Джефри Дивър
И няколко червени рози (23)

22.

— Аз ще нося покупките — обяви Маги, когато спирачките на джипа изскърцаха пред къщата.

Напоследък момичето се бореше за независимост. Грабна най-големия пакет. Бяха общо четири. След като взе децата от Мартин, тримата се отбиха в „Сейфуей“ да напазаруват. Ако всички поканени дойдеха, гостите щяха да са около дузина плюс няколко подрастващи с вълчи апетит.

Наклонен под тежестта на двата пакета, понесени с една ръка — за да поддържа авторитета на по-голям брат — Уес попита майка си:

— Кога ще дойде баба?

— След малко надявам се… Но може и да се откаже.

— Не, обеща да дойде.

— Тя… — Данс се усмихна объркано. — Говори ли с нея?

— Да, обади ми се през деня.

— И на мен — додаде Маги.

Значи Еди се беше обаждала на децата да ги увери, че е добре. Но страните на Данс пламнаха. Защо не беше позвънила и на нея?

Внесоха пакетите вътре.

Тя влезе в спалнята си. Патси я следваше по петите.

Погледна към сейфа с пистолета. Травис набелязваше нови мишени и знаеше, че тя е по петите му. И от ума й не излизаше заплахата — кръстът в задния й двор снощи. Реши да не оставя оръжието. Предпазлива както винаги обаче — заради децата, го заключи за няколко минути, докато вземе душ. Бързо свали дрехите си и се вмъкна под горещата струя в неуспешен опит да отмие напрежението от деня.

Сложи си джинси и широка блуза, за да прикрива пистолета, пъхнат в колана. После се запъти към кухнята.

Нахрани кучетата и разреши спора как да бъдат разпределени домашните задължения. Постара се да не повишава тон — децата още бяха притеснени от инцидента в болницата вчера. Маги щеше да разопакова продуктите, а Уес да подреди къщата, преди да дойдат гостите. За кой ли път се учуди колко разхвърляна и претрупана изглежда къщата, макар обитателите й да бяха само трима.

Спомни си — както често се случваше — времето, когато бяха четирима. И се вгледа в сватбената снимка. Бил Свенсън, преждевременно побелял, строен и с ведра усмивка, гледаше право в обектива, обгърнал раменете й.

Данс включи компютъра и докладва в имейл до Овърби инцидента в болницата.

Не беше в настроение да разговаря с него.

После изчете имейла на Боулинг с имената на хората, писали благосклонни коментари в блога на Чилтън през последните няколко месеца. Седемнайсет.

Можеше да е и по-зле.

След това се зае да издирва телефонните номера на живеещите в района и да им се обажда да ги предупреди. Изтърпя критиките им — някои невъздържани — заради неспособността на Бюрото и полицията да заловят Травис Бригам.

Прегледа и днешните съобщения в „Чилтън Рипорт“. Към почти всички рубрики имаше нови коментари. Последните участници във форумите за преподобния Фиск и завода за пречистване на морска вода приемаха насериозно мисията си — и все по-разгорещено. Но писанията им отстъпваха на злостните коментари в „Крайпътни кръстове“. Повечето коментатори се нахвърляха безмилостно както срещу Травис, така и един срещу друг.

Някои използваха странен правопис, други настояваха за повече информация, посланията на трети бяха заплашителни. Данс четеше внимателно — току-виж нещо й подскажеше къде се крие момчето или кого се кани да нападне. Дали Травис не се включваше също във форума, прикрит зад често срещания псевдоним „анонимен“? Накрая реши, че разковничето й убягва. Катрин Данс, майстор в разгадаването на говоримото слово, не успяваше да разбули смущаващо безмълвните викове и недоволства.

Отказа се и затвори блога.

Пристигна имейл от Майкъл О’Нийл. Съобщаваше й неприятна новина — изслушването на клаузата с имунитета на Дж. Доу беше отложено за петък. Прокурорът Ърни Сийболд смяташе за лош знак готовността на съдията да обслужва стремежа на защитата към протакане. Данс се намръщи, недоволна, че О’Нийл не й се обади да я уведоми лично по телефона. Не споменаваше и дали с децата ще дойдат на вечеря.

Данс се захвана с подготовката. Не я биваше много в кухнята и не го криеше. Но знаеше в кои магазини предлагат най-вкусната готова храна, така че вечерята щеше да е на ниво.

