Джефри Дивър
И няколко червени рози (27)

27.

Асове на опера… та

Сам в кабинета на Катрин, Джонатан Боулинг сновеше из компютъра на Травис, търсейки трескаво смисъла на кода.

Асове на опера… та.

Беше напрегнат, пишеше бързо и си мислеше, че ако беше тук, експертът по кинесика Данс веднага щеше да разтълкува по позата и вторачените му очи, че хищникът надушва плячката.

Беше на крачка от нея.

Данс и останалите не бяха тук, заети с поставянето на засади за Травис. Боулинг остана в кабинета й. Намери разковничето и сега търсеше още информация, която да му подскаже кода.

Асове на опера… та…

Какво означаваше това?

Всички компютри са свърталища на призраци. Хард драйвът им е като лабиринт от тайни проходи и тунели, водещи все по-навътре към дълбините на електронната памет. Възможно е — но не особено лесно — духовете на миналото да бъдат пропъдени от мрачните зали, но обикновено късчета информация, която сме създали или получили, остават да се скитат там завинаги — невидими и разпръснати.

Боулинг преброждаше тунелите с програмата на един от студентите си и разчиташе информация, складирана из тъмните кътчета като блуждаещи светлинки над призрачно блато.

Образът извика в съзнанието му филма, който синът на Катрин му даде вчера — „Призрак в раковината“. Прекара чудесно със семейството и приятелите й. Особено му допаднаха децата. Маги беше прекрасна и забавна и несъмнено щеше да се превърне в забележителна жена. Като майка си. Уес беше по-сдържан. Но интелигентен и схватлив. Той често се опитваше да си представи какви деца щеше да има, ако бе останал с Кейси, която също имаше син и дъщеря.

Замисли се за нея. Надяваше се, че животът в Китай й харесва.

Спомни си седмиците, преди да замине, и оттегли благопожеланията за приятно прекарване в Азия.

Прогони образа на Касандра и се съсредоточи върху лова на призраци в компютъра. Бинарният код, съответстващ на „асове на опера… та“, съдържаше нещо важно.

Боулинг обичаше загадките и логиката и интуицията често му подсказваха разрешението като с магическа пръчка. Досети се, че думите са откъслеци от „часове на операцията“. Последната фраза, която Травис бе прочел онлайн, преди да изчезне. Боулинг предполагаше — само хипотетично — че думите са свързани с място, към което момчето проявява интерес.

Но компютрите не складират информацията накуп. Нищо чудно кодът към „асове на опера… та“ да е забутан в някакъв мрачен долап в мазето, а наименованието, към което се отнасят думите, да е захвърлено в скрина на тавана. „Разглобеният“ истински адрес навярно е разпръснат безразборно. Мозъкът на компютъра непрекъснато взема решения, разделя информацията и складира късчетата на логични за него, но неразбираеми за лаика места.

И така, Боулинг не следваше дирята през потайностите на тъмните тунели.

Смяташе, че се приближава до отговора. От месеци, дори години не беше се вглъбявал така. Академичната работа му допадаше. Беше любознателен по природа и харесваше научната работа, ползотворните беседи с колеги и студенти и предизвикателството да поднесеш увлекателно материята на младите хора… Светлината на откритието в очите на студентите му доставяше истинска наслада.

Но в момента тези откровения и задоволства му се струваха маловажни. В настоящата мисия беше заложен животът на много хора. И цялата му воля бе впрегната в разгадаването на кода.

„асове на опера… та“

Претършува поредния килер в къщата на духовете. Нищо. Само безсмислени късчета. Поредната фалшива следа.

Продължи да пише.

Нищо.

Той се протегна и ставите му изпукаха леко. Хайде, Травис, защо те привлича това място?

И още ли ходиш там? Някой приятел ли работи там? Купуваш ли си нещо оттам?

Още десет минути.

Да се откаже ли?

В никакъв случай.

Влезе в друга стая на призрачната къща. Примигна и се засмя. Сякаш сложи последното парченце в пъзела и картината се проясни.

Вгледа се в името на мястото и връзката му с Травис Бригам му се стори абсурдно очевидна. Професорът се ядоса на себе си, че не се е досетил и без помощта на компютърния код. Извади телефона си и набра номера на Катрин Данс. След четири сигнала „свободно“ се включи гласовата поща.

Понечи да остави съобщение, но бележката с адреса привлече вниманието му. Намираше се недалеч оттук. На петнайсет минути път.

Затвори телефона, стана и грабна сакото.

Погледна неволно снимката на Данс, децата и кучетата, излезе от кабинета и се запъти към главния вход на Бюрото.

Макар и наясно, че замисълът му навярно е лоша идея, Джон Боулинг напусна виртуалния свят и продължи преследването в реалния.

— Чисто е — каза Рей Каранео на Катрин Данс в дневната на Лили и Доналд Хокън. Стиснала пистолета, тя се озърташе напрегнато през прозорците и оглеждаше ту двора, ту стаите в скромната къща.

Потресените съпрузи седяха на новия диван, все още покрит с найлон.

