Джефри Дивър
И няколко червени рози (30)

30.

Долепила телефона до ухото си, Катрин Данс се насочи към предния двор на къщата на Джеймс Чилтън в Кармел. Благодари на събеседника си, паркира и се отправи към колата на шерифството, в която седеше дежурният полицай.

— Здрасти, Мигел — поздрави тя.

— Привет, агент Данс. Тук всичко е спокойно.

— Добре. Господин Чилтън се прибра, нали?

— Да.

— Ще ми направиш ли услуга?

— И още как.

— Излез от колата и застани до нея. Облегни се, да речем, на вратата, та да те виждат отдалеч.

— Разбира се. Нещо се мъти, а?

— Ще видим. Просто постой. Не мърдай, каквото и да стане.

Той кимна несигурно, но излезе от колата.

Данс се запъти към входа на къщата и натисна звънеца. Музикалният й слух долови фалшивите тонове на финала.

Чилтън отвори и примигна учудено.

— Проблем ли има?

Данс хвърли поглед през рамо и извади белезниците.

— Какво… — ахна той.

— Обърни се и сключи ръце зад гърба.

— Какво става?

— Веднага! Направи го!

— Но…

Тя го стисна за рамото и го побутна да застане гърбом. Той понечи да заговори, но тя го прекъсна:

— Шшт. Арестувам те за незаконно проникване в чужда собственост.

Белезниците щракнаха.

— Но как? В чия собственост?

— На Арнолд Брубейкър.

— За вчерашния случай ли става въпрос?

— Точно така.

— Но ти ме пусна!

— Тогава не те задържах. Сега си променям мнението.

Данс му изрече правата.

По улицата се зададе тъмен седан. Сви и спря на покритата с чакъл алея пред къщата. Данс разпозна колата на патрулна полиция. Двамата служители на реда отпред — едри мъжаги — изгледаха любопитно Данс и излязоха. Хвърлиха поглед и към автомобила на шерифството и полицай Мигел Херера, който опипваше радиостанцията на колана си, сякаш се канеше да се обади и да разбере какво става.

Двамата новодошли се отправиха към Данс и Чилтън. Забелязаха белезниците.

— Вие пък кои сте? — объркано попита тя.

— Патрулна полиция. А вие, мадам?

Тя извади портфейла и се идентифицира.

— Катрин Данс. Бюро за разследване. Какво търсите тук?

— Дошли сме да задържим Джеймс Чилтън.

— Задържания?

— Вие го арестувахте?

— Точно така. Току-що. — Тя кимна към Херера.

— Я чакайте! — изръмжа Чилтън.

— Тихо! — нареди му Катрин.

— Имаме заповед за задържане — каза по-старшият. — И заповед за конфискуване на компютрите, папките и работния му архив. Всичко, което е свързано с „Чилтън Рипорт“.

Те показаха документа.

— Ама че нелепо! — обади се Чилтън. — По дяволите, какво става тук?

— Тихо! — рязко повтори Данс. После се обърна към полицаите: — По какво обвинение?

— Нахлуване в частна собственост.

— На Арнолд Брубейкър?

— Точно така.

— Току-що го арестувах за същото — засмя се Данс.

Полицаите местеха очи ту към нея, ту към Чилтън, печелейки време. Накрая кимнаха едновременно. Явно за пръв път се сблъскваха с подобен проблем.

— Е — подхвана един от полицаите, — ние носим заповед.

— Разбирам. Но той вече е арестуван и Бюрото има право да разполага с компютрите и документите му. След няколко минути ще ги приберем.

— Ама че глупост! — избъбри Чилтън.

— Внимавайте, сър! — предупреди го по-младият и по-едър полицай.

Възцари се тишина.

Катрин Данс се усмихна.

— Вижте. Кой поиска заповедта за задържане? Хамилтън Ройс, нали?

— Точно така. От прокуратурата в Сакраменто.

— Ясно — успокоена кимна тя. — Съжалявам. Станало е недоразумение… Аз бях повикана на място, но заради писмените клетвени декларации се наложи да отложа задържането. Споменах го пред Хамилтън. Вероятно е решил, че съм заета покрай случая с крайпътните кръстове и…

— Убиецът с маската. Аха! С това ли сте ангажирана?

Данс кимна.

— Тръпки да те побият!

— Така е — съгласи се Катрин. — Хамилтън е решил, че не ми остава време и трябва лично да се погрижи за нарушителя. — Кимна пренебрежително към блогъра. — Но, честно казано, този тук толкова ме ядоса, че исках сама да довърша започнатото.