Заслушана в звука от видеоиграта на Уес и в пианото на Маги, тя се взря към задния двор. В ума й изплува изражението, с което майка й я проследи вчера следобед, когато тръгваше да разпитва свидетеля, открил втория кръст.

Майка ти ще разбере.

Не, няма…

Докато отваряше кутиите със зелен фасул, салата „Цезар“, сьомга и препечени картофи, Данс си припомни как преди три седмици Еди седеше в кухнята й и разказваше за Хуан Милър. С болка в очите майка й сподели какво й прошепнал полицаят.

Убий ме…

Звънецът я откъсна от тревожните мисли.

Предположи кой е — приятелите и роднините просто изкачваха стъпалата на верандата и влизаха в кухнята, без да чукат и да звънят. Отвори вратата. Беше Джон Боулинг — с познатата ведра усмивка, понесъл малък пакет и голямо куфарче за лаптоп. Носеше черни джинси и тъмна раирана риза.

— Привет!

Той кимна и я последва към кухнята.

Кучетата заподскачаха около него. Боулинг се наведе и ги прегърна.

— Долу, момчета! — изкомандва Катрин.

Подхвърли няколко бисквити през задната врата и кучетата се спуснаха по стъпалата на верандата към двора.

Боулинг се изправи, избърса лице и се засмя. Бръкна в плика.

— Донесох захар.

— Захар?

— В две версии — ферментирала.

Той измъкна бутилка бяло вино.

— Страхотно.

— И печена. — Появи се торба със сладки. — Спомних си как ги гледаше вчера, когато асистентката ти се опитваше да ме угоява.

— Много си наблюдателен — засмя се Данс. — От теб ще излезе добър експерт по кинесика. Трябва да внимаваме.

— Искам да ти покажа нещо! — със светнали очи настоя Боулинг. — Къде да седнем?

Поведе го към дневната, където той извади поредния лаптоп. Изглеждаше огромен и с непозната марка.

— Ърв успя! — обясни й.

— Ърв?

— Ървинг Уеплър — приятелчето, за което ти споменах. Докторант е при нас.

Не била значи Бамби или Тиф.

— Всичко от лаптопа на Травис е качено тук.

Професорът започна да пише. За секунда екранът оживя. Данс не знаеше, че компютрите могат да реагират толкова бързо.

В другата стая Мег изсвири фалшива нота.

— Съжалявам — сбърчи чело Данс.

— Ми диез — каза Боулинг, без да вдига поглед от екрана.

— Музикант ли си? — учуди се Катрин.

— Не, не. Но имам добър слух. Вроден. Но не знам какво да правя с него. Нямам музикален талант. Не съм като теб.

— Като мен? — Не му беше разказвала за хобито си.

— Реших да те проверя — вдигна рамене той. — Не очаквах, че в „Гугъл“ ще се появиш повече пъти като любител на автентичната музика, отколкото като ченге… О, разрешена ли е тази дума?

— Засега не я броят за политически некоректна.

Данс му разказа, че е неуспяла кънтрипевица, намерила утеха в уебсайта, който поддържаше с Мартин Кристенсен — „Американ Тюнз“, име, заимствано от хита на Пол Саймън от седемдесетте. Сайтът беше спасително въже за Данс, чиято работа понякога я захвърляше в особено мрачни полета. Само музиката й помагаше да изплува от съзнанията на престъпниците, които преследваше.

Обясни му, че е по-скоро фолклорист. Най-известният беше Алан Ломакс — обикалял девствените кътчета на Америка и събирал традиционна музика за Библиотеката на Конгреса в средата на XX век. Данс също пътуваше из страната да събира музика, макар и не Ломаксовите маунтин, блус и блуграс. Днешният американски фолк се състоеше от африкански ритми, афропоп, латино, източноиндийски и азиатски мотиви.

„Американ Тюнз“ помагаше на музикантите да запазят авторските си права, предлагаше музиката им в интернет чрез заплащане и им предоставяше събраните средства.

Боулинг изглеждаше наистина заинтригуван. И той обикаляше из страната два или три пъти годишно. Навремето бил запален по алпинизма, но се отказал.

— Гравитацията — заключи той — е непреодолима. — После кимна към стаята, откъдето долиташе музиката: — Сина или дъщерята?

— Дъщерята. Единствените струни, които синът ми познава, са на ракетата за тенис.

— Добра е.

— Благодаря — гордо каза Данс.

Правеше всичко възможно да стимулира Маги. Репетираха заедно и я водеше на уроци по пиано и рецитали.

