Джефри Дивър
И няколко червени рози (36)

36.

Свалиха тялото на Грег Аштън — всъщност Грег Шефър — по стълбите, пренесоха го през моравата с анемична трева и го качиха в микробуса на патолога. Джеймс и Патриша Чилтън бавно се отправиха към линейката.

С ужас разбраха за поредната жертва — полицай Мигел Херера, който дежуреше пред дома на Чилтънови.

Шефър беше спрял до колата. Полицаят се беше обадил на Патриша, която му съобщила, че очакват госта.

После Шефър бе притиснал пистолета до сакото на полицая, за да заглуши шума, и бе стрелял два пъти.

Началникът на полицая дойде, придружаван от потресени и разгневени колеги на Херера.

Чилтън не изглеждаше тежко пострадал. Шефър го бе ударил с юмрук в лицето. Но все пак трябваше да прегледат съпрузите в спешния кабинет, накъдето след малко щяха да се запътят.

Данс следеше с поглед Рей Каранео — първият, пристигнал на местопрестъплението. Той видял мъртвия полицай, извикал подкрепление и се втурнал в къщата. Шефър тъкмо се канел да застреля Чилтън. Каранео наредил на мъжа да хвърли оръжието, но той се опитал да преговаря и агентът пратил два точни куршума в главата му. Полицаите разговарят с въоръжени заподозрени само по филмите и в сериалите — при това в долнопробните. В реалния живот полицаите държат на прицел престъпниците и действат бързо, щом се налага.

Правила номер едно, две и три гласят: „Стреляй!“

Като Рей Каранео. Младият агент изглеждаше спокоен, не се забелязваше видима промяна в професионалното поведение и стегнатата стойка, прилепнали му като смокинг под наем. Но очите му говореха съвсем друго, разкривайки думите: Убих човек, убих човек.

Щеше да се погрижи да го пуснат в отпуск за няколко дни.

Майкъл О’Нийл излезе от току-що паркиралата кола. Видя Данс и се приближи, сурово смръщил вежди.

— Съжалявам, Майкъл.

Данс стисна ръката му. С Херера бяха дългогодишни колеги.

— Просто го прострелял?

Тя кимна.

Той затвори очи.

— Исусе!

— Съпруга?

— Не. Разведен е. Има голям син. Вече е уведомен.

О’Нийл — обикновено спокоен, невъзмутим, изгледа със смразяваща омраза зеления чувал с тялото на Грег Шефър.

— Благодаря — изненада ги приглушен, треперлив глас.

Обърнаха се. Беше Джеймс Чилтън. В тъмни панталони, бяла тениска и тъмносин пуловер, блогърът напомняше смирен свещеник посред бойно поле. До него стоеше съпругата му.

— Добре ли сте? — попита ги Данс.

— Да, благодаря. Само съм понатъртен.

Патриша обясни, че и тя не е пострадала сериозно.

— Кой беше той? — попита О’Нийл.

— Братът на Антъни Шефър — отговори Данс.

— Разбрала си? — примигна изненадано Чилтън.

Тя обясни на Майкъл, че мъжът е използвал псевдоним.

— Това е то интернет — ролеви игри, сайтове като „Втори живот“… Можеш да си изградиш изцяло нова самоличност. Няколко месеца подред Шефър е разпространявал онлайн името Грег Аштън като собственик на голям международен сайт, за да получи достъп до Чилтън.

— Преди няколко години разобличих брат му в блога — обясни Чилтън. — Споменах за него на агент Данс при първата ни среща. Като едно от нещата, за които съжалявам… Той се самоуби.

О’Нийл попита Катрин:

— Как го разкри?

— С Ти Джей проверявахме заподозрените. Арнолд Брубейкър отпадна. Все още се съмнявах в Клинт Авъри — строителят на магистралата, но не разполагахме с нищо конкретно. Прегледах списъка с хора, които са те заплашвали.

