Джефри Дивър
И няколко червени рози (34)

34.

Паркирала край прашна уличка в малкото градче Марина на седем километра от Монтерей, Данс разговаряше по телефона с Ти Джей.

— Брубейкър? — попита тя.

— Няма криминално досие.

Алибито с ФБР бе потвърдено.

Все пак можеше да е използвал наемник, но засега отпадаше като главен заподозрян.

Съсредоточиха се върху мъжа, към когото Брубейкър насочи вниманието й — Клинт Авъри. Наблюдаваше го през телената мрежа, ограждаща голямата му строителна компания.

Досега името на строителния предприемач не бе замесвано в случая, тъй като Авъри не бе участвал във форума на блога и Чилтън не бе писал за него.

Не конкретно. Рубриката „Жълтият път“ не го споменаваше изрично. Но поставяше под съмнение решението на правителството да изгради магистралата и проведения търг, следователно критикуваше изпълнителя на поръчката — „Авъри Кънстракшън“, както Данс се увери лично преди два дни, когато на пътя за лятното училище на Кейтлин Гарднър я спряха работници от фирмата.

— Преди пет години са разследвали Клинт Авъри за връзки с компания, използваща нестандартни материали — обясни й Ти Джей. — Попретупали са случая. Но статията на Чилтън може да разгори отново страстите.

Добър мотив за убийство.

— Благодаря, Ти Джей… А Чилтън даде ли ти списъка със заподозрени?

— Да.

— Набива ли се в очи някой друг?

— Засега не, шефе. Но се радвам, че нямам толкова врагове като него.

Данс се засмя. Сбогуваха се.

Продължи да наблюдава Клинт Авъри. Няколко пъти го беше виждала на снимки във вестниците и в новините. Лесно се запомняше. Макар и милионер, той се обличаше като останалите работници — синя риза със стърчащи от джоба моливи, кафяв работен панталон, ботуши. Ръкавите му бяха навити и откриваха татуировката върху косматата му ръка. В другата стискаше жълта каска. На колана му висеше голяма радиостанция. Нищо чудно да носеше и оръжие. Широкото му лице с мустаци издаваше непоколебимост.

Данс потегли с колата към портите. Авъри я забеляза. Присви очи и веднага разпозна, че колата е служебна. Прекрати незабавно разговора с мъжа с кожено яке, който бързо се отдалечи. Твърде бързо.

Паркира до няколко луксозни автомобила. „Авъри Кънстракшънс“ не участваше в безполезни начинания. Занимаваше се само със строителство. Наоколо се издигаха огромни халета със строителни материали, булдозери, камиони, къртачи и джипове. Имаше и циментов завод, и цехове за обработка на метал и дърво, огромни цистерни с дизел за машините и фургони. Главният офис се състоеше от няколко големи, функционални едноетажни крила. „Авъри Кънстракшънс“ не харчеше излишни средства за архитекти и дизайнери.

Данс се представи. Собственикът на компанията се ръкува сърдечно. Мрежата от бръчици покрай очите му се сгъсти, докато разглеждаше визитката й.

— Надяваме се да ни помогнете, господин Авъри. Чули сте, предполагам, за убийствата в района.

— За онова момче — убиеца с маската. Да. Разбрах, че днес е открита нова жертва. Ужасно. С какво мога да ви бъда полезен?

— Убиецът оставя кръстове край пътя — предупреждение, че няма да спре.

— Чух по новините — кимна той.

— Забелязахме нещо любопитно. Няколко кръста са намерени около ваши обекти.

— Така ли?

Той се намръщи и сключи вежди. Преувеличена реакция, или не? Данс се колебаеше. Мъжът понечи да извърне глава, но спря. Към сътрудника с коженото сако ли насочи инстинктивно поглед?

Всъщност няколко кръста наистина бяха оставени край строителни площадки. Навярно чисто съвпадение без съществено значение, понеже компанията участваше в множество проекти на полуострова.

— С какво да помогна?

— Искаме да разпитаме работниците ви дали са забелязали нещо необичайно.

— Като например?

— Подозрителни минувачи, странни обекти, следи от обувки или велосипедни гуми. Ето ви списък с местата.

Беше го подготвила в колата.

С угрижено лице той сгъна списъка и го прибра в джоба на ризата си. Скръсти ръце. Този жест не й разкриваше много, понеже нямаше време да анализира нормалното му поведение. Но скръстените ръце и кръстосаните крака са отбранителни жестове и обикновено сигнализират безпокойство.

— Искате да ви дам списък с работниците, нали? Които са тук, откакто започнаха убийствата?

— Точно така. Ще ни бъде от полза.

— Трябва ви възможно най-бързо предполагам.

— Правилно.

— Ще се постарая.

Данс му благодари и се запъти към колата. Излезе от паркинга и пое по шосето. Спря зад тъмносиня хонда акорд. Отвореният прозорец на автомобила й бе на две крачки от този на Рей Каранео, седнал на шофьорското място в хондата по риза, но без вратовръзка. Само два пъти го беше виждала толкова небрежно облечен — на пикника на Бюрото и на нелепото барбекю в дома на Чарлс Овърби.

— Захапа въдицата — обясни тя. — Но не знам дали ще се хване.

— Как реагира?

— Трудно е да се каже. Нямах време да го наблюдавам. Но долових, че се старае да се държи спокойно и дружелюбно. Зад невъзмутимата фасада обаче изглеждаше нервен. Усъмни ме и един от помощниците му.

Описа мъжа с кожено яке.

— Проследи ги, ако тръгнат нанякъде.

— Да, мадам.