Боулинг написа нещо и на екрана се появи многоцветна страница. Внезапно езикът на тялото му рязко се промени. Данс забеляза, че се взира над рамото й — към вратата.

След секунда на лицето му грейна усмивка.

— Здрасти. Аз съм Джон. Работя с майка ти.

Нахлупила наопаки бейзболна шапка, Меги стоеше на прага.

— Здрасти — отвърна тя.

— Вкъщи не се стои с шапка — напомни й майка й.

Маги я свали и се запъти право към Боулинг.

— Аз съм Маги.

Протегна му ръка без капчица неудобство.

— Добро ръкостискане — похвали я професорът. — И добре се справяш с пианото.

— Занимаваш ли се с музика? — усмихна се момичето.

— С дискове и даунлоуди. Дотам.

Данс вдигна поглед и не се учуди на появата на дванайсетгодишния Уес. Стоеше облегнат на рамката на вратата. И не се усмихваше.

Сърцето й подскочи. След смъртта на баща му той се мръщеше на всички мъже, с които общуваше Данс — смяташе, както й обясни терапевтът, че заплашват семейството и проявяват неуважение към паметта на баща му. Одобряваше единствено Майкъл О’Нийл — отчасти понеже полицаят беше женен и не представляваше опасност.

Отношението на момчето я притесняваше. От две години беше вдовица и понякога копнееше за романтична връзка. Искаше да излиза, да се среща с мъже. Така беше добре и за децата. Но когато излизаше, Уес беше мрачен и кисел. Часове наред го уверяваше, че поставя него и сестра му на първо място. Дни наред планираше как да му представи мъжа, с когото се среща. Понякога направо му заявяваше, че няма да търпи никакви капризи. Нищо не проработваше. Още повече, че враждебността му към последния й потенциален партньор се оказа доста по-основателна от собствената й преценка. След този случай реши да изслушва мнението на децата си и да обръща внимание на реакциите им.

Махна с ръка на Уес да дойде. Той се приближи.

— Това е господин Боулинг.

— Здрасти, Уес.

— Здрасти.

Уес протегна ръка — както винаги малко срамежливо.

Данс се накани да обясни, че Боулинг й помага в работата, за да избегне неловката ситуация, но преди да отвори уста, очите на Уес светнаха.

— Готино! „Дименшън Куест“! — възкликна момчето, вперило поглед в компютърния екран.

Данс зърна забележителната графика на заглавната страница на играта, която Боулинг явно беше извадил от компютъра на Травис.

— „Дименшън Куест“ ли играехте? — удивено попита Уес.

— Не, не, просто исках да покажа нещо на майка ти. Знаеш ли какво е мултиплеърна ролева игра, Уес?

— Има си хас — отвърна той.

— Уес… — промърмори Данс.

— Исках да кажа… да, разбира се. Тя не обича да казвам „има си хас“.

— Играеш ли „Дименшън Куест“? — усмихна се Боулинг. — Не съм много запознат с нея.

— Не, прекалено е магьосническа. Повече харесвам „Тринити“.

— О, божичко! — възкликна Боулинг с детинско удивление. При това неподправено. — Графиката няма равна. — Обърна се към Данс и уточни: — Научна фантастика.

Що за обяснение?

— Тоест?

— Като в „Междузвездни войни“, мамо.

— Аха… и Артър Кларк.

— Този пък кой е? — извъртя очи към тавана Уес.

— Все не уцелвам сравненията.

— Но за „Тринити“ трябва много RAM и добра видеокарта. Иначе… — Уес сбърчи нос. — Иначе засича. Тъкмо се каниш да стреляш с лазера и… екранът застива. Лоша работа.

— Моят RAM е петица, а видеокартата — четворка — похвали се Боулинг.

— Нее! — Уес се престори, че припада. — Колко готино! Ами паметта?

— Две Т.

— Няма начин! Два терабайта!

Данс се усмихна с облекчение, че напрежението се стопи като с магическа пръчка. Но все пак се намеси:

— Никога не съм те виждала да играеш „Тринити“, Уес. Не е качена на компютъра ни, нали?

Наблюдаваше зорко какво играят децата и уебсайтовете, които посещават. Но нямаше как да ги следи през цялото време.

— Не, ти не даваш — отвърна синът й. — Играя при Мартин.

— С близнаците? — удиви се Данс. Децата на Мартин Кристенсен и Стивън Кахил бяха по-малки от нейните.

