Джефри Дивър
И няколко червени рози (29)

29.

Хамилтън Ройс, омбудсманът от кабинета на главния прокурор в Сакраменто, затвори телефона и се вгледа разсеяно в него. Току-що проведеният разговор се водеше в стил, изобилстващ от политическо-корпоративни евфемизми.

Закрачи из коридорите на Бюрото, обмисляйки варианти.

Накрая се върна в кабинета на Чарлс Овърби.

Агентът следеше новините на компютърния екран. Репортерът обясняваше как полицаите били на път да заловят убиеца в дома на приятел на блогъра, но той избягал и ще продължава да тероризира жителите на Монтерейския полуостров.

Ройс си помисли, че пресата никога не се задоволява с положителното — иначе щеше да докладва как полицаите са спасили живота на приятеля на Чилтън.

Овърби натисна няколко бутона и смени станцията. Тук отдаваха предпочитание на прозвището „Убиецът-геймър“ за сметка на маската и крайпътните кръстове. Журналистът обясни как Травис измъчва жертвите си, преди да ги убие.

Нямаше значение, че само един беше мъртъв, при това застрелян в гръб. Което би помрачило пикантния привкус.

— Е, Чарлс, в прокуратурата са още по-разтревожени — поде Ройс и вдигна телефона си като щит.

— Всички сме загрижени — додаде като ехо Овърби с мрачно лице. — Целият полуостров. Полагаме неимоверни усилия. Вече го казах. В Сакраменто имат забележки към нас?

— Не точно.

Ройс пусна недомлъвката да закръжи като стършел край главата на Овърби.

— Правим всички възможно.

— Агент Данс ми допада.

— О, страхотна е. Не пропуска нищо.

Ройс кимна бавно, замислено.

— В прокуратурата са разтревожени. Заради жертвите. Аз също — проточи съчувствено той. Опита се да си спомни кога за последен път наистина е бил разтревожен. Май когато пропусна спешната операция от апендицит на дъщеря си, понеже беше в леглото с поредната си любовница.

— Трагично е.

— Знам, че съм като развалена плоча, но пак ще повторя — този блог създава проблеми.

— Така е — съгласи се Овърби. — То е окото на урагана.

„Окото на урагана е спокойно късче лазурно небе“ — мислено го поправи Ройс.

— Е, Катрин накара Чилтън да призове момчето да се предаде — допълни началникът на Бюрото. — И да ни даде координатите на прокси сървъра в Скандинавия.

— Разбирам. Просто… блогът напомня, че работата не е свършена. — Тоест: „от теб“. — Ще се върна на темата — да открием нещо полезно за Чилтън.

— Катрин обеща да си отваря очите.

— Заета е — небрежно вдигна рамене Ройс. — Чудех се дали вече не се е натъкнала на нещо. Не че искам да й се меся. Но защо да не проверя?

— Ти?

— Ако нямаш нищо против, Чарлс. Ще прегледам папките. Останах с впечатление, че тя е твърде любезна.

— Твърде любезна?

— Много умно от твоя страна, Чарлс, че си я назначил. — Началникът прие с кимване комплимента, макар Катрин да работеше тук четири години преди появата му в Бюрото. — Много умно… Преценил си, че действа като противоотрова на стари циници като мен и теб. Но с цената на… известен наивитет.

— Смяташ, че има нещо за Чилтън, но не го съзнава.

— Възможно е.

— Е, аз я разбирам — с напрегнато изражение отвърна Овърби. — Да го отдадем на разсейващи фактори. Делото на майка й. Пречи й да се съсредоточи. Но прави всичко възможно.

Хамилтън Ройс бе безмилостен. Но никога не би продал верен член от екипа си с подобен коментар. Помисли си колко впечатляващо изпъкват у Овърби трите най-тъмни човешки слабости — малодушие, дребнавост и предателство.

— Тук ли е Данс?

— Да видим.

Овърби вдигна слушалката на телефона и поговори с асистентката й.

— Още е на местопрестъплението в дома на Хокън.

— Значи е време за справка — каза Ройс, но внезапно сбърчи чело. — Най-добре да се погрижим да не ме безпокоят.

— Хрумна ми нещо. Ще повикам секретарката й, ще й възложа задача. Да копира документация например. Или да отчете натовареността си. Напълно в мой стил. Няма да заподозре нищо.

Ройс напусна кабинета на Овърби и пое по коридора към стаята на Данс. Изчака асистентката — енергична жена на име Мериелън — да приключи с разговора по телефона. Накрая — с объркано изражение — тя се изправи и тръгна в обратната посока, а Хамилтън Ройс се вмъкна като крадец в помещението.

 

 

В края на алеята Джон Боулинг спря и погледна надясно към страничната уличка, където изчезна Травис. Оттук пътят се спускаше към Монтерейския залив покрай малки еднофамилни бунгала, бежови и ръждивокафяви кооперации и пищна зеленина. По Лайтхауз Авеню зад гърба му се точеше върволица коли, но страничното шосе беше безлюдно. Гъстата мъгла ограничаваше допълнително видимостта.

„Катрин Данс няма да остане впечатлена от детективските ми умения“ — помисли си Боулинг.

Набра 911, докладва, че е видял Травис Бригам, и обясни къде. Диспечерът съобщи, че полицейската кола ще пристигне след пет минути.

„Дотук с юношеската дързост“ — каза си професорът. Университетът, преподаването, интелектуалните занимания бяха стихията му. Вселената на идеите, не на действията.

Умееше да залавя убийци във виртуалния, а не в реалния свят.

Тръгна към клуба да посрещне полицейската кола. Но му хрумна, че постъпката му не е чак толкова нелогична, не е глупаво мъжкарско перчене, а израз на вродената му потребност да разрешава загадки, да разбулва мистерии. Винаги се бе стремил да опознава обществото, човешкото съзнание и сърце.

Още една пресечка. Какво толкова? Полицаите бяха на път. Някой по улицата можеше да е забелязал момчето да се качва в кола или да влиза през прозореца на съседна къща.

Професорът се върна и тръгна по алеята към водата. Почуди се кога ли ще види пак Катрин. Надяваше се да е скоро.

Представи си зелените й очи точно когато момчето изскочи иззад кофата за боклук на три крачки от него и го стисна за гърлото. Ноздрите му се напълниха мъчително с миризмата на непрани дрехи и младежка пот. Сребърно острие си проправи път към врата му.