Джефри Дивър
И няколко червени рози (24)

24.

Боулинг затрака по клавиатурата и заглавната страница на „Дименшън Куест“ изникна почти мигновено на екрана.

Отвори се прозорец с надпис: „Добре дошъл!“. Под него се появи рейтинг от организация с абревиатура ЕРСБ.

После с няколко уверени натискания на клавишите Боулинг ги въведе в Етерия.

Данс се почувства странно. Аватарите — фантастични създания, някои с човешки облик — скитаха из просека в гора с огромни дървета. Имената им бяха изписани в балони над главите. Повечето се биеха, но някои просто вървяха, тичаха или яздеха коне и други същества. Трети летяха във въздуха. Тя с изненада установи, че всички се движат плавно и израженията им са съвсем достоверни. Графиката беше забележителна, почти като на кино.

Затова и битките, и жестоките кръвопролития изглеждаха мъчителни като наяве.

Данс се напрегна, краката й затупкаха по пода — класически сигнал за стрес. Ахна, когато един воин обезглави друг точно пред погледите им.

— Истински хора ли ги управляват?

— Няколко са ГГ — генерирани герои, които играта сама създава. Но останалите са на хора в… навсякъде: Кейптаун, Мексико, Ню Йорк, Русия. Повечето играчи са мъже, но има и жени. И средната възраст не е малка. Основната група са тийнейджъри и младежи под трийсет, но има и възрастни. Играят и юноши, и зрели хора, черни, бели, инвалиди, атлети, адвокати, чистачи… В синтетичния свят можеш да бъдеш какъвто пожелаеш.

Друг воин уби с един замах противника си. Кръвта избухна като гейзер. Боулинг изсумтя.

— Но не са равнопоставени. Оцеляват най-отдадените на играта и най-силните, а силата добиват, като се борят и убиват. Порочен кръг. В буквалния смисъл на думата.

Данс почука по екрана и посочи жена на преден план, застанала с гръб към тях.

— Ти ли си това?

— Аватарът на една от студентките ми. Влизам през нейния акаунт.

Името над нея беше Грийнлийф.

— Ето го! — възкликна Боулинг. Двамата се приведоха към екрана и раменете им се докоснаха. Професорът сочеше аватара на Травис — Страйкър — на около стотина крачки от Грийнлийф.

Страйкър беше едър, мускулест мъж. Данс веднага забеляза, че докато другите аватари бяха брадати или с груби, обветрени лица, лицето на Страйкър беше гладко като на новородено бебе. Спомни си битката на момчето с акнето.

Можеш да бъдеш какъвто пожелаеш…

Страйкър — „гръмовержец“, както й беше обяснил Боулинг — явно имаше воинска слава. Другите го поглеждаха, обръщаха се и изчезваха. Неколцина го нападнаха — веднъж му се нахвърлиха двама едновременно. Той ги уби с един замах. Зашемети с лъч огромен аватар — трол или друго подобно чудовище. Тролът падна на земята, а Страйкър го прониза с нож в гърдите.

Данс ахна.

Страйкър се наведе и сякаш бръкна в тялото му.

— Какво прави?

— Мародерства. — Боулинг забеляза учудването й и уточни: — Всички го правят. В тялото навярно е скрито нещо ценно. И щом си победил, имаш право да се възползваш.

Ако това бяха уроците, научени от виртуалния свят, нищо чудно, че Травис беше започнал да убива. По-странно беше, че не е започнал по-рано.

Данс се питаше къде ли е момчето сега. Ползва безжичен интернет в „Старбъкс“, надянал качулка и с тъмни очила, за да не го разпознаят? На десет километра оттук? Или на един.

Не е в „Гейм Шед“. Със сигурност. Когато разбра, че се е отбивал там, нареди денонощно да наблюдават клуба.

Наблюдаваше как аватарът на Травис напада и с леснина убива дузина противници — жени, мъже и животни — и инстинктивно анализираше жестовете му.

Знаеше, разбира се, че компютърът контролира движенията и действията на Страйкър. Но все пак долавяше, че героят се движи по-достолепно и плавно от другите. По време на битка действаше пестеливо, за разлика от останалите. Изчакваше, отдръпваше се и нанасяше решителния удар, когато противникът му се дезориентираше. Няколко бързи удара, ножът се вдигаше и врагът падаше мъртъв. Страйкър оставаше нащрек, оглеждаше се наоколо.