— Мамо! — засмя се Уес и уточни: — Със Стив. Той има всички кодове. Ясно. Стив, който се определяше като недорасъл хлапак, поддържаше технически „Американ Тюнз“.

— Има ли насилие? — обърна се Катрин към Боулинг.

Професорът и момчето се спогледаха заговорнически.

— Е? — настоя тя.

— Не точно — отвърна Уес.

— Какво означава това?

— Е, можеш да вдигнеш във въздуха цяла планета — обясни Боулинг.

— Но не е кърваво — допълни Уес.

— Става — увери я професорът. — Не е като „Резидънт Ивъл“ или „Менхънт“.

— Да, там може да нарежеш човек с трион — съгласи се Уес.

— Какво? — ужаси се Данс. — Играл ли си ги?

— Не! — възмути се момчето малко преувеличено. — Били Соджак ги играе. От училището. Той ни разказва.

— Стой далеч от такива забавления.

— Добре де. Но пък… — Уес хвърли поглед към Боулинг — не е задължително да използваш трион.

— Не искам да играеш тази игра. Или другите, които господин Боулинг спомена — забрани Данс с най-строгия си тон.

— Добре. Спокойно, мамо.

— Обещаваш ли?

— Да.

Поредното споглеждане с Боулинг — „Какво да се прави… такава си е.“

После двамата се впуснаха в обсъждане на други игри и технически въпроси, по които Данс бе абсолютно некомпетентна. Но се зарадва. Боулинг, разбира се, не бе потенциален романтичен партньор, но тя изпита облекчение, че поне тази вечер — която се очертаваше достатъчно напрегната — конфликтите са й спестени. Той не говореше снизходително на момчето и не се опитваше да го впечатли. Приличаха на връстници от различни епохи и явно се забавляваха.

Маги се почувства пренебрегната и се намеси:

— Имате ли деца, господин Боулинг?

— Маги — прекъсна я Данс, — не се задават лични въпроси, когато току-що си се запознала с някого.

— Всичко е наред… Нямам деца, Маги.

Момичето кимна сериозно. Катрин долови, че въпросът е повдигнат не в търсене на нови приятелчета в игрите. Маги всъщност се интересуваше дали Боулинг е женен. Тя се стремеше да омъжи майка си повече и от Мериелън Кресбах в Бюрото (при условие, че на сватбата ще е „почетен гост“, а не старомодната шаферка — дъщеря й отрано проявяваше независимост).

От кухнята долетяха гласове. Еди и Стюарт бяха пристигнали. Влязоха вътре и се присъединиха към компанията.

— Бабо! — втурна се Маги към тях. — Как си?

Еди искрено се усмихна — или почти, прецени Данс. Уес също изтича към нея с облекчение. Макар напоследък да пестеше прегръдките за мама, момчето уви ръце около баба си и силно я притисна. То бе приело по-присърце инцидента в болницата.

— Кейти — подхвана баща й, — как намираш време и да готвиш при гонитбите с престъпници?

— Е, някой трябва да готви — усмихна се тя и хвърли поглед към пазарските торби от „Сейфуей“, натъпкани до кофата за боклук.

Данс прегърна майка си.

— Как си?

— Добре, скъпа.

Скъпа… Лош знак. Но все пак беше дошла. Това беше важното.

Еди заразказва на децата как току-що гледала телевизионна програма за цялостно преустройство на дома. Майка й умееше да вдъхва увереност и вместо да обсъжда директно случилото се в болницата — което само щеше да ги разтревожи повече — тя успокои децата, заговаряйки за странични теми.

Данс представи Джон Боулинг на родителите си.

— Аз съм наемен работник — обясни той. — Катрин направи грешка да поиска съвет от мен и сега не може да се отърве.

Заговориха за Санта Крус, където живееше професорът, откога е тук и къде преподава. Боулинг прояви интерес към работата на Стюарт в аквариума в Монтерей Бей — оказа се, че често го посещава, а наскоро завел и племенниците си.

— И аз съм преподавал — каза Стюарт. — В университета се чувствах отлично. Изследвам основно акулите.

Джонатан се засмя.

Наляха си по чаша — първо от бутилката с бяло вино на Боулинг.

Боулинг обаче явно усети промяната в атмосферата, извини се и се захвана с компютъра.

— Не ям, преди да съм си написал домашното. Ще се видим пак след малко.

Взе компютъра и излезе от стаята.

— Приятен младеж — каза Еди.