Данс се усмихна съзаклятнически. Полицаите отвърнаха плахо.

— Вината е моя — продължи тя. — Трябваше да му съобщя. Ще му се обадя сега.

Извади телефона си и занатиска бутоните.

— Агент Данс е.

Обясни, че е задържала Джеймс Чилтън, и след кратко мълчания добави:

— Вече е арестуван… Документацията е оформена… Разбира се. Добре.

Решително прекъсна връзката, докато женският глас продължаваше да обяснява, че температурата е трийсет градуса, а утре на полуострова ще вали дъжд.

— Уредено е. Ние го поемаме — усмихна се Данс. — Освен ако не държите да търкате подметки няколко часа из ареста в Салинас.

— Не, никак, агент Данс. Имате ли нужда от помощ да го вкарате в колата? Едрият полицай измери с очи Джеймс Чилтън, сякаш блогърът тежеше петдесет килограма повече и лесно щеше да се освободи от белезниците.

— Не, всичко е наред. Ще се оправим.

Мъжете кимнаха, седнаха в колата и отпътуваха.

— Слушай! — изръмжа Чилтън със зачервено лице. — Това са пълни дивотии. Знаеш го.

— Спокойно — каза Данс и отключи белезниците.

— Какво става? — попита той и разтърка китките си.

— Нали щеше да ме водиш в ареста?

— Е, размислих. Реших да те пусна.

— Подиграваш ли ми се?

— Не. Спасявам те.

Данс върна белезниците в калъфа. Усмихна се и помаха на смутения Херера. Той й кимна.

— Устроиха ни капан, Джеймс.

Преди малко й се беше обадила Мериелън. Заподозряла, че нещо се мъти, когато Чарлс Овърби позвънил на два пъти в кабинета — първо да пита дали Катрин е там и после да повика секретарката в кабинета си, за да поговорят удовлетворява ли я работата — нещо, което не бе правил никога.

На път за кабинета на Овърби Мериелън се скрила в страничния коридор на дамското крило и видяла как Хамилтън Ройс се вмъква в стаята на Данс. След пет минути излязъл и се обадил от телефона. Мериелън дочула част от разговора — Ройс помолил съдия от Сакраменто — явно приятел — да издаде заповед за задържане на Чилтън. Ставало дума за незаконно проникване в частна собственост.

Мериелън беше позвънила да предупреди Данс и едва тогава се бе отправила към кабинета на Овърби.

Данс обясни накратко на Чилтън, пропускайки името на Хамилтън Ройс.

— Кой стои зад това? — разяри се блогърът.

Данс знаеше, че ще разгласи историята. Пресата щеше да нададе кошмарен вой.

— Няма значение. Просто някои хора искат да спрат блога, докато заловим Травис.

— Защо?

— По същите причини, които ти изложих аз — твърдо каза Катрин. — За да не пишат хората и да не предоставяме нови мишени на Травис. И защото имиджът ни ще пострада, ако не правим всичко възможно да защитим обществото, включително и да те накарам да замълчиш.

— И това е в полза на обществото? Аз изобличавам корупцията, давам гласност на проблемите, не ги създавам. — Чилтън внезапно смени поучителния си тон. — И ти ме арестува, за да не изпълнят заповедта?

— Да.

— И сега?

— Има две възможности. Полицаите да се приберат и да докладват, че не могат да изпълнят заповедта, понеже вече си задържан. И толкова.

— А другата?

„Лайното ще улучи вентилатора“ — помисли си Данс. Но се задоволи само да вдигне рамене. Чилтън обаче разбра.

— Рискувала си заради мен? Защо?

— Дължа ти го. Съдейства ни. И поради още една причина — не споделям тактиката ти, но смятам, че имаш право да изразяваш мнението си. Ако грешиш, ще те подведат под отговорност и съдът ще реши. Но няма да се присъединя към онези, които искат да млъкнеш, понеже не харесват подхода ти.

— Благодаря — в гласа му прозвуча искрена признателност.

Ръкуваха се.

— Най-добре да се връщам онлайн — каза той.

Данс излезе на улицата, благодари на смутения Мигел Херера и се качи в колата си. Обади се на Ти Джей и му остави съобщение да проучи подробно Хамилтън Ройс. Искаше да знае срещу какъв враг се изправя.