 

 

Патриша Чилтън отвори вратата и кимна на Грегъри Аштън — мъжа, когото съпругът й на шега, но и с лека ирония наричаше Свръхблогър.

— Привет, Пат — поздрави той.

Ръкуваха се. Стройният мъж в скъпи памучни панталони и елегантно спортно сако кимна към патрулката на улицата.

— Полицаят не пожела да ми обясни, но е тук заради убийствата, нали?

— Просто вземат мерки.

— Следя новините. Сигурно сте доста притеснени.

— Меко казано — усмихна се стоически тя. — Кошмарно е.

Радваше се, че може открито да сподели чувствата си. С Джим невинаги й се удаваше. Стараеше се да го подкрепя. Всъщност понякога ролята му на безкомпромисен журналист я вбесяваше. Разбираше, че е важно, но на моменти просто мразеше блога.

А сега… излагаше на риск семейството и ги принуждаваше да се местят в хотел. Сутринта помоли брат си — едър мъж, участвал в колежанския отбор по ръгби — да заведе децата на лятното училище, да остане с тях и да ги прибере у дома.

Пат заключи вратата.

— Да ви донеса ли нещо?

— Не, няма нужда, благодаря — отвърна Аштън.

Патриша го поведе към кабинета на съпруга си. Погледна през прозореца и се намръщи.

Човек ли се криеше в храстите зад къщата?

Спря.

— Какво има? — попита Аштън.

Сърцето й затуптя лудешки.

— Аз… нищо. Сигурно е сърна. Нервите ми са обтегнати докрай.

— Нищо не виждам — погледна той през прозореца.

— Изчезна. Каквото и да е било — каза Патриша.

Наистина ли? Не беше сигурна. Но не искаше да тревожи госта.

Влязоха в кабинета на Джим.

— Грег е, скъпи — съобщи тя.

— А, точно навреме!

Ръкуваха се.

— Грег каза, че няма нужда от нищо. А ти, скъпи?

— И аз. Още един чай и няма да изляза от тоалетната.

— Е, ще ви оставя да си вършите работата. Заемам се пак с багажа.

Сърцето й отново се сви при мисълта, че трябва да отседнат в хотел. Не искаше да напуска дома си. Поне момчетата щяха да се зарадват на приключението.

— Всъщност — започна Аштън — изчакай малко, Пат. Искам да заснема как работи Джим, за да го пусна в блога. Добре е и ти да се включиш.

Мъжът постави куфара си върху масата и отвори капака.

— Аз ли? — ахна Патриша. — О, не! Косата ми е ужасна. И не съм си сложила грим.

— Първо, изглеждаш прекрасно — успокои я Аштън.

— И най-важното — прическите и гримът нямат значение. Влоговете залагат на автентичността. Вече заснех дузина семейства. Позволявам единствено малко червило.

— Добре, добре — разсеяно отвърна тя. От ума й не излизаше сянката, която зърна в задния двор. Реши да предупреди полицая отпред.

— А и камерата е със скромна резолюция — засмя се Аштън и й показа малката уебкамера.

— Нали няма да ми задаваш въпроси? — стреснато попита тя. Само блогът на Джим имаше стотици хиляди посетители. А на Грег — навярно много повече. — Ще изглеждам глупаво.

— Само две-три думи. Ще опишеш какво е да си омъжена за блогър.

— Има какво да сподели — засмя се съпругът й.

— Ще използваме стопкадър, колкото пожелаеш — увери я Аштън, постави триножника в ъгъла на стаята и закрепи камерата.

Джим пооправи купищата списания и вестници върху бюрото. Аштън размаха шеговито показалец.

— Автентичност, Джим! Забрави ли?

— Добре де. Вярно — засмя се блогърът и върна купчините по местата им.

Патриша се погледна в малкото огледало на стената и прокара пръсти през косата си. „Не — възропта. — Ще се гримирам, каквото и да казва.“ Обърна се към Аштън.

Остана й време само да примигне и никакво да се защити. Юмрукът на Аштън се стрелна към бузата й и се удари силно в челюстта. Патриша падна на пода.

С разширени от ужас и удивление очи Джим се хвърли към него.

Но Аштън притисна дулото в лицето му.

— Не! — изкрещя Патриша и стана, олюлявайки се. — Не го наранявай!

Аштън й подхвърли ролка тиксо и й нареди да залепи ръцете на съпруга си зад гърба.

Тя се поколеба.

— Веднага!

С треперещи ръце и обляно в сълзи лице тя изпълни нареждането.

— Скъпи — прошепна, — страх ме е.

— Прави, каквото ти казва — отвърна Чилтън и изпепели с поглед Аштън. — Какво, по дяволите, става?

Аштън не си направи труда да обясни. Сграбчи Патриша за косите и я повлече към ъгъла.

— Не… не. Боли! — изпищя тя, а сълзите й рукнаха още по-силно.

Той залепи и нейните ръце.

— Кой си ти? — прошепна Джим.

Патриша обаче си отговори сама. Грег Аштън бе убиецът с кръстовете… Беше инсценирал всичко, за да набедят невинното момче за убийството на съпруга й, което се канеше да извърши. И за нейното.

Аштън забеляза, че Джим поглежда през прозореца.

— Полицаят? — измърмори. — Мъртъв е. Няма кой да ти помогне.

Аштън насочи камерата към бледото, ужасено лице на Чилтън. В очите му напираха сълзи.

— Искаш повече посетители в блога? Е, ще ги получиш. Рекорден брой, обзалагам се. За пръв път ще видим убийство на блогър на живо.