навреме на летището. Седях на най-лошото място.

— Аз бях на разпит — обясни О’Нийл. — Катрин взе Тайлър и Ейми.

— О, благодаря. Майкъл каза, че си разрешила случая с крайпътните кръстове.

— Преди няколко часа. Чака ме много писане, но приключих. — После Данс смени темата: — Как е изложбата?

— Сега я подготвят — отвърна Ан О’Нийл, чиято коса напомняше лъвска грива. — Подреждането отнема повече време от снимането.

— В коя галерия ще бъде?

— О, в галерията на Джери Мичъл. Южно от Маркет Стрийт — обясни пренебрежително, но Данс предположи, че мястото е популярно. Каквито и слабости да имаше, Ан поне не страдаше от грандомания.

— Поздравления!

— Ще видим как ще мине откриването. И какво ще напишат критиците после — вдигна рамене тя. После финото й лице стана сериозно. Продължи приглушено: — Съжалявам за майка ти, Катрин. Това е лудост. Държи ли се тя?

— Доста е разтревожена.

— Какъв цирк! И вестниците в Сан Франциско раздухват историята.

Слухът се беше разнесъл чак дотам? Е, всъщност нищо чудно. Нали прокурор Робърт Харпър целеше тъкмо медийна популярност.

— Имаме добър адвокат.

— Ако мога да помогна… — краищата на колана на Ан иззвъняха като камбанки.

— Хей, деца, майка ви се върна! — извика О’Нийл.

— Още малко, татко! — примоли се Тайлър.

— Не. Време е да се прибираме. Хайде.

Децата неохотно се запътиха към тях. Маги раздаваше мидени черупки. Данс беше сигурна, че подарява най-хубавите на децата на О’Нийл и брат си.

Уес и Маги се качиха в джипа на Данс. Потеглиха към мотела, където бяха отседнали родителите й. И тази вечер щяха да прекарат при Еди и Стюарт. Престъпникът беше мъртъв и вече не я заплашваше нищо, но Данс беше решена да открие Травис жив. Щеше да работи до късно през нощта.

По средата на пътя забеляза, че Уес се е умълчал.

— Какво има, младежо?

— Просто се чудех…

Данс знаеше, че разковничето в такива ситуации е търпението.

— За какво?

Беше сигурна, че ще пита за баба си.

Сгреши.

— Господин Боулинг ще дойде ли пак?

— Джон? Защо?

— Утре дават „Матрицата“. Може да не го е гледал.

— Обзалагам се, че го е гледал.

Данс винаги се удивляваше как децата си въобразяват, че техните преживявания са неповторими и предишните поколения живеят в мъчително невежество и заблуда. Но най-изненадващ й се стори въпросът.

— Допада ли ти господин Боулинг? — осмели се да попита.

— Не… всъщност… бива го.

— Каза, че го харесваш — обади се Маги. — Че е готин. Като Майкъл.

— Не съм — измърмори момчето.

— Напротив!

— Грешиш, Маги!

— Стига! — нареди Данс.

Но в гласа й прозвуча топлота. Дребните свади между децата всъщност я успокояваха, придаваха нормалност на хаотичното й битие.

Стигнаха мотела и тя с облекчение установи, че протестиращите още не са разкрили укритието на родителите й. Посрещна ги баща й. Данс го прегърна силно и погледна над рамото му. Майка й говореше съсредоточено по телефона.

Дали разговаряше със сестра й Бетси?

— Чухте ли се с Шийди, татко?

— Още не. Изслушването на обвинението е насрочено за утре следобед. — Стюарт разсеяно прокара длан през гъстата си коса. — Разбрах, че си заловила убиеца. А момчето се оказало невинно.

— Сега го издирваме — кимна Катрин. Понижи глас, за да не я чуят децата: — По-скоро е мъртъв, но се надявам на чудо. — Прегърна баща си. — Трябва да се захващам.

— Късмет, скъпа!

Катрин Данс се обърна и помаха още веднъж на майка си. Еди й отвърна с лека усмивка и кимване. После — без да оставя телефона — махна на децата да отидат при нея и ги прегърна топло.

 

 

След десет минути Данс беше в кабинета си в Бюрото. Очакваше я съобщение. Кратка бележка от Чарлс Овърби.

„Изпрати ми рапорт за случая с блога на Чилтън. Всички подробности за изчерпателно експозе пред пресата. До час. Благодаря.

И поздравления за успешно приключилия случай и обезвредения престъпник!“

Предположи, че Овърби е ядосан, задето отказа да сътрудничи на Хамилтън Ройс.

Изчерпателно експозе…

Ройс беше на километри от класата на Джордж Клуни.

Данс съчини дълго изложение, описа подробно плана на Грег Шефър, смъртта му и как бяха разкрили самоличността му. Включи информация и за убийството на полицай Мигел Херера, охранявал къщата на Чилтънови, и за предстоящото издирване на Травис.

Изпрати написаното по имейл, натискайки мишката по-силно от необходимото.

