Джефри Дивър
И няколко червени рози (22)

21.

Данс влезе забързано в спешното отделение на болница „Монтерей Бей“.

Ти Джей стоеше смутен в центъра на фоайето.

— Здрасти, шефе! — с облекчение въздъхна.

— Как е той?

— Ще се оправи.

— Заловихте ли Травис?

— Не го е нападнало момчето.

Двойната врата към спешното отделение се отвори и Джеймс Чилтън се появи с лепенка на лицето.

— Той ме нападна! — посочи Чилтън седналия до прозореца набит мъж със зачервено лице.

До него стоеше едър полицай. Чилтън махна с ръка към него и отсече:

— Арестувай го!

Мъжът скочи.

— Той! Той е за затвора!

— Седнете, господин Брубейкър — изръмжа полицаят.

Мъжът се поколеба, изпепели с поглед Чилтън и се отпусна на стола.

Полицаят обясни на Данс положението. Преди половин час Арнолд Брубейкър придружавал проучвателен екип до мястото на бъдещия завод за пречистване на морска вода. Сварил Чилтън да снима тамошната фауна. Опитал се да му отнеме камерата и го съборил на земята. Хората от екипа извикали полиция.

Данс прецени, че раната не е сериозна.

Чилтън обаче беше побеснял.

— Този мъж погубва полуострова. Унищожава природните ни ресурси. Нашата флора и фауна. Да не говорим, че осквернява погребалните полета на олоните.

Индианците от племето олони бяха първите обитатели на тази част от Калифорния.

— Ние няма да строим върху племенните земи! — изкрещя Брубейкър. — Това са слухове. Пълни лъжи!

— Но движението в района…

— И инвестираме милиони да осигурим нови местообитания на животинската популация, и…

— Млъкнете и двамата! — сряза ги Данс.

Чилтън обаче не можеше да се спре:

— Счупи ми камерата! Като нацистите!

— Джеймс — с хладна усмивка отвърна Брубейкър, — ти пръв наруши закона, като нахлу в частна собственост. И това е нацистки похват, не смяташ ли?

— Имам право да оповестявам кой унищожава ресурсите ни.

— А аз…

— Стига! — извика им Катрин.

Замълчаха, докато Данс уточняваше подробностите с полицая. Накрая тя се обърна към Чилтън:

— Влязъл си в частна собственост. Това е престъпление.

— Аз…

— Тихо! А вие, господин Брубейкър, сте нападнали господин Чилтън — също незаконно, ако нарушителят не ви заплашва физически. Трябвало е просто да извикате полиция.

Брубейкър кимна гневно. Изглеждаше разочарован, че Чилтън се е отървал само с наранена буза. Превръзката беше прекалено малка.

— Провиненията ви са дребни. Ако подадете жалби, ще трябва да ви задържа. И двамата. Единият за нахлуване в частна собственост, другия — за физическа разправа и побой. Е?

— Но той… — захленчи със зачервено лице Брубейкър.

— Е? — със зловещо спокойствие повтори Катрин. Тонът й го накара да замлъкне незабавно.

— Добре — намръщено кимна Чилтън.

Най-сетне с изписано по лицето разочарование Брубейкър измърмори:

— Добре. Така да бъде. Но не е честно! Цяла година по седем дни седмично работя да ликвидирам наводненията… А той си седи в кабинета и ме критикува, без дори да си направи труда да провери фактите. Хората четат писанията му и ги приемат за чиста монета. И как да се противопоставя? Да си направя блог? Откъде време? — Брубейкър въздъхна драматично и се отправи към главния вход.

Когато изчезна от погледите им, Чилтън каза на Данс:

— Не строи завода от добро сърце, а за да прави пари. И съм анализирал фактите. Знам…

Замълча, забелязал мрачното й изражение.

— Джеймс. Навярно не си чул новината. Травис Бригам уби Линдън Стрикланд.

Чилтън застина.

— Линдън Стрикланд? Адвокатът? Сигурна ли си?

— Опасявам се.

Блогърът закова поглед в зелено-белите плочки по пода, чисти, но износени от подметките и токчетата на стотици угрижени пациенти и роднини.

— Линдън… Но той коментира в рубриката за завода за пречистване на морска вода, не в „Крайпътни кръстове“. Не е нападал Травис. Някой друг го е убил. Линдън има доста врагове. Винаги поемаше проблемни клаузи.

— Уликите сочат единствено към Травис.

— Но защо?

— Вероятно защото те е защитил. Макар и в друга рубрика. Смятаме, че Травис разширява обсега на потенциалните мишени.