— Много ни помага. Благодарение на него спасихме втората жертва. — Данс отвори хладилника да прибере виното. Вълнението най-сетне изплува на повърхността и тя измърмори: — Извинявай, че си тръгнах от съда толкова набързо, мамо. Бяха открили нов кръст. Трябваше да разпитам свидетеля.

— Всичко е наред, Кейти. Сигурна съм, че е било спешно. — В гласа й нямаше ирония. — И онзи клетник. Линдън Стрикланд, адвокатът. Беше известна личност.

— Така е.

Данс забеляза смяната на темата.

— Май съдеше щата. Защитава правата на потребителите.

— Обади ли се Шийди, мамо?

— Тази вечер не ми се говори за това, Кейти — примигна майка й.

— Добре — съгласи се набързо Данс като скастрено дете. — Както искаш.

— Майкъл ще дойде ли?

— Ако успее. Ан е в Сан Франциско, та той отговаря за децата. И работи по друг голям случай.

— Е, да се надяваме, че ще успее. А как е Ан? — хладно попита Еди. Според нея майчинските инстинкти на Ан доближаваха критичния минимум. А пропуските в това отношение според Еди граничеха с престъпление.

Данс отново се запита дали Майк ще дойде.

— Говори ли с Бетси? — попита майка си.

— Да, пристига тази събота.

— Ще ми гостува.

— Ако няма да те затрудни.

— Че защо да ме затрудни?

— Може да си заета — отвърна майка й. — С този случай. Нали ти е приоритет. А сега, Кейти, иди при приятеля си. С Маги ще се справим. Маги, ела да ми помагаш в кухнята.

— Идвам, бабо!

— Стю е донесъл диск с филм. Смята, че Уес ще го хареса. Спортни гафове. Хайде, момчета, пуснете го!

Съпругът й веднага долови сигнала и се запъти към телевизора.

Данс се помая безпомощно с отпуснати ръце. Изпрати с поглед майка си и излезе.

Боулинг се беше настанил на нестабилна масичка на задната веранда. Огледа наоколо и отбеляза:

— Приятно е тук.

— Наричам го Палубата — засмя се Катрин. — С главно П.

Прекарваше много време тук — сама, с децата, кучетата или приятелите и роднините.

Сивата дървена конструкция, двайсет на трийсет крачки, издигната на няколко педи над земята, беше разположена по цялото протежение на къщата. Имаше много стари плетени столове и маси. Осветяваха ги малки коледни лампички, стенни лампи и полилеи в кехлибарени нюанси. По неравните дъски се крепяха още хладилник, чешма и няколко маси. Анемични растения в нащърбени глинени и висящи саксии с незнайна възраст съставляваха еклектичната декорация.

Често след работа Данс сварваше на Палубата колеги от Бюрото, патрулната полиция и шерифството да пият бира от прастария хладилник. Независимо дали си е у дома или не, желязното правило гласеше: не нарушавай спокойствието на децата и съня на семейството, не говори грубо и не влизай в къщата, ако не си поканен.

Данс обичаше Палубата, приютявала закуски, събирания и по-тържествени събития. Тук се бяха оженили.

Сивкавите износени греди помнеха и помена на съпруга й.

Данс се настани на плетения двоен диван до приведения над огромния лаптоп Боулинг. Той се озърна и каза:

— И аз имам веранда. Но ако твоята е Голямата мечка, моята е Малката мечка.

Данс се засмя на сравнението.

Боулинг кимна към компютъра — сигнал да запретнат ръкавите.

— Няма почти никаква информация за региона или за приятелите на Травис. Нетипично за компютър на тийнейджър. Реалният свят не играе съществена роля в живота на Травис. Повечето време прекарва във виртуалния — в уебсайтове, блогове и, разбира се, ролеви игри.

Данс се разочарова. Толкова усилия хвърлиха да проникнат в компютъра… а надеждите й, че той ще им помогне, не се оправдаха.

— Що се отнася до синтетичния свят, Травис обитава предимно „Дименшън Куест“ — кимна Боулинг към екрана. — Тя е най-популярната ролева игра в света. Играят я около дванайсет милиона души.

— Повече от населението на Ню Йорк.

Боулинг я описа като комбинация от „Властелина на пръстените“, „Междузвездни войни“ и „Втори живот“ — социалният интерактивен сайт, където си създаваш въображаема самоличност.

— Доколкото разбирам, в „Дименшън Куест“ е прекарвал между четири и десет часа ежедневно.

— Ежедневно?