По-късият…

— Съпругата на Антъни Шефър беше в списъка — кимна Чилтън. — Заплашваше ме преди няколко години.

— Потърсих онлайн информация за нея — продължи Данс. — Открих сватбените й снимки. Кумувал им е Грег. Братът на Антъни. Разпознах човека, който беше у вас онзи ден. Проверих го. Преди две седмици е пристигнал с еднопосочен билет.

Веднага щом узна, се обади на Мигел Херера, но той не реагира. Затова изпрати Рей Каранео. Преследването на Клинт Авъри го бе довело близо до къщата на Чилтън.

— Шефър спомена ли нещо за Травис? — попита О’Нийл.

Данс му показа найлоновия плик с ръкописното изявление, което обвиняваше Травис за убийството на Чилтън.

— Мислите ли, че е мъртъв?

О’Нийл и Данс се спогледаха.

— Не съм склонна да го отпиша. В крайна сметка Шефър е щял да убие момчето. Но може би не е успял. Сигурно е искал да инсценира самоубийство. Травис слага край на живота си, след като си е разчистил сметките с теб. Чисто и лесно. Но сега имаме шанс да открием момчето живо.

Телефонът на инспектора иззвъня. Той се отдалечи, вперил поглед в колата на безпощадно убития Мигел Херера. След малко се приближи отново.

— Трябва да бягам. Ще разпитвам свидетел.

— Ти? На разпит? — пошегува се Данс.

В подобни случаи Майкъл О’Нийл се придържаше към железни правила — измерваше с мрачен поглед заподозрения и го подканваше да му каже какво знае. Ефективно понякога, но не особено ефикасно. А и О’Нийл го вършеше с неудоволствие.

— Ще ми направиш ли услуга? — попита той.

— Давай.

— Полетът на Ан от Сан Франциско закъснява. Няма как да отложа разпита… Ще вземеш ли децата от лятната занималия?

— Няма проблем. И без това ще прибирам Маги и Уес. От няколко дни са все при майка и татко.

— Среща на „Фишърманс Уорф“ в пет?

— Дадено.

О’Нийл хвърли последен мрачен поглед към колата на Херера и тръгна.

Чилтън хвана ръката на жена си. Данс долови, че срещата със смъртта си казва думата. Спомни си как при първата им среща Чилтън се държеше като арогантен, непоколебим кръстоносец. Сега изглеждаше съвсем различно. И преди го беше виждала разтревожен — когато разбра, че приятелят му Доналд Хокън и съпругата му едва са оцелели. За втори път от каменното изражение на мисионера не бе останал и помен.

— Направо ме довърши… — горчиво се усмихна Чилтън. — Срази проклетото ми его.

— Джим…

— Не, скъпа. Така е… Аз съм виновен. Шефър е отвлякъл Травис. Чел е блога, подбрал е изкупителна жертва и е решил да натопи момчето за убийството ми. Ако не бях публикувал рубриката „Крайпътни кръстове“ и не бях споменал инцидента, Шефър нямаше да го използва.

Прав беше. Но Катрин Данс не обичаше да се впуска в догадки. Особено в минало време. За да не попада в подвижни пясъци.

— Така или иначе е щял да опита да си разчисти сметките.

— Трябва да спра проклетия блог — продължи Чилтън, сякаш не я беше чул.

В очите му се четяха решимост, отчаяние, гняв. И страх.

— Наистина — твърдо заяви той.

— Наистина какво? — попита съпругата му.

— Ще го спра. „Чилтън Рипорт“ е свършен. Няма да съсипвам повече никого.

— Джим — меко започна Патриша. Той я погледна. Тя изтупа една прашинка от ръкава си. — Когато синът ти беше болен от пневмония, ти стоя край леглото му два дни. И две безсънни нощи. Когато умря жената на Дон, ти веднага напусна офиса на „Майкрософт“, отказа се от преговорите, от договор за хиляди долари, за да си с него. Когато татко беше на смъртно легло, ти не се отделяше от него. Ти си добър човек, Джим… И блогът ти защитава доброто.

