Джефри Дивър
И няколко червени рози (28)

28.

Играеше си на ченге.

Беше хванал следата — мястото, откъдето Травис вероятно бе пуснал в блога рисунката с маската и пронизаната женска фигура, която приличаше на Катрин Данс. Мястото, където момчето сигурно играеше любимата си игра — „Дименшън Куест“.

Беше успял да свърже думите, които откри в призрачните тунели на компютъра на Травис, с „Лайтхауз Аркейд“ — голям компютърен клуб в Ню Монтерей.

Появата на обществено място, естествено, излагаше момчето на опасност. Но ако подбираше внимателно маршрутите, носеше слънчеви очила и шапка и не слагаше якето с качулка, както го описваха телевизионните репортери, вероятно можеше да се придвижва сравнително свободно.

А и пристрастените към онлайн игрите нямат избор, освен да рискуват.

Аудито на Боулинг сви по „Дел Монте“, после по „Лайтхауз“ и се насочи към компютърния център.

Изпитваше странна възбуда. Прехвърлил четирийсетте, професорът живееше предимно в света на интелекта. Не му липсваше смелост. Имаше опит в алпинизма, гмуркането и ски спускането. Вселената на идеите също подлагаше на опасност кариерата, репутацията и себеуважението. Беше воювал с колеги. Търпеше злостни критики в уебсайтовете — като кампанията срещу Травис, само че с по-добър правопис, граматика и пунктуация. Напоследък го нападаха, понеже се обяви срещу обмена на файлове със защитени авторски права.

Не беше подготвен за толкова яростна атака. Разпънаха го на кръст… наричаха го „проклет капиталист“, „курва на големия бизнес“. Особено му допадна прозвището „професорът на масовото унищожение“.

Някои колеги не му говореха.

Но злополучията му не можеха да се сравняват с риска, който Катрин Данс и колегите й поемаха ежедневно.

И който поемаше сега той.

Игра на стражари и апаши…

Помагаше на Катрин и останалите, разбира се. Чувстваше се удовлетворен и признанието им го ласкаеше. Но попаднал в кипежа на събитията — непрекъснатите телефонни обаждания, лицето на Данс, което менеше изражението си при всяка новина, ръката й, която разсеяно докосваше черния пистолет — Боулинг закопня да се включи по-активно.

„И още нещо, Джон?“ — саркастично се запита той.

Е, да, май се опитваше да я впечатли.

Колкото и да е абсурдно, изпита ревност от близостта й с Майкъл О’Нийл.

„Държиш се като момче“ — укори се.

Но нещо в нея го привличаше неудържимо. Необяснимо, естествено. Както с всички чувства, които пламват или бързо, или никога. И двамата бяха необвързани. Той беше преодолял раздялата с Кейси (поне донякъде). Дали Катрин беше готова да опита отново? Смяташе, че долавя някакви сигнали. Но как да е сигурен. Не беше експерт по езика на тялото като нея.

Още повече, че спадаше към мъжкия пол, генетично обременен със заслепение.

Боулинг паркира сивото си ауди до „Лайтхауз Аркейд“, в странична уличка, в ничията земя на север от Пасифик Гроув. Навремето кварталът Ню Монтерей с тесни магазинчета и още по-тесни апартаменти беше притиснат между шумно военно поделение и религиозна обител („Лавърс Пойнт“ беше кръстен на преданите Богу, а не един на друг). Сега районът беше безличен като евтин мол в Омаха или Сиатъл.

„Лайтхауз Аркейд“ изглеждаше мрачен, овехтял и миришеше… е, на адреналин.

Ориентира се в сюрреалистичната обстановка. Играчите — предимно момчета — седяха пред терминалите, взираха се в екраните, движеха джойстикове или пишеха по клавиатурата. Сводестите стени бяха покрити с черен шумоизолиращ материал, столовете бяха удобни, с високи кожени облегалки.

Клубът осигуряваше всичко необходимо за пълноценно дигитално изживяване — слушалки, микрофони, волани и джойстикове за виртуално управлявани самолети, триизмерни очила и всякакви аксесоари за аудио-визуални и прочее синтетични връзки.