Част от въпроса явно щеше да се изясни веднага. Телефонът й иззвъня и на екрана се изписа номерът на Овърби.

Е, няма как да не е вторият вариант.

Лайното и вентилатора…

— Здрасти, Чарлс.

— Имаме проблем, Катрин. Хамилтън Ройс иска да разговаря с теб.

Изкушаваше се да отдръпне телефона от ухото си.

— Как така си задържала Чилтън? И патрулните не са успели да изпълнят заповедта?

— Нямах друг избор.

— Тоест?

— Реших, че не искам да спирам блога — възможно най-спокойно обясни тя. — Знаем, че Травис го чете. Чилтън го помоли да се предаде. Момчето може да реши да се обърне към него. Да преговаря с нас чрез него.

— Добре, Катрин — гласът на Овърби звучеше отчаяно. — В Сакраменто смятат, че е най-добре да спрем блога. Не си ли съгласна?

— Не съвсем, Чарлс… Прегледа папките ми, нали, Хамилтън?

Възцари се безкрайно мълчание.

— Не съм преглеждал секретна информация.

— Няма значение. Нарушил си професионалната етика. Деянието ти е подсъдно.

— Катрин, моля те — запротестира Овърби.

— Агент Данс — намеси се Хамилтън, игнорирайки също като нея Овърби. Тя си спомни извода, до който бе стигнала след множество разпити: най-опасни са владеещите положението мъже. — Умират хора, а Чилтън пет пари не дава. И, да, репутацията ни страда — твоята, на Чарлс, на Бюрото, на прокуратурата. На всички ни. И не се страхувам да го призная.

Аргументите му не я развълнуваха.

— Ако още веднъж се опиташ да направиш същото, Хамилтън, със или без заповед, проблемът ще бъде поставен пред областния прокурор и губернатора. И пресата.

— Тя иска да каже… — запелтечи Овърби.

— Смятам, че разбира напълно какво искам да кажа, Чарлс — сряза го Данс.

Телефонът й зажужа. Съобщение от Майкъл О’Нийл.

Тя незабавно прекъсна разговора с началника си и Ройс.

Вдигна телефона и прочете лаконичните думи:

„К.

Забелязали са Травис в Ню Монтерей. Полицията е изгубила дирите му. Но има нова жертва. Мъртъв е. В Кармел, западно от Сайпрес Хилс Роуд. На път съм. Среща там?

М.“

Тя написа: „Да“ и забърза към колата.

 

 

Данс включи сирената, за чието съществуване често забравяше — следователите като нея рядко участваха в опасни преследвания. Катрин летеше в облачния следобед.

Още един убит…

Явно беше нападнал скоро след като предотвратиха опита за убийство на Доналд Хокън и съпругата му. Излезе права. Разочаровано от неуспеха, момчето бе потърсило веднага нова жертва.

Откри отбивката, натисна рязко спирачката и подкара дългата кола по виещото се шосе. Растителността бе пищна, но бледнееше на фона на мрачното небе и придаваше на пейзажа неземно излъчване.

Като в Етерия, земята в „Дименшън Куест“.

Представи си как Страйкър се е надвесил над нея, стиснал уверено меча.

„наистина искам да у4а, ще ме научи6 ли?“

„Как се умира…“

Представи си грубоватата рисунка на сабята, пронизваща гърдите й.

После долови отблясъците — бели и червени.

Паркира до останалите коли — патрулката на шерифството и вана на криминалистите. Излезе от колата и се втурна към гъмжилото. Кимна за поздрав на Майкъл О’Нийл. Въздъхна облекчено, че го вижда, макар и за малко, преди да се заеме отново с „другия случай“.

— Огледа ли местопрестъплението?

— Току-що пристигнах? — обясни той.

Запъти се към покритото със зелено платнище тяло. Жълта полицейска лента обграждаше мястото.

— Сигурно някой го е видял? — обърна се Данс към полицая от шерифството.

— Да, агент Данс. Обадил се на 911 от Ню Монтерей. Но докато пристигнем, беше изчезнал. Както и съвестният гражданин.

— Кой е жертвата? — попита О’Нийл.

— Не знам още. Този път Травис е използвал нож. Не пистолета… И явно не е бързал.

Полицаят посочи към полянката на петдесетина крачки от шосето.

С О’Нийл тръгнаха по песъчливата пътека. След минута стигнаха ограденото място, където стояха униформени и цивилни служители на реда, а криминалистът бе приклекнал до трупа.