— Аз…

— Шшт… Не ме прекъсвай. Доналд Хокън се нуждаеше от теб. Ти не го предаде. Децата ни се нуждаеха от теб. И ти не ги предаде. И светът има нужда от теб, скъпи. Не можеш да го предадеш.

— Пати, умряха толкова хора…

— Просто ми обещай, че няма да вземаш прибързани решения. Преживяхме ужасни дни. Не мислим трезво.

Възцари се дълго мълчание. Накрая Чилтън промърмори:

— Ще видим. Ще видим. — Прегърна съпругата си. — Сигурен съм обаче, че трябва да си дадем почивка. Далеч оттук. Да заминем за Холистър утре. Ще поканим и Лили, и Доналд. Още не съм те запознал с нея. Ще вземем момчетата, ще си готвим… ще ходим на излети.

Патриша се усмихна. Тя отпусна глава на рамото му.

— Идеята е чудесна.

— Хрумна ми нещо — обърна се Чилтън към Данс.

Тя вдигна въпросително вежди.

— Мнозина биха ме хвърлили на вълците. Навярно заслужено. Но ти не го направи. Не ме харесваш, не одобряваш стила ми, но се застъпи за мен. Това се нарича интелектуална честност. Не се среща често. Благодаря ти.

Катрин прие комплимента с лека, смутена усмивка, въпреки че не толкова отдавна и тя беше склонна да го хвърли на вълците.

Семейство Чилтън се върнаха у дома да доопаковат багажа за мотела — Патриша не искаше да остава, докато от кабинета не изчезне и последната капчица от кръвта на Шефър. Данс я разбираше напълно.

Застана до шефа на криминалистите — сърдечен мъж на средна възраст, с когото се познаваха от години. Обясни му, че има шанс Травис да е жив. Шефър сигурно го държеше затворен някъде. И запасите му от храна и вода едва ли бяха достатъчни. Времето ги притискаше.

— Открихте ли ключ от стая у него?

— Да. От „Сайпръс Гроув Ин“.

— Искам да претърсите под микроскоп и стаята, и дрехите, и колата на Шефър. Търсете улики, които да ни подскажат къде е скрил момчето.

— Дадено, Катрин.

Данс се върна в колата и позвъни на Ти Джей.

— Заловен е, шефе. Разбрах.

— Да. Но сега трябва да намерим момчето. Ако е живо, разполагаме само с ден–два. Иначе ще умре от жажда или от глад. Залавяме се веднага. Колегите от шерифството ще претърсят дома на Чилтън и „Сайпръс Гроув“ — мотела, където е отседнал Шефър. Обади се на Питър Бенингтън и настоявай да прати бързо доклада. Ако трябва, свържи се и с Майкъл. Искам да проучат оръжието, дрехите, особено обувките. Всяка прашинка пръст. Да потърсят карти, телефонни указатели, интернет адреси, ключове, лопати, водолазни костюми, следи от пясък, всичко, което ще ни помогне да открием момчето. А! И свидетели в съседните стаи в мотела.

— Разбрано, шефе.

— И се свържи с патрулната, областната и градската полиция. Искам да намерят последния кръст, с който Шефър обявява смъртта на Чилтън. Питър трябва да го изследва с всички налични средства. — Хрумна й още нещо. — Научи ли нещо за онази служебна кола?

— Дето я видял Пфистър ли?

— Да.

— Никой не се е обаждал. Май са ни забравили.

— Опитай пак. И не ги оставяй на мира.

— Ще се връщаш ли, шефе? Овърби Великолепни иска да те види.

— Ти Джей!

— Съжалявам.

— По-късно ще дойда. Искам да проверя нещо.

— Трябва ли ти помощ?

Отказа му, макар никак да не й се щеше точно сега да играе соло.