Боулинг беше писал за съвременните тенденции при компютърните игри — устройства за пълно вглъбяване, разработени първо в Япония, които позволяват на децата да се изолират изцяло от реалния свят. Логичен процес в родината на хикикомори — „усамотението“: все по-популярен начин на живот при младежите, предимно мъже и момчета, които се превръщат в отшелници и месеци, дори години наред не излизат от стаите си, живеейки единствено с посредничеството на компютъра.

Шумът го дезориентира; дигиталните звуци създаваха истинска какофония — експлозии, изстрели, животински викове, зловещи крясъци и смехове, — съчетана с хор нечленоразделни разговори в микрофоните с други геймъри по света. В слушалките отекваха отговорите. От време на време от гърлата на отчаяни геймъри — осъзнали тактическа грешка или на път да умрат — излитаха възклицания и ругатни.

Клубът „Лайтхауз Аркейд“ — сиамски близнак на хиляди подобни из цялата планета, бе последният подстъп на реалния свят преди пълното потапяне във виртуалния.

Телефонът на Боулинг завибрира. Погледна към екрана. Съобщението от Ърв гласеше: „Преди пет минути Страйкър влезе в ДК!“

Боулинг се огледа. Дали Травис беше тук? Заради изолационните прегради виждаше два терминала.

Зад рецепцията стоеше дългокос служител, вглъбен във фентъзи роман, сякаш наоколо цареше мъртва тишина.

— Търся едно момче, тийнейджър — обясни Боулинг.

Служителят повдигна иронично вежди.

Търся дърво в гората.

— Та?

— Играе „Дименшън Куест“. Да сте включвали някого преди пет-шест минути?

— Не включвам никого. Играе се с карти. Купуват ги или от мен, или от автомата. — Дългокосият го огледа изпитателно. — Баща ли сте му?

— Не. Просто искам да го намеря.

— Мога да проверя в сървъра. Да видя кой играе „Дименшън Куест“.

— Наистина ли?

— Да.

— Страхотно.

Но момчето не помръдваше, вперило очи в Боулинг през дългия неизмит бретон.

Аха. Ясно. Преговаряме значи. Колко мило. На четири очи. След секунда-две двайсетачките изчезнаха в джоба на непраните дънки на младежа.

— Аватарът му е Страйкър, ако това ще помогне — каза му Боулинг.

— Ще се върна след минутка — изсумтя дългокосият и изчезна.

Той го видя да се отправя към офиса в далечния край на залата.

Върна се след пет минути.

— Хмм… да… Страйкър играе „Дименшън Куест“. Току-що е започнал. Кабина 43. Ей там е.

— Благодаря.

— Аха.

Дългокосият потъна в четивото си.

Боулинг трескаво обмисляше какво да предприеме. Да накара служителя да опразни клуба? Не, Травис щеше да избяга. По-добре беше да позвъни на 911. Но първо да провери дали момчето е само. Дали носи оръжието?

Представи си как се прокрадва зад Травис, измъква пистолета от колана му и го задържа, докато пристигне полицията.

Не, не бива. В никакъв случай.

С потни длани Боулинг се отправи предпазливо към кабина 43. Надзърна крадешком. Върху екрана на компютъра сияеше пейзажът на Етерия, но столът беше празен.

И между кабините нямаше никого. Кабина 44 беше празна, но в 42 играеше момиче с къса зелена коса. Боулинг се приближи към нея.

— Извинете.

Момичето нанасяше светкавични удари на опонента. Най-сетне създанието падна мъртво и нейният аватар се качи върху трупа и му отсече главата.

— Ммм… да? — рече тя, без да вдига поглед.

— Момчето, което играеше „Дименшън Куест“ тук? Познаваш ли го?

— Не. Джими мина оттук, каза му нещо и то си тръгна. Преди секунда.

— Кой е Джими?

— Момчето на рецепцията, естествено.

По дяволите! Даде четирийсет долара на нехранимайкото да предупреди Травис! Ама че ченге!

Боулинг изпепели с поглед дългокосия, задълбочен както преди в романа.

Професорът изтича навън. Сълзи замъглиха очите му, привикнали с мрака. Спря в страничната алея и примижа. Зърна забързан младеж да се отдалечава със сведена глава.

„Не прави глупости“ — напомни си. Извади телефона.

Момчето пред него се втурна да бяга.

След секунда колебание Джон Боулинг го последва.