Данс прибра глока в кобура си. Не вярваше момчето да е вътре — беше се спотаило в двора и бе побягнало, когато пристигнаха полицаите — но уменията, придобити от „Дименшън Куест“, изискваха предпазливост. Дали някак си не се е престорил, че побягва, а всъщност се е вмъкнал в къщата?

Вратата се отвори и огромният Албърт Стийл подаде глава.

— Нищо. Няма го.

Дишаше тежко — и заради преследването, и заради страничните ефекти от отровния химикал в къщата на Кели Морган.

— Патрулната кола обикаля по улицата. Още дузина са на път. Някой видял човек с качулка на велосипед да се отправя по алеите към центъра. Предадох по радиостанцията. Но… — Стемпъл вдигна рамене. След миг изтрополи по стъпалата и се присъедини към преследвачите.

Данс, Каранео, Стемпъл и полицаят от шерифството пристигнаха преди десет минути. Срещаха се с вероятните жертви и на Катрин й хрумна да посетят Доналд Хокън. Сети се за теорията на Джон Боулинг, че разширявайки периметъра от потенциални мишени, Травис може да включи и хора, споменати с добри чувства в блога.

Данс прегледа още веднъж сайта и заглавната му страница.

В рубриката „На домашния фронт“ веднага се набиваше в очи името Доналд Хокън — стар приятел на Джеймс Чилтън. Дали Хокън е набелязаната жертва, за която Травис беше оставил кръста на отбивката край магистрала № 1?

Запътиха се към дома на Хокън с идеята да го поставят под наблюдение и да изведат оттам съпрузите.

Когато пристигнаха, Катрин забеляза, че човек с качулка, вероятно въоръжен, дебне в храстите. Изпрати Албърт Стемпъл и полицая от шерифството да го проверят, а Рей Каранео и Данс се втурнаха в къщата с извадени револвери.

Моторолата на Данс иззвъня. Беше Стемпъл.

— В задния двор съм. В калта е нарисуван кръст, а около него са разпръснати розови цветове.

— Разбрано, Ал.

Лили затвори очи и сведе глава на рамото на мъжа си.

„Четири или пет минути — помисли си Данс. — Ако бяхме закъснели, двамата щяха да са мъртви.“

— Защо ние? — попита Хокън. — Нищо не сме му направили. Не сме писали в блога. Дори не знаем кой е.

Тя им обясни, че момчето разширява периметъра от потенциални жертви.

— Искате да кажете, че всички, споменати в блога, са в опасност?

— Така изглежда.

За минути в района се изсипаха полицаи, но така и не откриха нищо.

Как, по дяволите, им се измъкваше дете на велосипед. Просто изчезваше яко дим. Къде се криеше? В нечие мазе? В изоставен строеж?

Отвън заприиждаха първите коли с репортери — ванове със сателитни чинии — и първите оператори подготвяха камерите.

За да засилят още повече паниката в града.

Надойдоха и още служители на реда, включително велосипеден патрул.

— Ваша ли е още къщата в Сан Диего, господин Хокън? — попита Данс.

— Обявили сме я за продан, но още чакаме купувачи — обясни Лили.

— Искам да се върнете там.

— Няма никакви мебели — каза съпругът. — На склад са.

— Има ли при кого да отседнете?

— При родителите ми. Децата на Доналд са при тях.

— Тогава вървете при тях, докато намерим Травис.

— Бихме могли — съгласи се жената.

— Ти иди — каза Доналд. — Аз няма да напусна Джим.

— Не можете да му помогнете — намеси се Данс.

— Напротив. Моралната подкрепа е важна. Изживява ужасен период. Има нужда от приятели.

— Убедена съм, че оценява лоялността ви — продължи Катрин, — но вижте какво се случва. Момчето знае къде живеете и очевидно ви е набелязало.

— Може да го заловите след половин час.

— Не е сигурно. Настоявам, господин Хокън.

— Няма да го напусна — твърдо отсече мъжът. После смекчи тона: — Трябва да ви обясня. — Хвърли поглед към жена си и продължи: — Първата ми съпруга Сара почина преди няколко години.

— Моите съболезнования.

Хокън вдигна рамене. Не търсеше съчувствие. Ситуация, до болка позната на Данс.

— Джим заряза всичко. След час беше при мен. Цяла седмица остана при мен и децата. Помагаше ни — на нас и на родителите на Сара — за всичко. За погребението, за домакинстването и прането. Аз бях като парализиран. Нищо не можех да правя… Може би ми спаси живота. И със сигурност ми спаси разума.

Данс не успя да потисне спомена за месеците след смъртта на съпруга си, когато Мартин Кристенсен — като Чилтън — й помагаше безрезервно. Тя не би посегнала на живота си — заради децата — но неведнъж си мислеше, че полудява.

Разбираше чувствата на Доналд Хокън.

— Няма да си тръгна — повтори твърдо той. — Няма смисъл да настоявате. — После прегърна жена си и каза:

— Но ти се върни. Искам да отидеш.

— Не, оставам с теб — без никакво колебание заяви Лили.

