Джефри Дивър
И няколко червени рози (19)

18.

Джеймс Чилтън отдъхваше от кръстоносния поход срещу корупцията и пороците.

Помагаше на приятел да се нанесе в новия си дом.

След разговора с полицая от шерифството Катрин Данс се обади у Чилтън и Патриша я упъти към това скромно, бежово калифорнийско ранчо в покрайнините на Монтерей. Данс паркира до товарния камион, извади слушалките от ушите си и слезе от колата.

Потен, в джинси и тениска, Чилтън тътреше голям фотьойл по стъпалата пред къщата. Мъж с шорти и памучно поло мъкнеше купчина кашони. Табела в предния двор съобщаваше: „Продадено“.

Чилтън слезе по стъпалата и тръгна към алеята, оградена с бордюр и саксии с цветя. Приближи се до Данс, избърса чело и кимна извинително към прашната си длан.

— Пат ми се обади, агент Данс. Пак ли има проблем с интернет адресите?

— Не. Получихме ги. Благодаря. Идвам за друго.

Мъжът с полото застана до Чилтън, измервайки Данс с дружелюбен, любопитен поглед.

Чилтън го представи. Казваше се Доналд Хокън.

Прозвуча й познато. После си спомни, че го е срещала в блога на Чилтън в рубриката „На домашния фронт“. Раздел „Лични новини“. Чилтън съобщаваше, че Хокън се връща в Монтерей след престой в Сан Диего.

— Ден за пренасяне — каза тя.

— Агент Данс разследва случая, свързан с форума на „Чилтън Рипорт“ — обясни блогърът.

Хокън — с поддържана фигура и приятен загар — кимна съчувствено.

— От новините научих, че още едно момиче е пострадало.

Тя само поклати глава, както винаги нащрек да не даде излишна информация дори пред загрижени граждани.

Блогърът обясни, че семействата са били много близки допреди няколко години. Жените им организирали събирания, мъжете редовно ходели на голф — на анемичното игрище в Пасифик Гроув и при по-специални случаи, на „Пебъл Бийч“. Преди три години Хокън се преместил в Сан Диего, но наскоро се оженил повторно, решил да продаде компанията си и да се върне.

— Ще ми отделите ли минута-две? — попита Данс.

Хокън се запъти към камиона, а Чилтън и Катрин — към служебната й „Краун Виктория“. Чилтън застана очаквателно, задъхан от пренасянето.

— Току-що ми се обадиха от шерифството. Патрулните полицаи да открили нов кръст. С днешна дата.

— О, не! А Травис?

— Нямаме представа къде е. Изчезна. И вероятно е въоръжен.

— Чух — сбърчи чело Чилтън. — Откъде е взел оръжието?

— Откраднал го от баща си.

— Миналата година атакувах поддръжниците на Втората поправка — ядосано рече блогърът. — И получих безброй заплахи.

— Господин Чилтън, искам да спрете блога — нареди Данс.

— Какво?

— Докато го заловим.

Той се изсмя, сякаш е предложила нещо невъзможно.

— Абсурд!

— Чели ли сте коментарите?

— Чета ги, разбира се. Нали аз поддържам блога.

— Стават все по-злостни. Да не насъскваме допълнително Травис.

— Отказвам категорично. Няма да ме принудите да замълча.

— Но Травис избира имената на жертвите от блога. Разучава ги, разбира страховете, слабите им места. И къде живеят.

— Хората не бива да дават лична информация в публични сайтове. Посветил съм цяла рубрика на тази тема.

— Но те го правят. — Данс се опитваше да не издава отчаянието си. — Моля ви за съдействие.

— Съдействах ви. Но повече не мога да направя.

— Няма да е фатално, ако спрете за няколко дни.

— А ако не го намерите?

— Пак ще пуснете блога.

— Или ще дойдете да молите за още неща.

— Поне блокирайте личните коментари. Така няма да има нови участници под заплаха. Ще ни улесни много.

— Репресиите не водят до нищо добро — измърмори той, като я гледаше в очите. Мисионерът отново се обади.

Катрин Данс заряза стратегията на Боулинг да ласкае егото на Чилтън.

— Бива те по лозунгите: „Свобода“, „Истина“, „Не на репресиите“ — ядосано рече. — Но това момче се опитва да убива. Господи, да бъдем реалисти! Да не политизираме проблема.

— Работата ми е да давам гласност на общественото мнение — спокойно я прекъсна той. — Първата поправка… Сега ще ми напомниш, че си била репортерка и си сътрудничила на полицията. Но има разлика. Зависела си от големите пари, от рекламодателите, от онези, които са държали в джоба си шефовете ти. Аз не съм длъжен на никого.

— Не те моля да престанеш да пишеш за престъпленията. Следвай каузата си. Просто не приемай лични коментари. И без това никой не борави с факти. Само дрънкат. И половината от приказките са лъжи. Слухове, брътвежи.

