Джефри Дивър
И няколко червени рози (3)

2.

Бледозелената призрачна светлинка танцуваше недосегаема.

Ако само успееше да я достигне…

Уловеше ли призрака, беше спасена.

Светлинката, плаваща в мрака на багажника, се мержелееше изкусително над краката й, залепени с тиксо, както и ръцете.

Призрак…

И устата й беше залепена с тиксо. Вдишваше застоялия въздух само през носа — пестеливо, защото багажникът на камрито й не беше голям.

Тялото й се разтърси болезнено, когато колата улучи дупка на пътя. Нададе кратък, приглушен писък.

От време на време зърваше и други светлинки — тъмночервеното сияние на стоповете, жълтото — на фаровете. Иначе навън бе тъмно като в рог — наближаваше един след полунощ.

Луминесцентният призрак се люлееше наляво-надясно — резервен лост за отваряне на багажника, върху който се мъдреше карикатурен образ на мъж, измъкващ се от колата.

Но краката й така и не успяваха да го достигнат.

Тами Фостър се насили да възпре сълзите. Захлипа неудържимо, когато нападателят й изскочи зад нея на мрачния паркинг пред клуба, залепи с тиксо устата и ръцете й и я набута в багажника. Овърза и краката й.

Седемнайсетгодишното момиче паникьосано си помисли: „Не иска да го виждам… Това е добре. Не иска да ме убие. Само да ме уплаши. Това е.“

После огледа багажника и забеляза мержелеещия се призрак. Опита се да го стисне с крака, но той се изплъзна между обувките й.

Тами поддържаше форма — беше мажоретка и играеше футбол. Но заради неудобната поза успяваше да задържи краката си вдигнати само за няколко секунди.

Призракът й убягваше.

Колата се движеше. Отчаянието й растеше с всеки изминат метър. Разплака се отново.

Недей, недей… Ще ти се запуши носът. Спри!

Насили се да престане.

Трябваше да се прибере до полунощ. Майка й щеше да се притесни, че я няма — разбира се, ако не лежи пияна на дивана, разочарована от поредния любовник.

Сестра й ще разбере, че я няма, ако не е онлайн или не говори по телефона. Което беше обичайното й занимание.

Бам!

Отново същият звук — издрънча метал, както когато той натовари нещо на задната седалка.

В съзнанието й се появиха страшни филмови сцени. Ужасяващи, отвратителни. Мъчения, убийства. С какви ли не уреди и оръжия.

Не биваше да мисли за това. Тами се съсредоточи върху полюшващия се зеленикав призрак.

И дочу нов звук. Морето.

Колата спря и мъжът изключи двигателя. В тишината ясно долиташе шумът на океана.

Фаровете угаснаха.

Усети го как се размърда на предната седалка. Какво ли правеше? Отблизо долиташе гърленият рев на тюлените по брега, напълно безлюден по това време на денонощието.

Едната врата на колата се отвори и се захлопна. После другата. Нещо пак издрънча откъм задната седалка.

Мъчение… уреди за мъчение.

Вратата силно се затръшна.

Тами Фостър се разплака. Захлипа отчаяно, борейки се за глътка застоял въздух.

— Не, моля те! Моля те! — изкрещя, но тиксото заглуши вика и думите прозвучаха като стенание.

Тя започна трескаво да се моли в очакване капакът на багажника всеки момент да се отвори.

Вълните бучаха. Тюлените надаваха рев.

Беше обречена на смърт…

— Мамо…

Капакът обаче не помръдна, вратите не се отвориха повече, не дочуваше приближаващи стъпки. След малко страхът й понамаля.

Минаха пет минути. Никой не вдигаше капака на багажника.

Десет минути.

Тами се изсмя тихо, безумно.

Искаше да я изплаши. Не да я убие или изнасили. Просто шегичка.

Под тиксото устните й се разтегнаха в усмивка. Точно тогава колата леко се разклати. Усмивката й угасна, камрито отново се разлюля напред-назад — плавно, но по-силно отпреди. Чу плискане. Затрепери. Разбра, че вълните клатят колата.

О, божичко, не… Явно беше оставил колата на брега, а приливът прииждаше!

Колата заседна в пясъка, водата заливаше гумите й.

Не! Най-много се страхуваше от удавяне. А да умре в това клаустрофобно място… немислимо. Тами започна да рита по капака на багажника.

Чуваха я само тюлените, разбира се.

Водата вече плискаше от двете страни на тойотата.

Призракът…

Трябва да стигне лоста. Изу обувките и отново опита — забила глава в пода, с всички сили вдигна крака към сиянието. Обхвана го със стъпала и натисна диво — коремните й мускули се напрегнаха.

Сега!

С мъчително усилие спусна лоста надолу.

Дзън!

Проработи!