— О, типично за участник в ролева игра! — усмихна се Боулинг. — Някои са по-зле. В реалния свят прилагат дванайсетстепенна програма „Дименшън Куест“, за да помогнат на хората да преодолеят пристрастеността си към играта.

— Наистина ли?

— Абсолютно. Няма информация за любими места или приятели, но открих нещо, което може да ни свърши работа.

— Какво?

— Него.

— Кого?

— Травис.

Данс примигна, изчаквайки кулминацията на шегата. Но Джон Боулинг не се шегуваше.

— Намерил си го? Къде?

— В Етерия, фантастична страна в „Дименшън Куест“.

— Той е онлайн?

— Не сега, но преди малко беше.

— Можеш ли да разбереш къде е наистина?

— Няма начин. Няма как да го проследим. Обадих се на компанията — в Англия е — и разговарях с изпълнителните директори. Сървърите на „Дименшън Куест“ са в Индия и всяка секунда в играта се включват милиони.

— И щом компютърът му е при нас, значи използва на някой приятел? — попита Данс.

— Или е в клуб, или е откраднал лаптоп и се свързва безжично.

— Но когато е онлайн, знаем, че стои на едно място и имаме шанс да го намерим.

— На теория да — съгласи се той.

— Защо продължава да играе?

— Вече споменах — пристрастен е.

— Сигурен ли си, че е Травис? — кимна Данс към лаптопа.

— Няма кой друг да е. Влязох в папките му и открих списък с аватари, които е създал. Накарах неколцина студенти да влязат в играта и да ги потърсят. Днес Травис се включва и изключва на няколко пъти. Героят му се казва Страйкър. От категорията „гръмовержец“, тоест — воин. Убиец по-точно. Една от студентките ми — играла е няколко години „Дименшън Куест“ — го откри преди час. Скиташе се из полята и убиваше всеки срещнат. Наблюдавала го как убива цяло семейство. Мъже, жени, деца… Ограбвал труповете — намръщи се Боулинг.

— Това пък какво е?

— При тези игри, когато убиеш някого, той губи сили, точки и каквото там притежават. Но не умира завинаги. След няколко минути аватарите се съживяват. Но са немощни, докато отново не започнат да трупат мощ. Да обискираш трупа означава да изчакаш жертвата да се съживи и пак да я убиеш, докато е беззащитна. Смята се за недостойна постъпка и повечето играчи се въздържат. Все едно да убиеш ранен войник на бойното поле. Но Травис явно го прави редовно.

Част от този кошмарен свят се беше стоварил на земята, току под носовете им.

Боулинг потупа мобилния си телефон на колана.

— Ърв следи играта. Направи бот — автоматична компютърна програма — която му съобщава дали Травис е онлайн. Ще ми се обади веднага щом Травис се появи.

Данс надзърна през прозореца на кухнята и забеляза, че майка й стои, преплела пръсти.

— Мислех си — продължи Боулинг, — че няма как да го проследим, ала ако го открием онлайн и го наблюдаваме, може да научим нещо за него. Къде е, с кого общува.

— Как?

— Ще следим съобщенията му. Така комуникират играчите в „Дименшън Куест“… Но ще трябва да почакаме.

Боулинг се отпусна назад. Отпиха мълчаливо от чашите с вино.

— Мамо! — наруши тишината Уес.

Данс скочи и се отдръпна от Боулинг.

— Кога ще ядем?

— Когато дойдат Мартин и Стив.

Момчето се върна пред телевизора. Данс и Боулинг също влязоха вътре, понесли чашите си и компютъра. Професорът го прибра в куфарчето и грабна купа солени бисквитки от кухнята.

Отиде в дневната и предложи на Уес и Стю.

— Спешна помощ за повдигане на духа.

— Уха! — изкрещя момчето и напълни шепа. — Дядо, върни малко назад, та и господин Боулинг да види как пада скиорът.

Данс помогна на майка си и дъщеря си да подредят храната в големи подноси на широкия кухненски плот.

С Еди разговаряха за времето, кучетата, децата, Стюарт. След това минаха към аквариума и към други тривиални теми с една-единствена обща черта — че са безкрайно далеч от въпроса за ареста на Еди Данс.

Наблюдаваше как Уес, Боулинг и баща й седят в дневната и гледат спортното шоу. Засмяха се, когато един ръгбист залитна и налетя върху оператора. Взимаха си бисквитки от купата. Данс се усмихна на милата, успокояваща гледка.

