Джефри Дивър
И няколко червени рози (21)

20.

— Това значи е Катрин Данс. — Голяма длан обхвана нейната, задържа я колкото изисква етикетът и я пусна.

Стори й се странно. Не постави акцента върху показателното местоимение, както се полага, фразата прозвуча по-скоро като констатация. Това е агентът.

Или — това е столът.

Тя обаче прекъсна този ред на мисли, понеже кинесиката не беше приоритет в момента — мъжът не беше заподозрян, а както се оказа, приближен на шефа на Бюрото. Приличният на захванал се с политика ръгбист Хамилтън Ройс работеше в кабинета на главния прокурор в Сакраменто. Когато и двамата седнаха — бяха в кабинета на Чарлс Овърби, Ройс обясни, че е омбудсман.

Данс погледна към Овърби. Примигвайки към Ройс — или от страхопочитание, или от любопитство, а най-вероятно и от двете — той не даде допълнителна информация за поста или мисията на посетителя.

Данс още не беше простила нехайството на шефа си, съдействал неволно — или съзнателно — на тайната операция на Харпър в архива на Бюрото.

Защото е невинна, разбира се. Майка ти не би наранила никого. И ти го знаеш…

Данс се съсредоточи върху Ройс.

— В Сакраменто чуваме добри неща за теб. Разбрах, че владееш до съвършенство езика на тялото.

Широкоплещестият петдесетинагодишен мъж с тъмна, пригладена назад коса носеше едноцветен костюм само с един нюанс по-тъмен от военноморска униформа.

— Следовател съм — вдигна рамене тя. — Просто използвам кинесиката повече от другите.

— Ето, Чарлс започна да омаловажава постиженията си. Прав беше.

Данс се усмихна предпазливо и се запита какво ли всъщност е казал Овърби и колко предпазлив е бил в похвалите или критиките. Повишенията не се раздаваха ей така, естествено. Лицето на шефа й остана безизразно. Колко трудно е да живееш в несигурност.

— Значи само с поглед можеш да разбереш какво си мисля? — жизнерадостно попита Ройс. — Според начина, по който държа ръцете си, накъде гледам, дали се червя или не. Всичко издава тайните ми.

— Малко по-сложно е — ведро отвърна тя.

— Аха.

Всъщност Данс вече го беше преценила донякъде. Определи го като мисловен, сетивен екстроверт. И вероятно макиавелиевски тип лъжец. Затова се държеше предпазливо.

— Е, наистина чуваме добри неща за теб. За онзи случай в началото на месеца… лудия убиец на полуострова. Сложна работа. Но ти успя да закопчаеш престъпника.

— Извадихме късмет.

— Не, не — намеси се бързо Овърби. — Никакъв късмет. Тя го надхитри.

Катрин осъзна, че думата „късмет“ звучи критично спрямо нея самата, Бюрото и Овърби.

— А ти с какво точно се занимаваш, Хамилтън? — не смяташе да използва официалното „господин“ в подобна ситуация.

— О, момче за всичко. Миротворец. Когато щатските агенции, губернаторът, събранието, дори съдът, срещат проблеми, аз се намесвам, анализирам и пиша доклад — обясни той с усмивка. — Много доклади. Надявам се, че някой ги чете. Човек никога не знае.

Много уклончив отговор. Данс си погледна часовника. За разлика от Овърби Ройс забеляза жеста. Това й беше целта.

— Хамилтън е тук във връзка със случая „Чилтън“ — уточни Овърби, погледна към мъжа от Сакраменто за одобрение, после отново насочи поглед към Данс и нареди: — Запознай ни накратко.

— Разбира се, Чарлс — сухо рече тя, отбелязвайки си наум и тона, и фразата „случая Чилтън“. Тя го наричаше „случая с крайпътните кръстове“. Или „случая Травис Бригам“. Вече имаше представа защо е дошъл Хамилтън Ройс.

Данс съобщи за новата жертва — Линдън Стрикланд, обясни как е убит и какво е участието му в блога на Чилтън.

— Значи увеличава обсега на потенциалните жертви? — намръщи се Ройс.

— Така мислим. Да.

— Улики?

— Има. Не много. И нищо не подсказва къде се укрива Травис. Издирват го полицаи от пътния патрул и от шерифството. — Поклати глава. — Няма кой знае какъв напредък. Той не шофира — придвижва се с колело. И не се появява на публични места. Консултантът ни смята, че използва техники от онлайн игрите.

— Кой е консултантът?

— Джон Боулинг. Професор от университета в Санта Крус. Помага ни много.