Тами изстена ужасено. Лостът падна долу, но не отвори капака. Взря се в зеления призрак до краката си. Сигурно беше прерязал жицата, след като я натика в багажника. Ето защо се люлееше лостът!

Беше в капан.

Помоли се отново за милост. На Бог, на случайно разхождащ се по брега човек, дори на нападателя си.

Отговори й само безразличното гъргорене на водата, бавно процеждаща се в багажника.

 

 

Хотел „Пенинсюла Гардън“ е сгушен край магистрала № 68 — прословутия двайсеткилометров маршрут, който разкрива многото лица на област Монтерей. Пътят се вие западно от Салинас и заобикаля пищни зелени пасбища, бързата писта „Лагуна Сека“, административни сгради. После идва ред на прашния Монтерей и боровите гори на Пасифик Гроув. Накрая шосето отвежда шофьорите, поне онези, които го следват отначало докрай, до легендарната Седемнайсета миля, приютила най-често срещания животински вид тук — богаташите.

— Не е зле — каза Майкъл О’Нийл на Катрин Данс, когато излязоха от колата.

През тесните очила със сиви рамки жената огледа главната сграда и пристройките в колониален испански стил. Ресторантът беше стилен, макар на места да личаха следите на времето.

— Добре е. Допада ми.

Докато оглеждаха хотела, откъдето се разкриваше гледка към далечния Пасифик, Катрин Данс — експерт по кинесика, езика на тялото — се опита да разчете чувствата на О’Нийл. Старши инспекторът в следователския отдел на монтерейското шерифство беше много сдържан. Солидният мъж с прошарена коса, прехвърлил четирийсетте, бе приветлив, но мълчалив с непознати. Дори и пред приятелите пестеше жестовете и мимиките. Труден обект за кинесиката.

В момента обаче Катрин усещаше, че е спокоен, въпреки естеството на задачата им.

Тя обаче беше неспокойна.

Катрин Данс — елегантна трийсет и няколко годишна жена — и днес бе сплела светлата си коса на плитка, вързана старателно със светлосиня панделка, избрана специално от дъщеря й същата сутрин. Данс носеше дълга черна пола, сако в тон над бялата риза и черни боти с ниски токчета — блазнеха я от месеци, но все пак успя да изчака разпродажбата.

Сред скромните си цивилни дрехи О’Нийл беше подбрал памучни панталони и пастелносиня риза без вратовръзка. Сакото беше тъмносиньо на светли карета.

Портиерът — усмихнат латиноамериканец — ги огледа одобрително и отвори вратата.

— Добре дошли. Надявам се да прекарате приятно.

Данс се усмихна плахо на О’Нийл и двамата прекосиха коридора пред рецепцията.

 

 

Излязоха от главната сграда и тръгнаха покрай хотелския комплекс, търсейки стаята.

— Не съм и мечтал да се случи — обърна се О’Нийл към Катрин.

Тя се засмя тихо. С изненада установи, че и нейните очи се взират в прозорците и вратите — сигнал, че търси изход, тоест — усеща напрежение.

— Гледай — посочи поредния басейн. В комплекса имаше поне четири.

— Като „Дисниленд“ за възрастни. Май доста рок музиканти отсядат тук.

— Така ли? — намръщи се Катрин.

— Какво има?

— Само слух. Не е забавно да се надрусаш и да хвърляш телевизори и мебели през прозореца.

— Ето го Кармел — посочи О’Нийл. — Най-авантюристичното преживяване на местните е да си изхвърлят боклука.

Катрин се опита да даде остроумен отговор, но замълча. Шегите я изнервяха още повече.

Спря пред палмово дърво с остри като саби листа.

— Стигнахме ли? — попита.

Инспекторът се взря в лист хартия, ориентира се и посочи една от сградите в дъното.

— Ето там е.

Двамата спряха пред вратата. Той пое дъх и вдигна вежди.

— Тази е май.

— Чувствам се като тийнейджърка — засмя се Катрин.

Инспекторът почука.

След секунда вратата отвори слабоват мъж на около петдесет в тъмни панталони, бяла риза и вратовръзка.

— Майкъл, Катрин. Точно навреме. Влизайте.

Ърнест Сийболд, областен прокурор в лосанджелиската прокуратура ги подкани с кимване вътре, където с включен диктофон ги очакваше съдебната секретарка. Още една млада жена стана и поздрави новодошлите — Сийболд я представи като своя асистентка от Лос Анджелис.

По-рано същия месец Данс и О’Нийл работиха по случай в Монтерей — водач на секта и убиец избягал от затвора и се укрил на полуострова, набелязвайки нови жертви. Един от замесените не оправда прогнозите на Данс и колегите й. В резултат последва ново убийство.

