Джефри Дивър
И няколко червени рози (18)

17.

В осем сутринта Катрин Данс влезе в кабинета си и се усмихна на Джонатан Боулинг, който, надянал гумени ръкавици, тракаше върху клавиатурата на компютъра на Травис.

— Знам какво да правя — ухили се той. — Гледам „От местопрестъплението“.

— Хей, шефе, трябва да направим сериал и за нас — подхвърли Ти Джей от масата, която бе сбутал в ъгъла — плацдарма, откъдето се мъчеше да издири произхода на зловещата маска пред прозореца на Кели Морган.

— Добра идея — подхвана Боулинг шегата. — Сериал за кинесиката… Ще го наречете „Четецът на тялото“. Може ли да ме използвате като гостуваща звезда?

Макар да не й беше до шеги, Данс се засмя.

— Аз ще съм младият единак, който винаги флиртува с красивите агентки — продължи Ти Джей. — Ще наемем ли красиви агентки, шефе? Не че ти не си. Но знаеш какво искам да кажа.

— Как върви работата?

Боулинг докладва, че суперкомпютърът засега не е успял да разбие защитния код на Травис.

Един час или триста години…

— Остава ни да чакаме.

Той свали ръкавиците и се зае отново да проследява самоличността на застрашените участници във форума на блога.

— Рей? — обърна се Данс към мълчаливия Каранео, който още преглеждаше листовете със записки и скици от стаята на Травис.

— Пълно е с врели-некипели, мадам. Неразбираеми езици, цифри, космически кораби, дървета с лица, извънземни… Рисунки на разрязани тела, сърца, органи… Бъркотия.

— Да споменава някакви места?

— Да. Само дето не са на земята.

— Ето още имена — подаде й Боулинг лист с нови шест адреса.

Данс потърси телефоните в щатската база-данни и се обади да ги предупреди.

Компютърът й сигнализира, че е получила нов имейл. Подателят я изненада. Майкъл О’Нийл. Явно наистина беше зает. Рядко й пишеше, предпочиташе да говорят лично.

„К.,

За съжаление огън гори под краката ни — заради изчезналия контейнер. От «Вътрешна сигурност» нервничат.

Ще ти помагам за Травис Бригам — ще наглеждам криминалистите и ще се появявам, когато мога — но повече време ще отделям на другия случай. Съжалявам.

М.“

Индонезийският контейнер. Явно не можеше повече да отлага случая. Изпита разочарование. Защо точно сега? Въздъхна. Почувства се самотна. През последните седмици, преследвайки убиеца Дж. Доу и Травис Бригам, с О’Нийл бяха заедно почти по цял ден. Дори със съпругата си той се виждаше по-рядко.

Наистина се нуждаеше от опита му. И не се срамуваше да признае, че ще й липсва присъствието му. Разговорите с него, споделените размисли и събития й действаха като балсам за душата. Но случаят с контейнера несъмнено беше важен и този довод й стигаше. Набързо написа отговор.

„Късмет! Ще ми липсваш.“

После върна назад и изтри последните две думи. Накрая се получи следното:

„Късмет. Ще поддържаме връзка.“

После забрави за О’Нийл.

В кабинета й имаше малък телевизор. Беше пуснат. Данс погледна към екрана и примигна шокирано. Показваха дървен кръст.

Имаше ли връзка със случая? Нов мемориал ли бяха открили?

После камерата се премести и на фокус изникна преподобният Самюъл Фиск. Предаваха протеста срещу евтаназията, който, със свито сърце отбеляза Данс, вече беше взел на прицел майка й. Един от протестиращите държеше кръста.

Усили звука. Репортерът питаше Фиск дали наистина е призовал за смъртно наказание на лекарите, извършващи аборти, както твърди „Чилтън Рипорт“. Мъжът впери леден, пресметлив поглед в обектива и обясни, че либералната медия е изопачила думите му.

Спомни си цитата в „Чилтън Рипорт“. Призивът за смъртно наказание звучеше съвсем категорично. Почуди се дали Чилтън ще реагира.

Намали звука на телевизора. В Бюрото си имаха достатъчно проблеми с медиите. Чрез информатори, изтекла информация и всякакви други магически начини за сдобиване с подробности по криминалните случаи журналистите бяха научили и раздухали историята за кръстовете, оставяни от гимназист като прелюдия към убийство. Линиите на Бюрото прегряха от обаждания за „Убиецът с маската“, „Уеб-убиец“ и „Убиецът с кръстовете“ (макар Травис да не бе успял да убие жертвите си и в случая да нямаше директно замесени сайтове).

Телефоните звъняха непрекъснато. Дори любителят на публични изяви Овърби заприлича, както остроумно и нехайно се изрази Ти Джей, „на плачеща Овърба“.

Катрин Данс завъртя стола и се взря през прозореца към разкривения дънер, започнал живота си като отделни дървета, слели се постепенно в един по-силен, двоен ствол. Тя често съзерцаваше възлестия чвор точно пред стъклото като някаква форма на медитация.