Ти Джей подаде глава през вратата.

— Чу ли, шефе?

— Какво?

— Кели Морган е дошла в съзнание. Ще живее.

— Така ли? Страхотно! — с огромно облекчение възкликна Данс.

— Полицаят обясни, че й предстои кратка терапия. Химикалът доста е увредил белите дробове, но ще се оправи. Няма мозъчни увреждания.

— И какво каза за Травис? — кимна Данс.

— Нападнал я в гръб, едва не я удушил. Прошепнал нещо за коментара й в блога. После припаднала, събудила се в мазето. Предположила, че е Травис.

— Значи Шефър не е искал да умре. Нагласил го е така, за да си помисли, че е Травис, но тя не го е видяла.

— Логично, шефе.

— Криминалистите откриха ли някакви улики в стаята на Шефър и в къщата на Чилтън?

— Още нищо. Не намерихме и свидетели в „Сайпръс Гроув“.

— Продължавайте — въздъхна тя.

Минаваше шест. Сети се, че не е яла от закуска. Стана и се запъти към стаята за отдих. Пиеше й се кафе и искаше да си хапне понички или домашни курабийки. Складът на Мериелън в „Женското крило“ обаче бе празен. Е, тогава щеше да се опита да убеди себичния автомат да й отпусне пакет фъстъчени бисквитки срещу един долар.

Влезе в помещението и примигна изненадано. Какъв късмет!

Върху посипания с трохи картонен поднос имаше две кексчета със стафиди.

Като по чудо кафето бе сравнително прясно.

Наля си чаша, добави обезмаслено мляко и задъвка сладкиша. Седна изтощено до масата. Протегна се и извади слушалките от джоба, за да потърси утеха в пленителната бразилска китара на Бади Асад.

Натисна бутона, отхапа от кексчето и протегна ръка към чашата. Спусна се сянка.

Хамилтън Ройс застана пред нея. Временният му пропуск беше закрепен на ризата. Ръцете му висяха край едрото тяло.

„Точно за това си мечтаех!“ — рече си Данс. Ако мислите можеха да въздишат, нейните щяха да раздвижат видимо атмосферата.

Махна към празния стол, опитвайки се да не изглежда твърде дружелюбна. Все пак извади слушалките от ушите си.

Пластмасовият стол изскърца под масивното му тяло. Наведе се напред, облакъти се на масата и сключи ръце. Тази поза по правило сигнализира откровеност. Отново отбеляза неподходящия костюм. Синьото бе твърде бледо. „Или пък — помисли си злобничко — си пада по моряшките униформи.“

— Разбрах, че случаят е приключен.

— Хванахме престъпника. Още търсим момчето.

— Травис? — изненадано попита Ройс.

— Да.

— Не е ли мъртъв?

— Не мисля.

— О! — Хамилтън Ройс замълча. — Колко жалко за невинното момче.

Данс кимна. Сега поне звучеше искрено.

— След ден-два се прибирам в Сакраменто — обясни той.

Тя кимна.

— Виж, знам, че помежду ни възникна проблем… По-скоро противоречие. Искам да се извиня.

Справедливо.

— Разбиранията ни са различни. Но не го приех като лична обида.

„Само като професионална — добави наум. — Излязох от кожата си, когато се опита да ме заобиколиш.“

— В Сакраменто бяха много разтревожени. Много. Оставих се на инерцията. — Мъжът погледна встрани. Донякъде смутено. Донякъде неискрено. Данс отбеляза, че не се чувства чак толкова зле. — Рядко се озоваваш в подобна ситуация, нали? Да се налага да защитаваш непопулярен човек като Чилтън? — Явно не очакваше отговор. Засмя се престорено: — Знаеш ли? Донякъде му се възхищавам.

— На Чилтън?

Хамилтън Ройс кимна.

— Не съм съгласен с идеите му. Но има силен характер и устоява моралните си критерии. Малцина са като него днес. Дори пред лицето на смъртта отказа да промени курса. И навярно ще продължава. Как мислиш?

— Предполагам. — Не спомена, че Чилтън обмисля да спре блога.

Не й влизаше в работата. Нито пък на Ройс.

— Искаше ми се и на него да поднеса извинения.

— Така ли?

— Звънях у тях. Никой не вдигна. Знаеш ли къде е?

— Утре ще заминат за вилата си в Холистър. Тази вечер ще отседнат в хотел. Не знам кой. Специалистите още претърсват къщата им.

— Е, ще му изпратя имейл тогава.

Тя кимна. Дали наистина щеше да го направи?

Възцари се мълчание. „Време е да си плюя на петите“ — помисли си Катрин. Грабна второто кексче, уви го в салфетка и се запъти към вратата.

— Приятно пътуване, господин Ройс.

— Още веднъж — наистина съжалявам, агент Данс. Надявам се в бъдеще пак да работим заедно.

Експертът по кинесика веднага долови, че последните му думи съдържат не една, а две лъжи.