— При това доброволно, без хонорар — допълни Овърби.

— А каква по-точно е ролята на блога в цялата картина? — попита Ройс.

— Някои коментари са подтикнали момчето към насилие. Станало е жертва на виртуален тормоз.

— И е превъртяло.

— Правим всичко възможно да го открием — намеси се Овърби. — Полуостровът е малък.

Ройс нищо не каза. Но Данс четеше по съсредоточения му поглед, че анализира положението и го пригажда към собствените си цели.

Които най-сетне сподели:

— Катрин, в Сакраменто са обезпокоени от случая. Всички нервничат. Замесени са тийнейджъри, компютри, сайтове. И оръжие. Паралелът с Вирджинския и Колумбийския университет се налага от само себе си… Очевидно колорадските момчета са му кумири.

— Слухове. Не знаем дали е вярно. Написал го е някой в блога, който може и да не го познава.

Веждите му подскочиха, устните му потръпнаха — Данс разбра, че току-що е паднала в ръцете му. С хора като Хамилтън Ройс никога не е ясно дали всички карти са на масата, или играеш покер.

— Този блог… Разговарях с прокурора. Притесняваме се, че докато хората продължават да коментират, седим върху буре с барут. Прав ли съм? Нещо като лавина е. Е, прекалих с метафорите, но схващаш идеята… Дали няма да е по-добре да затворим блога?

— Всъщност вече помолих Чилтън да го спре.

— Нима? — учуди се Овърби.

— И какво каза той?

— Отказа, позовавайки се на свобода на словото.

— Та това е нищо и никакъв блог — изсумтя Ройс. — Не е „Кроникъл“ или „Уол Стрийт Джърнъл“.

— Той не смята така. Разговаряха ли с него от кабинета на прокурора?

— Не. Ако молбата дойде от Сакраменто, може да нарочи нас. И информацията ще изтече към вестниците и телевизията. Репресии. Цензура. И критиките ще компрометират губернатора, конгресмени… Не, няма как.

— Е, Чилтън отказа — повтори Данс.

— Просто се питах — бавно подхвана Ройс с вперени в Катрин очи — дали не разполагаме с нещо, което да ни помогне да го убедим?

— Тоягата или моркова? — бързо попита тя.

Той се засмя. Острият й ум явно го впечатляваше.

— От чутото излиза, че е неподкупен, тоест — морковът отпада.

Данс беше опитала и знаеше, че е прав. Но Чилтън не изглеждаше и податлив на заплахи. Всъщност беше по-скоро от хората, които им се наслаждават. И ги описват в блога си.

Освен това, макар да не харесваше Чилтън и да го смяташе за арогантен и самонадеян — не й харесваше идеята да използва наученото по време на разследването за сплашване. Във всеки случай можеше честно да отговори:

— Не съм открила нищо. Самият Джеймс Чилтън е несъществена част от случая. Той дори не е споменавал момчето. И е изтрил името му. Рубриката „Крайпътни кръстове“ критикува полицията и транспортния отдел. Читателите са се нахвърлили върху Травис.

— Значи не разполагаме с нищо нередно, което да използваме.

Използваме. Ама че странно подбираше думите този човек!

— Не.

— Лошо.

Ройс изглеждаше разочарован. И Овърби го забеляза и нареди:

— Продължавай да търсиш, Катрин.

— Е… — отсече тя. — Работим денонощно да намерим момчето, Чарлс.

— Разбира се. Естествено. Но между другото… — Овърби не довърши.

— Какво? — рязко попита Данс. Гневът от случая с Робърт Харпър изплува на повърхността.

„Внимавай“ — мислено се предупреди.

Овърби изкриви устни в някакво подобие на усмивка.

— Между другото… за всички ще бъде добре, ако Чилтън спре блога. И за нас, и за Сакраменто. Да не говорим за потенциалните жертви, които са коментирали там.

— Точно така — съгласи се Ройс. — Безпокоим се за жертвите.

Сигурно. Но прокуратурата се притесняваше и от обществения натиск, че не прави всичко, за да спре убиеца.

За да приключи разговора и да се върне към работата, Катрин се съгласи:

— Ще те уведомя, ако открия нещо, което бихме могли да използваме, Чарлс.

Ройс примижа. Овърби изобщо не долови иронията и се усмихна.

— Добре.

Телефонът й изжужа. Имаше съобщение. Прочете го, ахна тихо и погледна към Овърби.

— Какво има? — попита Ройс.

— Току-що са нападнали Чилтън. Трябва да вървя.