Катрин горещо се надяваше делото срещу заподозрения да започне по-бързо. Ала могъща организация създаваше пречки. Данс обаче беше готова да се бори с нокти и зъби и когато монтерейският прокурор отказа да заведе дело, с О’Нийл разбраха, че заподозреният е убивал и преди — в Лос Анджелис. Областният прокурор Сийболд, който работеше редовно с Калифорнийското бюро за разследвания на Данс и й беше личен приятел, се съгласи да повдигне обвинения в лосанджелиския съд.

Няколко свидетели обаче бяха от Монтерей, включително Данс и О’Нийл, и затова Сийболд беше пристигнал да запише показанията им. Връзките и репутацията на заподозрения налагаха да процедират поверително. Всъщност засега дори не споменаваха името на убиеца. В тесен кръг наричаха делото „Народът срещу Дж. Доу“.

Седнаха и Сийболд съобщи:

— Изникна проблем.

Тревожното усещане, че нещо ще се обърка и делото ще забуксува, я връхлетя отново.

— Защитата пледира за прекратяване поради имунитет — продължи прокурорът. — Честно казано, не мога да предвидя изхода. Изслушването е насрочено за вдругиден.

— Не… — затвори очи Данс.

О’Нийл изсумтя гневно.

Толкова усилия…

„Ами ако се измъкне? — помисли си Данс, но после осъзна, че няма какво да добави, освен: — Ако се измъкне, аз губя.“

Брадичката й затрепери.

— Екипът ми подготвя отговора — успокои ги Сийболд. — Добри са. Най-добрите в службата.

— Каквото и да струва, Ърни — заяви Данс, — няма да се откажа. Искам го.

— Не си единствена, Катрин. Правим всичко възможно.

Ако се измъкне…

— Ала искам да действаме с нагласата, че ще спечелим.

Думите на Сийболд прозвучаха уверено и Катрин се поободри. Започнаха. Юристът разпитваше подробно за престъплението — на какво са били очевидци и какви улики са събрали.

Сийболд беше опитен прокурор и знаеше какво прави. След един час жилестият мъж седна и заяви, че засега е чул достатъчно. Очакваше и друг свидетел — местен пътен полицай, съгласил се даде показания.

Благодариха на прокурора, а той обеща да им се обади веднага щом съдията се произнесе по молбата за имунитет.

Данс и О’Нийл тръгнаха към фоайето, но той спря и се намръщи.

— Какво има? — попита Катрин.

— Да го ударим на живот.

— Моля?

О’Нийл кимна към разкошния ресторант-градина с гледка към каньона и океана.

— Имаме време. Кога за последно някой ти е сервирал яйца по бенедиктински?

— Коя година сме? — замисли се Данс.

— Хайде — усмихна се той. — Няма да закъснеем.

— Не знам. — Тя погледна часовника си.

Не беше го удряла на живот като ученичка, камо ли като агент в Бюрото.

После се укори за колебанието. Майкъл беше приятен събеседник, а общуваха предимно служебно.

— Давай.

Върна се в тийнейджърските години, но сега усещането бе по-приятно.

Настаниха ги в края на градината; масата им предлагаше изглед право към хълмовете. Ранното слънце грееше в ясната прохладна юнска сутрин.

Сервитьорът — не в строга униформа, ала с безупречно бяла риза — им донесе менюто и им наля кафе. Очите на Данс се спряха на страницата, където ресторантът рекламираше прословутия си специалитет. „Как не!“ — помисли си и видя, че О’Нийл е съсредоточен в същото предложение.

Засмяха се.

— Когато ни повикат пред съдебните заседатели или за процеса — каза той. — Тогава ще пием и шампанско.

— Заслужено.

В този момент телефонът на О’Нийл звънна. Той погледна екрана. Данс веднага долови промяната в езика на тялото му — изправи рамене, прибра лакти, а погледът му се насочи някъде над телефона.

Позна кой е дори преди да чуе приветливото му: „Здравей, мила.“

Данс разбра от разговора на О’Нийл, че на съпругата му Ан, професионален фотограф, й се налага спешно да замине по работа и съобразява програмата си с ангажиментите на О’Нийл.

Той остави телефона и за миг се възцари мълчание. След малко атмосферата се разведри и те отново се зачетоха в менюто.

— Да — обяви О’Нийл. — Яйца по бенедиктински!

Тя реши да поръча същото и вдигна поглед към сервитьора. Тогава обаче звънна нейният телефон. Тя прочете съобщението, намръщи се и го изчете отново. Този път усети колко бързо се промениха нейните жестове. Сърцето ускори ход, раменете й се изправиха.

Данс въздъхна и вместо учтиво да помаха, посочи с поглед фините порцеланови чаши пред тях и даде нетърпеливо знак на сервитьора да донесе сметката.