Чилтън замълча мрачно. Накрая каза:

— Просто защото е написал нещо в моя подкрепа?

— И това ме навежда на мисъл, която ме измъчва от известно време — кимна Данс. — Че Травис може да те е набелязал.

— Но какви сметки има да разчиства с мен? Аз не съм казал нищо срещу него?

— Убил е твой съмишленик. А оттук следва, че те е взел на прицел.

— Наистина ли?

— Не бива да си затваряме очите.

— Но семейството ми…

— Наредих пред къщата ти да дежури патрулка на шерифството.

— Благодаря… благодаря. Ще предупредя Пат и момчетата да внимават.

— Добре ли си? — кимна Данс към превръзката.

— Дреболия.

— Да те закарам ли у дома?

— Пат идва да ме вземе.

Тя погледна навън.

— И, за бога, остави Брубейкър на мира.

— А знаеш ли как ще се отрази заводът му на околната среда — присви очи Чилтън. — После замълча и вдигна примирено ръце. — Добре де, добре, няма да се навъртам там.

— Благодаря.

Катрин излезе и включи телефона си. Иззвъня след трийсет секунди. Беше Майкъл О’Нийл. С облекчение видя номера му върху екрана.

— Здрасти!

— Току-що чух за нападението срещу Чилтън.

— Нищо му няма — успокои го Данс и му разказа какво се е случило.

— Незаконно проникване в частна собственост. Типично в негов стил. Криминалистите обработват събраните от местопрестъплението улики. Наредих им да побързат. Но засега няма нищо полезно.

— Благодаря.

Данс понижи глас и му предаде разговора с Хамилтън Ройс.

— Страхотно. Много готвачи — загоряла манджа.

— Ще ми се тях да напъхам в тенджерата — измърмори Данс. — И да пусна газта докрай.

— Този Ройс иска да спре блога значи?

— Да. Доколкото разбирам, е притеснен от обществения отзвук.

— Почти ми дожаля за Чилтън — каза О’Нийл.

— Изкарай десет минути край него и ще си промениш мнението.

Инспекторът се изсмя.

— Аз смятах да ти звъня за друго, Майк. Поканих мама и татко на вечеря. Мама има нужда от подкрепа. Ще се радвам да дойдеш… С Ан и децата.

— Ще опитам — след кратка пауза отвърна О’Нийл. — Затънал съм до гуша в случая с контейнера. А Ан замина за Сан Франциско. Някаква галерия ще прави изложба с фотографиите й.

— Така ли? Чудесно!

Данс си спомни дочутото от разговора му с Ан вчера, когато се канеха да закусват след срещата с Ърни Сийболд. Мнението й за съпругата на О’Нийл беше противоречиво, но фотографският й талант беше безспорен.

Сбогува се с Майкъл и се отправи към колата, изваждайки слушалките. Нуждаеше се от ободряваща музика. Прегледа записите, колебаейки се между келтски и латиноамерикански ритми. Телефонът й пак иззвъня. Беше Джонатан Боулинг.

— Здрасти.

— Всички в Бюрото обсъждат новината за Чилтън. Какво стана? Добре ли е той?

Данс му разказа. Боулинг се зарадва, че никой не е пострадал, но по гласа му личеше, че се е обадил за друго. Попита я:

— Близо ли си до Бюрото, Катрин?

— Не смятах да се връщам. Трябва да взема децата и да поработя малко вкъщи. — Не сподели, че иска да избегне Овърби и Хамилтън Ройс. — Защо?

— Няколко неща. Направих списък с поддръжниците на Чилтън, писали в блога. Добрата новина е, че не са много. Логично. В блоговете са по-активни несъгласните.

— Изпрати ми списъка и ще започна да им се обаждам от къщи. Друго?

— Ще разкодираме компютъра на Травис до час-два.

— Нима? Чудесно! — Тифани — или Бамби — явно е добра хакерка.

— Ще копирам диска му на отделен драйв. Мислех, че ще искаш да го разгледаш.

— И още как! — Хрумна й нещо. — Имаш ли планове за вечерта?

— Не, отложих мечтата да си купя котка, докато приключа с вас.

— Донеси компютъра у дома. Поканила съм мама, татко и неколцина приятели.

— Разбира се.

Продиктува му адреса и затвори.

Застанала до колата в паркинга пред болницата, тя забеляза няколко медицински сестри и санитари да си тръгват. Всички вперваха погледи в нея.

Данс позна един-двама и им се усмихна. Кимнаха й в отговор, но хладно и сдържано. Мислеха си навярно: „Ето я дъщерята на Еди, която май е извършила убийство.“