— И няма значение какво мислят? — попита той; не беше ядосан, всъщност спорът сякаш му доставяше удоволствие. — Мненията им са безсмислени? Само образованите и интелигентните — и умерените — имат право да коментират? Е, добре дошла в новия свят на журналистиката, агент Данс. Светът на свободния обмен на идеи. На дневен ред вече не са големите вестници и маститите публицисти. А хората. Не, няма да спра блога и няма да прекратя форумите. — Чилтън погледна към Хокън, който сваляше друг фотьойл от камиона. — А сега ме извини.

И той се отправи към камиона като мъченик, крачещ към кладата, но защитил с пламенно слово каузата, в която, макар и единствен, вярва горещо.

 

 

Като всички на полуострова — поне на възраст над шест и с достъп до медиите — Линдън Стрикланд беше чувал за случая с крайпътните кръстове.

И като повечето читатели на „Чилтън Рипорт“ беше ядосан.

Четирийсет и една годишният адвокат слезе от колата и заключи вратите. Както обикновено смяташе по обяд да потича по пътеката край Севънтийн Майл Драйв — живописното шосе, свързващо Пасифик Гроув и Кармел, виещо се край вилите на звезди и крупни бизнесмени и игрището за голф „Пебъл Бийч“.

Дочу шума от строежа на новата магистрала, която щеше да прекосява полята източно от Салинас. Напредваха бързо. Стрикланд представляваше неколцина дребни собственици, чиято собственост бе отнета в името на новото шосе. Съдеше щата и могъщата „Авери Кънстракшън“, изправен срещу цялата им армада адвокати. Съвсем логично изгуби делото миналата седмица. Но съдията върна за доразглеждане жалбата на клиентите му срещу събарянето на домовете им. Водещата адвокатска кантора на ответника побесня от временното отлагане.

Линдън Стрикланд, от друга страна, беше на седмото небе.

Мъглата ставаше все по-плътна и в хладния ден пътеката беше изцяло на негово разположение.

Ядосан.

Стрикланд четеше коментарите на участниците във форума на „Чилтън Рипорт“. Травис Бригам беше смахнато момче, издигнало в култ убийците от Колумбийския университет и Вирджинския технически институт, дебнеше момичетата нощем, беше правил опит да удуши брат си Сами и го увредил психически, беше блъснал умишлено в скалата колата на съученичката си при някакъв налудничав ритуал и беше убил две момичета.

Как, по дяволите, всички са пропуснали сигналите за опасност, които момчето е излъчвало? Родителите му, учителите… приятелите.

От маската, която видя сутринта в интернет, още го полазваха тръпки. По гърба му пробяга хлад.

Убиецът с маската…

И сега момчето се разхождаше необезпокоявано из Монтерей и си разчистваше сметките с всички, нападнали го в блога.

Стрикланд четеше редовно „Чилтън Рипорт“. По някои теми не беше съгласен с Чилтън, но блогърът винаги действаше разумно и аргументираше солидно, интелигентно позицията си. Макар да се противопоставяше на абортите например, написа коментар срещу смахнатия Фиск, призовал прекъсващите бременност лекари да бъдат убивани. Стрикланд често представляваше „Планирано майчинство“ и други фондации, подкрепящи правото на избор, и остана впечатлен от балансираните му възгледи.

Блогърът критикуваше и проекта за пречистване на морска вода. Адвокатът споделяше мнението му и се бе срещнал с потенциален клиент — екологична организация, която искаше да заведе дело за забрана на завода. Стрикланд написа и коментар в подкрепа на блогъра.

Тичешком заизкачва хълма — най-трудната отсечка от трасето. Оттам нататък пътеката се спускаше надолу. Изпотен, с разтуптяно сърце… той беше въодушевен от издръжливостта си.

Малко преди върха на хълма нещо привлече погледа му. Червено петно край пътеката и суматоха край него. Какво ли ставаше? Спря хронометъра и закрачи бавно през камъните, където беше забелязал аленото петно, изпъкващо ярко върху песъчливата почва, осеяна с кафяви и зелени треви.

Сърцето му заудря силно в гърдите — този път не от умора, а от страх. Веднага се сети за Травис Бригам. Но момчето набелязваше само онези, които го нападаха в интернет. Той не беше писал нищо за него.

Спокойно.

Все пак извади телефона си, готов при нужда да набере 911.

Присви очи и застина. Какво беше това, по дяволите?

— Мамка му — промърмори.

На земята бяха разхвърлени парчета месо, обградени от листа от рози. Три огромни, грозни птици — навярно лешояди — разкъсваха трескаво и лакомо месото. Наблизо се въргаляше окървавен кокал. Няколко врани го кълвяха предпазливо, откъсваха парченца и се оттегляха.

Стрикланд се взря, приведен напред, и забеляза още нещо в центъра.

Не!… В песъчливата почва беше забит кръст.

Разбра, че Травис Бригам е наоколо. С биещо като чук сърце адвокатът огледа храстите, дърветата и дюните. Можеше да се крие навсякъде. Нямаше никакво значение, че не е написал нито дума за момчето.

Линдън Стрикланд се сети за зловещата маска, запечатала се в съзнанието му като емблема на нападателя. Той се обърна и се втурна надолу по пътеката.

Беше изминал десетина крачки, когато някой изскочи от храстите и се затича бързо след него.