Джефри Дивър
И няколко червени рози (20)

19.

Джон Боулинг седеше на скърцащия диван в кабинета на Данс. Навил ръкавите на раираната си тъмносиня риза, той не откъсваше очи от принтираните страници от блога на Чилтън, докато двата му телефона звъняха едновременно. Издирваше координатите и имената на хората, чиито адреси им бяха предоставили от хостинг компанията в Сан Хосе.

Притиснал самсунга си между ухото и рамото, Боулинг надраска набързо нещо и извика:

— Намерих още един. СексиГърл е Кимбърли Ранкин, форест Стрийт 128, Пасифик Гроув.

Данс си записа данните и се обади да предупреди момичето и родителите му за опасността, да го убеди да не пуска коментари в „Чилтън Рипорт“ и да го помоли да обясни същото на приятелите си.

Какво ще кажеш, Чилтън?

Боулинг се взираше в компютърния екран. Данс забеляза, че се е намръщил.

— Какво има? — попита.

— Първите коментари в рубриката за крайпътните кръстове са от местни — съученици и жители на полуострова. Сега се включват от цялата страна, дори от други държави. Хора, които нямат представа къде се намира Монтерей, да не говорим какво се е случило и кой е Травис. Нападат го като оси — и него, и полицията, задето не е разследвала инцидента. Нахвърлят се и върху Бюрото.

— Пишат срещу нас?

— Да. Някой съобщава, че агент от Бюрото е разпитвал Травис в дома му, но не го е задържал.

— Откъде са разбрали, че с Майкъл ходихме там?

Той махна към компютъра.

— Природата на звяра. Информацията се разпространява. Навсякъде. Варшава, Буенос Айрес, Нова Зеландия.

Катрин се върна към доклада на криминалистите за последния кръст, открит край опустяло шосе в рядко населената северна част на Монтерей. Никакви свидетели. И почти никакви нови улики. Едно нещо обаче можеше да се окаже полезно. В пробите от почвата бяха открили пясък, нетипичен за района, където беше намерен кръстът. Не можеха обаче да го свържат с конкретно място.

Докато четеше, една мисъл не й даваше покой — коя беше следващата жертва?

Кога се канеше да нападне Травис?

И какъв ли ужасен метод смяташе да използва? Явно залагаше на бавната смърт, сякаш да компенсира дългото мъчение, на което го подлагаха виртуалните му нападатели.

— Още едно име — подвикна Боулинг и го продиктува на Данс.

— Благодаря — усмихна му се тя.

— Дължиш ми почетна значка.

Професорът пак сведе глава над записките си, измърморвайки тихо нещо. Въображението я подвеждаше или наистина го чу да добавя почти негласно: „Или вечеря“?

Реши, че фантазира. И грабна телефона.

— Това са всички засега — отпусна се назад Боулинг.

— Другите не са местни или адресите им не могат да се проследят. Щом ние не можем, и Травис няма да ги открие.

Той се протегна.

— Нетипичен работен ден за университетски преподавател, нали? — попита Данс.

— Определено. — Боулинг я погледна. — А за служител на реда?

— Хмм… също.

— Това е добра новина.

Телефонът й иззвъня. Тя забеляза, че я търсят от вътрешен номер.

— Здрасти, Ти Джей.

— Шефе… — Както често се случваше напоследък, от насмешливия тон на младия агент нямаше и помен. — Чу ли?

 

 

Сърцето й затуптя по-бързо, когато забеляза Майкъл О’Нийл на местопрестъплението.

— Здрасти! Мислех, че съм те изгубила за каузата.

Долови как той леко се сепна. После отвърна:

— Жонглирам с две дини под една мишница. Но това тук — кимна към разлюляната от вятъра полицейска лента — е с предимство.

— Благодаря.

Джон Боулинг се приближи. Катрин го беше помолила да я придружи. Смяташе, че може да й помогне. Най-вече да обсъдят положението, ако Майкъл О’Нийл го няма.

— Как е станало? — попита тя.

— Подредил малък декор да го уплаши. — О’Нийл кимна нагоре към пътеката. — После го догонил и го застрелял.

Стори й се, че Майкъл спести някои подробности заради Боулинг.

— Къде е?

— На десетина метра оттук — посочи инспекторът.

Трупът не се виждаше.

О’Нийл ги поведе по пътеката. След стотина крачки нагоре по възвишението забелязаха къса пътечка, отвеждаща към просека сред дърветата. Минаха под жълтата лента и видяха рози, разпръснати около вкопан в песъчливата почва кръст. Наоколо се търкаляха късове месо. Един кокал. Различиха кървави петна и следи от птици — вероятно лешояди и врани.

— Криминалистите казват, че месото е животинско — обясни О’Нийл. — Навярно говеждо, купено е от магазин. Предполагам, че убитият е тичал по пътеката, забелязал е суматохата и е дошъл да види какво става. Уплашил се е и е избягал. Травис го е настигнал по средата на пътеката.

— Как се казва жертвата?

— Линдън Стрикланд. Адвокат. Живее наблизо.

— Почакай — присви очи Данс. — Стрикланд… Май беше писал нещо в блога.

Боулинг отвори раницата си и извади дузина разпечатки.

— Да. Но не в рубриката за крайпътните кръстове. Написал е коментар на статията за завода за пречистване на морска вода. Подкрепя Чилтън.