Сега обаче нямаше време за размисли. Обади се на Питър Бенингтън за резултатите от анализа на втория кръст и уликите, събрани в дома на Кели Морган.

Розите край втория кръст бяха овързани със същия материал, използван в цветарския магазин до работното място на Травис, но нищо повече. Парченцето, което Майкъл О’Нийл беше откъснал от сивия пуловер с качулка в дома на семейство Бригам, се беше оказал почти идентичен с открития край втория кръст. Късчето кафява хартия от гората, посочена им от Кен Пфистър, беше от опаковка бонбони М&М — Катрин знаеше, че Травис ги купува. Зърното, намерено на местопрестъплението, се оказа овес, използван в „Бейгъл Експрес“ за направата на специален вид гевреци. В дома на Кели Морган момчето не беше оставило никакви следи или отпечатъци, освен листо от цвят на роза, което съвпадаше с букета до втория кръст.

Маската беше ръчно изработена, но лепилото, хартията и мастилото бяха най-обикновени и следователно не можеха да се проследят.

Химикалът, използван при опита за убийство на Кели Морган, беше хлорин — гибелна субстанция, позната още от Първата световна война.

— Приятелка на Кейтлин спомена, че го е купил от неонацистки сайт — обясни Данс на Бенингтън.

— Съмнявам се — отвърна шефът на лабораторията. — По-скоро го е взел от нечия кухня.

— Какво?

— Използвал е домашни препарати за почистване. — Специалистът уточни, че трябват само няколко прости съставки, налични във всяка бакалия и супермаркет. — Но не намерихме шишета или бутилки, които да ни подскажат точния източник.

Нищо на местопрестъплението или около него не подсказваше къде се крие момчето.

— Дейвид намина преди малко край къщата ти.

Данс се поколеба.

— Дейвид…

— Рейнолдс. Работи при криминалистите.

Ясно — младият, напорист полицай.

— Събра клоните от задния ти двор. Но още не сме определили дали са оставени умишлено, или е съвпадение. Рейнолдс каза, че не открил други следи.

— Ранобуден е, аз поех в седем.

— Допреди два месеца пишеше глоби за превишена скорост, а сега май е хвърлил око на моето място — през смях обясни Бенингтън.

Данс му благодари и се сбогуваха.

Вгледа се безпомощно в снимката на маската. Изглеждаше ужасно — жестоко и страшно. Данс взе телефона и се обади в болницата. Представи се. Попита как е Кели Морган. „Без промяна“, уведоми я медицинската сестра. Все още била в кома. Вероятно щяла да оживее, но не се знаело кога ще дойде в съзнание и дали няма да остане инвалид.

Катрин Данс остави слушалката с въздишка.

И се ядоса.

Грабна пак телефона, намери номера в бележника си и занатиска яростно бутоните.

Ти Джей забеляза настървението, потупа Джон Боулинг по ръката и прошепна:

— Олеле!

Джеймс Чилтън отговори при третото позвъняване.

— Катрин Данс е. От Бюрото по разследване.

Кратка пауза. Чилтън явно си спомни коя е… и се зачуди защо го безпокои отново.

— Здравейте, агент Данс. Разбрах за новия случай.

— По същество, господин Чилтън. Спасихме жертвата — гимназистка — проследявайки псевдонима й. Отне ни много време и усилия да разберем самоличността и адреса й. Пристигнахме в дома й половин час преди да умре. Спасихме я, но е в кома и може да не се възстанови.

— Наистина съжалявам.

— По всичко личи, че нападенията ще продължат. — Данс му каза за откраднатите букети.

— Дванайсет? — смая се той.

— Няма да спре, докато не си разчисти сметките с всички, които са го нападали в блога. Пак ще ви помоля да ни дадете интернет адресите на участниците във форума.

— Отказвам.

По дяволите! Данс се разтрепери от гняв.

— Ако го направя, ще злоупотребя с доверието им. Не мога да предам читателите си.

Старата песен…

— Вижте… — измърмори Катрин.

— Изслушайте ме, агент Данс… Запишете си името на хоста ми — „Сентрал Калифорния Интернет Сървисис“. В Сан Хосе. — Той й продиктува адреса и телефонния номер.

— Ще им позвъня да им съобщя, че не възразявам да ви дадат адресите на всички, писали в блога. Но не отговарям, ако поискат съдебна заповед. Това си е тяхна работа.

Данс замълча. Не беше запозната с техническата страна, но той явно се беше съгласил да изпълни молбата й, спасявайки същевременно журналистическата си чест.

— Благодаря.

Затвори телефона и подвикна на Боулинг:

— Май имаме шанс да узнаем интернет адресите.

— Какво?

— Чилтън си промени мнението.

— Страхотно! — усмихна се той като момченце, сдобило се с билети за важен футболен мач.

Данс изчака малко и се обади на компанията в Сан Хосе. Съмняваше се, че Чилтън е разговарял с тях и ще й предоставят информацията без съдебна битка. За нейна изненада обаче представителят на компанията каза:

— О, току-що се чух с господин Чилтън. Приготвих адресите, които ви трябват. Ще ви ги изпратим.