Може би това подсказваше житейската стратегия на Травис. Планира внимателно нападенията, научава всичко възможно за жертвите и атакува светкавично.

Анализирайки езика на тялото на компютърния аватар, Данс си помисли колко странен е този случай.

— Искам да говоря с него.

— С Травис? Тоест — със Страйкър?

— Да. Приближи се.

— Не познавам добре командите — поколеба се Боулинг. — Но все пак ще опитам.

— Давай!

С помощта на клавиатурата той придвижи Грийнлийф към Страйкър, който ограбваше тялото на току-що убито създание.

Страйкър усети присъствието на аватара и скочи с вдигнат меч и броня. Очите на героя се вторачиха в тях от екрана с мрачен като на демона Кетцал поглед.

— Как да пратя съобщение?

Боулинг кликна върху бутон в дъното на екрана. Отвори се прозорец.

— Сега можеш да напишеш посланието. После натискаш „Изпрати“. Използвай съкращения и не прекалявай с правописа. Най-лесно е да заместваш някои букви с цифри.

Данс пое дълбоко дъх. Взря се в сякаш оживялото лице на убиеца и ръцете й затрепериха.

„Страхотно добър си Страйкър.“

Думите се появиха в балон над главата на Грийнлийф.

„коя си ти?“

Страйкър отстъпи, стиснал меча.

„Просто неуда4ник.“

— Не е зле — похвали я Боулинг. — Но забрави граматиката и пунктуацията. Пише без главни букви и точки. Въпросителните са ОК.

Данс продължи: „гледах те как се бие6 няма6 равен“.

Дишаше напрегнато, на пресекулки.

— Отлично — прошепна Боулинг.

„откъде си?“

— Какво означава това? — паникьосано попита тя.

— От коя страна си или към коя гилдия принадлежиш. Сигурно са стотици. Не ги знам… Кажи му, че си новак. Някой, който тепърва се учи.

„нова съм, играя ей така, иска6 ли да ме у4и6?“ Мълчание.

— Повтори молбата — посъветва я Боулинг.

„искам да у4а“

„готина ли си?“

— Сваля ли ме? — попита Данс.

— Не знам. Странен въпрос.

„така казват“

„пи6е6 странно“

— По дяволите! Усети, че се бавиш. Подозрителен е. Върни му топката.

„наистина искам да у4а на какво 6те ме нау4и6?“

Пауза.

„1 не6то“

„какво?“

Ново колебание.

„как се умира“

Данс инстинктивно понечи да натисне бутона със стрелката, да вдигне ръка и да се защити. Но Травис я изпревари.

Аватарът му бързо се придвижи напред. Вдигна меча и я заудря. В горния ъгъл на екрана се появи прозорец с две бели фигури. Над лявата пишеше „Страйкър“, над дясната — „Грийнлийф“.

— Не! — прошепна несъзнателно Катрин.

Белият цвят на фигурата с надпис „Грийнлийф“ започна да помътнява.

— Жизнената ти сила намалява! — възкликна Боулинг.

— Отвърни на удара! Имаш сабя. Ето тук! Сложи курсора върху нея и действай с левия бутон на мишката.

Обзета от необяснима, но непреодолима паника, Данс започна да натиска бутона.

Страйкър с лекота отбиваше дивите удари на аватара й. Силата на Грийнлийф почти се изчерпа, тя падна на колене и изпусна сабята на земята. Просна се по гръб с разперени крака и ръце. Напълно безпомощна.

И Данс се почувства безсилна. Сякаш битката се развива наяве.

— Не можеш да направиш нищо — обади се Боулинг. Страйкър спря да забива меча в тялото й. Приближи се и се взря към екрана.

„коя си ти?“

„грийнлийф ти ме уби“

„КОЯ СИ“

— Само главни букви. Крещи. Разярен е.

„моля те“

Ръцете на Данс трепереха, едва си поемаше дъх. Сякаш всичко се случваше наистина; виртуалният свят я беше погълнал напълно.

Травис насочи Страйкър напред и прониза корема на Грийнлийф. Изригна кръв и на мястото на фигурата в горния ъгъл на екрана се появи надпис: „МЪРТЪВ СИ“.