Подаде й принтираното копие:

Отговор до Чилтън от Линдън Стрикланд

„Отворихте ми очите по този проблем. Нямах представа, че някой ходатайства. Прегледах проекта, предоставен на Общинската комисия по планиране, и твърдя, че макар като адвокат да съм запознат с екологичното законодателство, документът ми се стори изключително неясен. Смятам, че се нуждаем от повече прозрачност, за да дискутираме по-задълбочено темата.“

— Откъде е разбрал Травис, че Стрикланд ще се появи тук? Мястото е безлюдно — недоумяваше Данс.

— Това са пътеки за джогинг. Обзалагам се, че Стрикланд е споменал в някой форум колко обича да тича тук.

Споделяме твърде много информация онлайн. Твърде много.

— Но защо го е убил?

Боулинг сякаш обмисляше нещо.

— Какво има, Джон? — попита Данс.

— Само идея, но… нали помниш, че Травис е маниак на компютърните игри?

Катрин обясни на О’Нийл, че Травис обича мултиплеърните ролеви игри онлайн.

— Един от аспектите на тези игри е развитието. Героят набира сили, завоеванията му се увеличават. Иначе няма начин да успееш… С оглед на този класически модел, смятам, че Травис увеличава обхвата на потенциалните си мишени. Първо бяха хора, нападнали го директно в блога. Сега включва всички, които подкрепят Чилтън, дори коментарите им да нямат връзка в рубриката за крайпътните кръстове.

Боулинг сведе очи към късовете месо и следите от птиците по песъчливата почва.

— Броят на потенциалните жертви се увеличава неимоверно. Заплашените са стотици. Ще прегледам адресите на всички, написали макар и бегло благосклонни коментари за Чилтън.

Лошите новини нямаха край.

— Сега ще огледаме тялото, Джон — каза Данс. — Върни се в колата.

— Разбира се.

Боулинг прие с облекчение вестта, че не се налага да участва в това.

Данс и О’Нийл закрачиха през дюните към мястото, където лежеше убитият.

— Как върви случаят с контейнера?

— Напредваме — усмихна се уморено Майкъл. — „Вътрешна сигурност“, ФБР, митниците… всички се включиха. Как казват… човек се издига до нивото на собственото си нещастие? Понякога ми се иска пак да седя в патрулка и да пиша глоби.

— „Ниво на компетентност“ — поправи го Данс. — И всъщност ще ти писне да попълваш талони.

— Така е.

След кратка пауза О’Нийл попита:

— Как е майка ти?

Пак този въпрос. Тя се накани да си лепне фалшива усмивка, но си спомни с кого разговаря. Понижи глас:

— Не ми се обажда, Майкъл. Когато намериха Пфистър и втория кръст, аз веднага си тръгнах от съда. Нищо не й казах. Обидена е. Знам.

— Нае й адвокат — един от най-добрите на полуострова. И той я освободи под гаранция, нали?

— Да.

— Направила си всичко възможно. Не се притеснявай. Може би просто не иска да те ангажира. Заради случая с Травис.

— Може би.

— Но не го вярваш. Убедена си, че ти е сърдита. И смята, че си я предала — засмя се Майкъл.

Тя вдигна рамене. Спомни си как като беше малка, строгата жена ставаше студена и недостъпна и при най-малката пакост. Не само на шега баща й наричаше Еди „сержанта“.

— Майки и дъщери — проточи О’Нийл, сякаш прочел мислите й.

Данс кимна на хората от съдебна медицина, които поставяха зелен чувал до тялото, фотографът тъкмо беше приключил. Стрикланд лежеше по корем в окървавено спортно облекло. Беше прострелян отзад. Веднъж в гърба и веднъж в главата.

— Открихме това. — Един от медиците запретна дрехата. Върху гърба на мъжа беше издълбано грубо копие на лице, напомнящо маската. Кетцал, демонът от „Дименшън Куест“. Ето какво се въздържаше да спомене О’Нийл пред Боулинг.

— След като е умрял? — попита Данс.

— Да.

— Свидетели?

— Не — отвърна полицаят от шерифството. — Работниците, които строят новата магистрала на половин километър оттук, са чули изстрелите. Те се обадиха. Но никой не е видял нищо.

— Не открихме почти никакви следи, сър — подвикна един от криминалистите.

О’Нийл кимна и с Данс се запътиха към колите си.

Катрин забеляза Боулинг до аудито. Стоеше със скръстени ръце и изправени рамене. Несъмнен сигнал за напрежение. И как иначе край място, където е имало убийство.

— Благодаря, че дойде, Джон — каза му тя. — Не беше длъжен. Но се нуждаех от мнението ти.

— Разбира се — отвърна той стоически.

Данс се почуди дали някога е попадал на местопрестъпление.

Телефонът й иззвъня. Видя името и номера на Чарлс Овърби. Беше му съобщила за убийството. Сега се налагаше да дава обяснения, че жертвата не е подлагала Травис на виртуален тормоз, а е невинен страничен наблюдател. Хората щяха да изпаднат в още по-голяма паника.

— Здравей, Чарлс.

— На местопрестъплението ли си, Катрин?

— Да, изглежда…

— Хванахте ли момчето?

— Не. Но…

— Добре. По-късно ще ми разкажеш подробностите. Възникна проблем. Връщай се незабавно.