После погледна към мобилния си телефон, разочарована, че Майкъл О’Нийл не се обажда.

Докато подреждаше масата на Палубата, пристигнаха и останалите гости — Мартин Кристенсен и съпругът й Стивън Кахил изкачиха стъпалата, следвани от деветгодишните им момчета. За радост на Уес и Маги бяха взели кафявото си кученце на име Рей.

Поздравиха топло Еди, избягвайки да споменават делото.

— Здрасти, приятелко — подвикна дългокосата Мартин на Данс, намигна й и й подаде опасно изкусителен домашно приготвен шоколадов кейк.

С Мартин се сближиха, когато тя се зае да извади Данс от летаргията на скръбта и да я върне към живота.

Сякаш я върна от виртуалния към реалния свят, помисли си Катрин.

Прегърна Стивън, който отиде в дневната при двамата мъже.

Възрастните пиха вино, докато децата разиграваха импровизирано кучешко шоу в двора. Рей определено беше репетирал и правеше, кръгчета около Патси и Дилан, заставаше на задни лапи и прескачаше пейките. Мартин обясни, че е звезда на курсовете за послушание и пъргавина.

Маги дойде и каза, че настоява да изпратят кучетата на училище.

— Ще видим — отвърна Данс.

Запалиха свещи, сложиха си пуловери и се настаниха около масата; блюдата вдигаха пара. Разговорите течаха гладко, лееше се вино. Уес забавляваше близнаците с вицове. Те се смееха не на остроумията, а понеже баткото им обръщаше внимание.

Еди се усмихваше на Мартин.

И за пръв път от два дни насам Катрин усети как мракът неусетно отстъпва.

Образите на Травис Бригам, Хамилтън Ройс, Джеймс Чилтън… и на Тъмният рицар — Робърт Харпър — избледняха и тя почувства, че може би все пак всичко ще си дойде на мястото.

Джон Боулинг се оказа добър събеседник и се вписа чудесно в компанията, макар допреди няколко часа да не познаваше никого. Със Стивън — компютърния програмист — намериха много общи теми, макар Уес непрекъснато да се намесваше в разговора.

Всички старателно избягваха да споменават проблема на Еди, тоест актуалните новини и политиката бяха в центъра на вниманието. Данс с удивление установи, че разговорът се завъртя около наболелите теми, споменати в блога на Чилтън — завода за пречистване на морска вода и магистралата до Салинас.

Стив, Мартин и Еди бяха противници на завода.

— Разбирам ви — намеси се Данс. — Но ние всички живеем тук отдавна. — Погледна към родителите си. — Не ви ли омръзна сушата?

Мартин изрази съмнение, че местните ще се възползват от извлечената в завода вода.

— Ще я продават на богатите градове в Аризона и Невада. Някой ще си напълни джобовете, а ние няма да видим и капчица.

После обсъдиха магистралата. Не бяха единодушни по тази тема.

— Ще улесни Бюрото и шерифството за случаите северно от Салинас. Но проблемът с цената…

— Какъв проблем? — прекъсна я Стив.

Изненада се, че всички я гледат недоумяващо. Разказа им прочетеното в „Чилтън Рипорт“ — блогърът бе разкрил вероятна злоупотреба със служебно положение.

— Не съм чула — обади се Мартин. — Следях темата за кръстовете и не съм обърнала внимание. Сега обаче ще го прегледам. — Тя се интересуваше много от политика. — Ще прочета рубриката в блога.

— Добре.

— Не се задълбочавам в блоговете — вдигна рамене Стив. — Следя само техническите.

Данс и Джон Боулинг се усмихнаха, припомняйки си разликата, която очерта между компютърно ориентираните и „военните“ блогъри.

След вечеря Данс помоли Маги да изсвири нещо.

Компанията се настани в дневната и напълниха отново чашите с вино. Боулинг седна в мекия фотьойл и пухкавия Рей побърза да скочи до него. Мартин се засмя — Рей приличаше на малко кълбо прежда.

Маги включи клавира и сериозно — като концертираща пианистка — седна и изсвири три мелодии от нотната си тетрадка — адаптирани откъси от Моцарт, Бетховен и Клементи. Справи се отлично.

Възнаградиха я с бурни аплодисменти и минаха на десерта — кейк, кафе и още вино.

Към девет и половина Мартин и Стив обявиха, че близнаците трябва да си лягат, и си тръгнаха с децата. Маги вече кроеше планове да запише Патси и Дилан в кучешкото училище на Рей.