Данс забеляза как в очите й греят обожание, щастие и решимост… Сърцето й подскочи. „Той също е изгубил първата си съпруга, преодолял е мъката и е открил отново любовта. Възможно е — помисли си Данс. — Виждаш ли?“

После затвори вратата на миналото.

— Добре — съгласи се неохотно. — Но веднага ще напуснете къщата. Ще отседнете в хотел. И ще ви назначим охрана.

— Разбира се.

В този момент пред къщата изскърцаха спирачки. Долетя разтревожен вик. Данс и Каранео излязоха на верандата.

— Всичко е наред — провлече Албърт Стемпъл. Липсваше само южняшкият акцент. — Чилтън е.

Блогърът явно бе чул новината и бе пристигнал незабавно. Изкачи стълбите на бегом.

— Какво стана? — Данс с изненада долови паника в гласа му. Гняв, дребнавост, арогантност — с тях бе запозната, но никога уплаха. — Добре ли са?

— Да — отвърна тя. — Травис беше тук, но Доналд е добре. Съпругата му също.

— Какво стана?

Тя забеляза, че яката на сакото му е запретната навътре.

Хокън и Лили излязоха на верандата.

— Джим!

Чилтън се затича и прегърна приятеля си.

— Добре ли си?

— Да, да. Полицаите дойдоха навреме.

— Заловихте ли го?

— Не — отвърна Данс, опасявайки се, че Чилтън ще започне да ги критикува. Но той стисна здраво ръката й.

— Благодаря ти, благодаря. Ти ги спаси. Благодаря.

Тя кимна неловко и издърпа ръката си. После Чилтън се усмихна на Лили. В очите му се четеше любопитство.

Данс заключи, че явно за пръв път се срещат. Хокън ги запозна и Чилтън топло я прегърна.

— Много съжалявам за това. Не съм си и помислял, че може да ви нападне.

— Кой би могъл? — възкликна Хокън.

— След такова посрещане тя няма да поиска да остане — с тъжна усмивка констатира Чилтън. — Още утре ще си събере багажа.

— Напротив — макар и плахо, Лили най-сетне се усмихна. — А и вече купихме завесите.

— Забавна е, Дон. Най-добре тя да остане, а ти си върви в Сан Диего — засмя се Чилтън.

— Опасявам се, че не можеш да се отървеш и от двама ни.

— Трябва да заминете, докато заловят Травис — вече сериозно каза той.

— Опитвах се да ги придумам — додаде Данс.

— Няма да напускаме града.

— Дон… — започна Чилтън.

— Имам разрешение от полицията — разсмя се Хокън и кимна към Данс. — Тя се съгласи. Ще се скрием в хотел. Като Бони и Клайд.

— Но…

— Никакво „но“, приятелче. Оставаме. Не можеш да се отървеш от нас.

Чилтън отвори уста да възрази, но забеляза упоритата усмивка на Лили.

— Никой не може да ми нареди какво да правя, Джим.

Блогърът се засмя отново.

— Така си е… Благодаря ви. Отседнете в хотел. След ден-два историята ще приключи и ще се върнем към нормалния ритъм.

— Не съм виждал Пат и момчетата, откакто се преместих — каза Хокън. — От три години.

Данс изгледа блогъра. Нещо в него се промени. Сякаш за пръв път виждаше човешкото му лице. Тревогата за приятеля го бе изтласкала от виртуалния свят обратно към реалния.

Кръстоносецът поне временно беше изчезнал.

Данс ги остави на спомените им и тръгна към задния двор.

— Здрасти! — стресна я глас откъм храстите.

Видя младия полицай, който им помагаше напоследък.

— Дейвид Рейнолдс.

— Здравейте, полицай!

— Наричайте ме Дейвид — ухили се той. — Чух, че бил тук. Без малко да го спипате.

— Без малко. За съжаление.

Носеше няколко очукани метални куфарчета с надпис „Шерифство Монтерей“.

— Жалко, че не можах да кажа нищо определено за клоните в двора ви — онзи кръст…

— Аз също — вдигна рамене тя. — Сигурно е било съвпадение. Ако подрязвах дърветата както трябва, нямаше да се съмняваме.

— Имате хубава къща.

— Благодаря. Ако изключим хаоса в задния двор.

— Не. Наистина изглежда уютно.

— А ти, Дейвид? В Монтерей ли живееш?

— Навремето живеех тук. Имах съквартирант, но той се изнесе, та се наложи да се преместя в Марина.

— Е, оценявам усилията ти. Ще те похваля пред Майкъл О’Нийл.

— Наистина ли, Катрин? Страхотно! — засия младежът.

Рейнолдс започна да огражда двора с полицейска лента. Данс се вгледа в центъра на жълтия трапец — забит в земята кръст и разпръснатите розови цветове.

Погледът й се устреми към монтерейските хълмове, после се спусна към синята ивица на залива.

Гледката беше прекрасна.

Но днес навяваше безпокойство като ужасната маска на Кетцал, демона от „Дименшън Куест“.

„Ти си някъде там, Травис.“

Къде? Къде?