— О! — ахна Данс.

Потните й длани трепереха, дъхът й излиташе на пресекулки през пресъхналите устни. Аватарът на Травис погледна смразяващо към екрана, обърна се и се втурна през гората. Без да забавя крачка, Страйкър посече в гръб друго създание и го обезглави.

После изчезна.

— Не изчака да ограби трупа. Бяга. Иска да се измъкне. Подозира, че нещо не е наред. — Боулинг се намести; този път се докоснаха коленете им. — Искам да проверя.

Написа нещо. Появи се нов прозорец. Надписът в него гласеше: „Страйкър не е онлайн.“

По гърба на Данс пробягаха смразяващи тръпки. Отпусна се назад и си помисли: „Травис излезе от играта. Сигурно е напуснал и мястото, където се е намирал. Накъде ли се е запътил?“

Към скривалището си?

Или продължаваше да ловува в реалния свят?

 

 

Наближаваше полунощ, а тя лежеше и не можеше да заспи.

Слушаше как се преливат шумовете — на вятъра в короните на дърветата отвън и прибоя върху скалите на километър оттук в Асиломар и край шосето към Лавърс Пойнт.

Усещаше меката топлина до гърба си, нежно, дълбоко дихание докосваше врата й.

Тя обаче не успяваше да се отпусне в обятията на пълния покой. Очите й отказваха да се затворят, сякаш бе пладне.

В ума й кръжаха мисли. Блъскаха се, някоя изплуваше най-отгоре, после се стопяваше. Най-често я спохождаше образът на Травис Бригам. Годините като криминален репортер, съдебен консултант и служител на реда я бяха научили, че понякога злото е заложено в гените — като при убиеца, водач на секта, когото преследваше наскоро, или пък придобита — Дж. Доу например в Лос Анджелис, чиято агресия се беше проявила в зряла възраст.

Данс се питаше къде ли попада Травис в класификацията.

От една страна, объркан, опасен младеж, но, от друга, мечтаещ за нормален живот тийнейджър — за чиста кожа, за хубава приятелка. По рождение ли е бил обречен да се спусне по пътеката на гнева? Или пък отначало е бил като всички момчета, но обстоятелствата — грубият баща, болният брат, странният външен вид, интровертният характер, лошата кожа — са разпалили яростта, тлееща у всички нас като сутрешна мъгла?

В сърцето й с еднаква сила се надигнаха и съжаление, и омраза.

После си представи как аватарът на Травис се вторачва в нея и вдига меча.

„искам да уча, на какво ще ме научиш?“

„как се умира“

Топлото тяло до нея се поразмърда. Данс се почуди дали не излъчва безпокойство, което смущава съня. Опитваше се да лежи неподвижно, но като експерт по кинесика знаеше, че това е невъзможно. Будни или потънали в сън, докато мозъкът ни функционира, телата ни се движат.

Отново се замисли. Този път за майка си и за случая с евтаназията. Еди не й се обади, макар да я помоли да й позвъни, когато се приберат в мотела. Данс се почувства обидена, но не се изненада.

Бурята размести пластовете и случаят с Дж. Доу се появи най-отгоре. Какво ще стане с изслушването на молбата на защитата за прекратяване на делото поради имунитет? Пак ли ще го отложат? И какво ще стане в крайна сметка? Ърни Сийболд беше добър. Но дали достатъчно?

Данс не знаеше.

Мислите й я отведоха към Майкъл О’Нийл. Разбираше, че е имал основателни причини да не дойде тази вечер. Но защо не се обади? Много странно.

Другият случай…

Данс се усмихна. Ревнуваше.

Понякога се опитваше да си представи как биха живели с О’Нийл, ако не беше женен за изящната и екзотична Ан. От друга страна, се разбираха чудесно. Дни наред работеха заедно и часовете се изнизваха неусетно. Разговорите течаха гладко, освежени от разведряващи шеги. Понякога обаче се караха, почти невъздържано. Според Данс обаче страстните им спорове допълваха близостта им.

Каквато и да е тя.

Мислите кръжаха неспирно.

Изведнъж спряха на професор Джонатан Боулинг.

Тихото дихание до нея премина в леко похъркване.

— Така! — каза Данс и се обърна на другата страна. — Патси!

Ретривърът спря да похърква, събуди се и надигна глава от възглавницата.