Кимнаха за поздрав на закръгления полицай с латиноамериканско потекло, с когото Данс бе работила неведнъж през годините.

— Идентифицирахте ли жертвата? — попита тя.

— Взехме портфейла му — кимна полицаят към тялото. — Сега го преглеждат. Мъж е, на около четирийсет.

— Не е убит тук предполагам? — огледа се Катрин.

Наблизо нямаше къщи и други сгради. Нямаше как убитият да се е разхождал тук или да е тичал. Нямаше пътеки.

— Точно така — отвърна полицаят. — Нямаше много кръв. Престъпникът явно е довлякъл тялото дотук и го е захвърлил. Намерих следи от гуми в пясъка. Мислим, че Травис е отвлякъл собствената му кола и го е заключил в багажника. Като първото момиче. Тами. Само че този път не е чакал прилива. Намушкал го е. Когато открием кой е убитият, ще поискаме да сверят следите от гуми.

— Сигурни ли сте, че е Травис? — попита Данс.

— Ще видим — отвърна полицаят.

— Измъчван ли е?

— Така изглежда.

Спряха пред полицейската лента на десетина крачки от трупа. Криминалистът — в униформа като на космонавт — вземаше проби. Вдигна поглед и забеляза Данс и О’Нийл. Кимна и вдигна вежди над защитните очила.

— Искате ли да видите? — попита.

— Да — отвърна тя. Да не би да се опасяваше, че жена ще се притесни от кървавата гледка? Да, дори в наши дни мъжете се опитват да проявяват галантност.

Всъщност тя наистина се подготвяше психически. Работата й беше свързана предимно с живите. Така и не свикна напълно със смъртта.

Мъжът започна да повдига платнището. Някой подвикна:

— Агент Данс?

Обърна се. Към нея приближаваме униформен полицай. Държеше нещо.

— Да?

— Познавате ли някой си Джонатан Боулинг?

— Джон? Да.

Взря се в протегнатата визитна картичка. И си спомни, че бяха взели портфейла на жертвата, за да го идентифицират.

Ужасяваща мисъл… Нима жертвата беше Джон?

От А към Б до В… Съзнанието й прехвърляше хипотези. Дали професорът беше научил нещо от компютъра на Травис и беше решил да провери версията си?

Не!

Погледна потресено към О’Нийл и се втурна към тялото.

— Хей! — извика специалистът. — Ще заличиш следите!

Тя не му обърна никакво внимание.

Отметна зеленото платнище и ахна.

Изпита едновременно облекчение и ужас.

Не беше Боулинг.

Стройният брадат мъж с памучни панталони и бяла риза беше намушкан многократно. Едното му око бе наполовина отворено. Върху челото му беше изрязан кръст. Червени розови цветове бяха пръснати около тялото му.

— Къде намери това? — попита с разтреперан глас тя, кимайки към визитната картичка на Джон Боулинг.

— Той е там, край отбивката на шосето. С колата си е. Иска да те види. Било спешно.

— Ще отида след секунда — въздъхна дълбоко Данс.

Пристигна друг полицай, понесъл портфейла на убития в найлонов плик.

— Казва се Марк Уотсън. Пенсиониран инженер. Преди няколко часа тръгнал да пазарува. Така и не се прибрал.

— Кой е той? — попита О’Нийл. — Защо го е избрал?

Данс бръкна в джоба си и извади списъка на всички потенциални жертви от блога.

— Писал е във форума. В рубриката „Властта на народа“. За ядрената централа. Не е изразил категорично мнение „за“ или „против“.

— Значи всички участници в блога са в опасност.

Тя кимна.

О’Нийл я изгледа изпитателно. Докосна ръката й.

— Добре ли си?

— Само… малко уплашена.

Сети се за визитката на Боулинг. Каза на О’Нийл, че ще отиде да провери какво иска, и закрачи по пътеката. Едва сега сърцето й възстанови нормалния си ритъм.

Професорът чакаше до отворената врата на колата си. На мястото до шофьора седеше тийнейджър с щръкнала коса. Данс се намръщи. Младежът носеше тениска с надпис „Аеросмит“ и тъмнокафяво яке.

Боулинг й помаха. Изненада я нехарактерно напрегнатото му изражение.

И силното облекчение, което изпита, когато видя, че не е пострадал.

После я обзе любопитство. Не беше сигурна, но от колана му сякаш стърчеше дръжка на дълъг нож.