— И ние трябва да вървим — усмихна се разсеяно Еди.

— Денят беше пълен с изненади.

— Останете още малко, мамо… Да изпием по още една чаша вино.

— Не, не. Изтощена съм, Кейти. Хайде, Стю. Да тръгваме.

Майка й я прегърна отнесено и мимолетното спокойствие се изпари.

— Обади ми се.

Катрин със свито сърце проследи как светлините на фаровете се стопяват в далечината. Каза на децата, че е време за лягане. Те пожелаха „лека нощ“ на Боулинг, професорът се ръкува усмихнато и с двамата и Данс ги изпрати да се измият.

След няколко минути Уес се появи с един диск. „Призрак в раковината“ — японска научнофантастична анимация.

— Заповядайте, господин Боулинг. Страхотен филм. Гледайте го, ако искате.

Данс се учуди, че Уес се държи толкова мило. Сигурно възприемаше Боулинг като неин сътрудник, а не като романтично увлечение. Но досега момчето се отнасяше резервирано и към колегите й.

— Благодаря, Уес. Писал съм статии за анимацията. Но тази не съм я гледал.

— Така ли?

— Да. Ще ти върна диска.

— Няма проблем. Лека нощ.

Момчето се оттегли в стаята си.

Останаха сами. Но само за секунда. Появи се и Маги, понесла своя подарък.

— Това са мои записи — подаде му тя диск в кутийка за бижута.

— Онези, за които ми спомена на вечеря? — попита Боулинг. — Когато господин Стоун се оригнал на фона на Моцарт?

— Да!

— За мен ли е?

— Разбира се. Имам милиони. Мама ги направи.

— Благодаря, Маги.

Момичето се изчерви. Рядко се случваше. Сбогува се и пое към стаята си.

— Не се налага да го записваш — пошепна му Данс.

— О, не. Напротив. Тя е великолепно дете.

Боулинг пъхна диска в компютърното си куфарче и огледа диска от Уес.

— Колко пъти си ги гледал? — сниши глас Данс.

— „Призрак в раковината“? Двайсет-трийсет пъти… и двете продължения. Така и не успях да ги улича в лъжа.

— Оценявам жеста ти. Означава много за него.

— Усетих, че е развълнуван.

— Изненадвам се, че нямаш деца. Личи си, че ги разбираш.

— Е, не стана. Но ако човек иска деца, не е зле да има и жена. А аз съм от онези мъже, с които трябва да си нащрек. Нали така казвате?

— Да си нащрек? Защо?

— Не излизай с мъж над четирийсетте, който не се е женил.

— В това отношение аз съм фаталистка.

— Просто не съм срещал жена, с която да поискам да заживея.

Данс забеляза потрепването на клепачите и леката промяна в тона. Реши да не се задълбочава.

— Ти си… — подхвана Боулинг и сведе очи към пръстена с перла на лявата й ръка.

— Аз съм вдовица — довърши Данс.

— О, съжалявам.

Тя кимна.

— Катастрофа — допълни, усещайки само лек повей от някогашната мъка.

— Ужасно.

Не спомена нищо повече за инцидента и съпруга си, просто защото вече не искаше да говори за миналото.

— Значи си заклет ерген, а?

— Май да. Е, думата е малко остаряла…

Данс се запъти към кухнята да донесе още вино. Машинално взе червеното — любимото на Майкъл О’Нийл, — но после си спомни, че Боулинг предпочита бяло. Напълни чашите до половина.

Поговориха за живота на полуострова, за колоездене из планините и пътешествия. Той често се мятал в стария пикап и поемал към някоя планина или щатски парк.

— Тази седмица смятам да покарам колело. Нещо нормално на острова на лудостта.

Разказа й по-подробно и за семейното събиране.

— В Напа?

— Да. — Повдигна насмешливо вежди. — Роднините ми са… как да кажа…

— Роднини…

— Улучи право в целта — засмя се той. — Двама здрави родители. Двама братя, с които що-годе се спогаждам, макар да се разбирам повече с децата им. Лели и чичовци. Ще се справя. Ще се лее вино, храна в изобилие… Ще гледаме залезите… но не дълго, слава богу. Най-много два.

Възцари се мълчание. Спокойно мълчание. Данс не усети нужда да го запълва.

Телефонът на Боулинг наруши тишината. Той погледна към екрана. Езикът на тялото му веднага нададе сигнал за тревога.

— Травис е онлайн. Да се залавяме за работа.