— На пода! — изкомандва тя.

Кучето се изправи, прецени, че не го очаква угощение или игра с топка, и скочи долу върху парцаливото одеяло — постелята, която деляха с Дилан.

Данс остана сама в леглото.

Джон Боулинг… Реши, че няма какво толкова да го мисли.

Поне не още.

Във всеки случай в същия момент потокът от мисли бе прекъснат от жуженето на телефона върху нощното шкафче точно до пистолета.

Данс запали лампата, сложи си очилата, видя изписаното на екрана име и се засмя.

— Здрасти, Джон.

— Здрасти, Катрин. Съжалявам, че те безпокоя толкова късно.

— Няма нищо. Не бях заспала. Какво има? Страйкър?

— Не. Но трябва да видиш нещо. В блога. Влез в „Чилтън Рипорт“.

 

 

Данс стоеше в ярко осветената дневна, а кучетата лежаха на паркета, върху който се отразяваха ивици лунна светлина и отблясъци от уличните лампи. Глокът притискаше гърба й, тежкото дуло се впиваше под широкия ластик на късите й панталони.

Компютърът най-сетне приключи с безкрайното зареждане.

— Давай.

— Прегледай последния коментар в блога — заръча й Джон Боулинг.

— Какво? — примигна изненадано Данс.

— Травис е блокирал „Чилтън Рипорт“.

— Как?

— Тийнейджър е, ето как — засмя се студено професорът.

Данс потрепери при вида на съобщението, което Травис бе отпечатал в началото на страницата. Вляво от датата — 27 юни — имаше грубовата рисунка на създанието Кетцал от „Дименшън Куест“. Около зловещото лице със зашита кървава уста бяха разхвърлени цифри и думи. Под него беше надписът с огромни, удебелени букви — по-плашещ от картината.

Ще ви довърша!

Аз=поведа, вие=провал!!

Мъртви сте!

До 1!

От ТрависОК

За това не й трябваше преводач.

Отдолу имаше още една рисунка. Жена или девойка на странен фон лежеше по гръб с разтворени в безмълвен вик устни, а неведома ръка забиваше меч в гърдите й. Бликаха кървави гейзери.

— Това е… отвратително, Джон.

— Катрин — след кратко мълчание рече меко Боулинг, — забелязваш ли нещо?

Данс разгледа ужасната рисунка и ахна. Жертвата беше с кестенява коса, вързана на опашка, и носеше бяла риза и черна пола. На колана до бедрото й различи тъмно петно — навярно кобур. Облеклото наподобяваше нейното вчера, когато разговаря с Травис.

— Аз ли съм? — прошепна.

Професорът замълча.

Дали беше стара картина — въображаема смърт на момиче или жена, отблъснала навремето Травис?

Или я е нарисувал днес, въпреки че бягаше от полицията?

Пред очите й се появи смразяващ образ — наведено над листа, стиснало химикалка или молив, момчето създава грубо копие на виртуална смърт, която се надява да претвори наяве.

 

 

Вятърът е постоянен обитател на полуостров Монтерей. Обикновено свеж, понякога слаб и нежен, но неотменен. Денем и нощем той разбунва необятния неспокоен океан, който въпреки името си никога не замира.

Едно от най-ветровитите места е Чайна Коув, на юг от щатския парк „Пойнт Лобос“. Хладното непрестанно дихание откъм океана вледенява кожата на туристите и пикниците се оказват рисковано начинание, ако чиниите и чашките са картонени. Чайките с мъка се задържат срещу въздушното течение.

Към полунощ вятърът е променлив — ту духа, ту утихва, а понякога се развилнява и вдига над вълните фонтани от сива пяна.

Шуми в листата на дъбовете.

Накланя боровете.

Тревите му се покланят.

Срещу напорите на вятъра обаче устоява нещо на магистрала № 1.

На шейсетина сантиметра от земята се издига кръст, изработен от черни клони. В средата е закрепена поразкъсана картонена табелка, върху която със синя химикалка е изписана утрешната дата. Под кръста, притиснат с камък, лежи букет червени рози. От време на време се разлитат листа и вятърът ги разпилява по шосето. Но кръстът не трепва. Явно е забит надълбоко в песъчливата земя. Който го е оставил, иска да не се огъва, да се вижда ясно отдалеч.