С широка усмивка Данс продиктува имейл адреса си.

— Тръгнаха. През няколко часа ще проверявам блога и ще ви пращам новите адреси.

— Спасявате им живота… буквално.

— Става дума за онова момче, което си разчиства сметките, нали? — мрачно попита мъжът. — Сатанистът? Наистина ли са открили биологични оръжия в шкафчето му?

„Божичко!“ — рече си Данс. Слуховете се разпространяваха по-бързо от горски пожар.

— Засега нямаме точна представа — както винаги неангажиращо отбеляза тя.

След няколко минути компютърът й сигнализира за нов имейл.

— Ето ги — каза на Боулинг.

Той се изправи и застана зад нея. Наведе се, подпрял ръка на облегалката на стола й. Усети деликатния аромат на афтършейв. Приятно.

— Добре. Това, разбира се, са компютърни адреси. Трябва да се свържем с всички интернет доставчици и да разберем имената и истинските координати. Веднага се заемам.

Данс принтира списъка с около трийсет адреса и му го подаде. Той се върна в своя ъгъл на леговището и седна пред компютъра си.

— Май се добрахме до нещо, шефе. — Ти Джей разпращаше снимки на маската из уебсайтовете и блоговете и питаше дали на някого му говори нещо. Прокара ръка през къдравата си червена коса и продължи: — Похвали ме.

— Какво откри?

— Маската прилича на герой от компютърна игра. Кетцал.

— Какво?

— Така се казва. Демон е. Очите му пускат лъчи, с които изпепелява хората. Издава само стенания, понеже някой му е зашил устните.

— Значи си разчиства сметките с онези, които могат да общуват.

— Не съм му правил психоанализа, шефе — каза Ти Джей.

— Честен, както винаги — усмихна се Данс.

— Играта — продължи той — се казва „Дименшън Куест“.

— МОРИ — обяви Боулинг, без да откъсва поглед от компютърния екран.

— Какво?

— Мултиплеърна онлайн ролева игра. Наричам ги морита. А „Дименшън Куест“ е най-популярната.

— Ще ни помогне ли?

— Не знам. Ще видим, когато влезем в компютъра на Травис.

Допадна й увереността му — „когато“, а не „ако“. Облегна се назад, взе телефона и се обади на майка си. Тя пак не вдигна.

Накрая набра баща си.

— Здрасти, Кейти.

— Как е мама, татко? Не ми се обажда.

— О… — поколеба се той. — Притеснена е, разбира се. Май с никого не й се говори.

Данс си спомни колко дълго разговаря Еди със сестра й Бетси вчера.

— Нещо ново от Шийди?

— Не. Каза, че прави проучване.

— Татко, мама не е казала нищо, когато са я арестували, нали?

— На полицаите?

— Или на Харпър, прокурора?

— Не.

— Добре.

Прииска й се да го помоли да й даде майка й. Но нямаше да понесе отказа. Затова ведро продължи:

— Нали ще дойдете на вечеря днес?

Той я увери, че непременно ще дойдат, макар в тона му да усети несигурност.

— Обичам те, татко. Предай поздрави на мама.

— Чао, Кейти.

Данс се взира в телефона няколко минути. После се отправи към кабинета на шефа. Влезе, без да почука.

Овърби тъкмо оставяше слушалката. Кимна към телефона.

— Някакъв резултат от уликите в дома на Кели Морган? Нещо за веществото? Обадиха се от новинарския канал.

Катрин затвори вратата. Овърби я изгледа неспокойно.

— Не е биологично оръжие, Чарлс. Слухове са.

Тя изреди новите насоки — маската, щатското возило, информацията от Кейтлин Гарднър, че Травис обича крайбрежието, препаратите за почистване.

— И Чилтън съдейства. Даде ни интернет адресите на участниците във форума.

— Добре.

Телефонът на Овърби иззвъня. Той го погледна, но остави асистентката да вдигне.

— Знаеше ли, че се канят да арестуват майка ми, Чарлс?

— Аз… не, разбира се — примигна той.

— Какво ти каза Харпър?

— Че проверява натовареността на Бюрото — отбранително избъбри той. — Както ти казах вчера.

Не можа да разбере дали лъже. И знаеше защо — нарушаваше първото правило в кинесиката: „Не действай емоционално“. Затова не можеше да определи дали шефът я е предал.

— Преглеждал е папките да провери дали съм променила нещо в случая „Милър“.

— Не ме е уведомил.

Напрежението растеше.

Ала Овърби го разсея с усмивка:

— Не се безпокой, Катрин. Ще се поровят и ще прекратят разследването. Няма от какво да се притесняваш.

Дали знаеше нещо?

— Защо смяташ така, Чарлс? — нетърпеливо попита тя.

— Защото е невинна, естествено — изненадано отвърна той. — Майка ти не би наранила никого. И ти го знаеш.

 

 

Данс се върна в „Женското крило“. Влезе в кабинета на агент Кони Рамирес — ниска, пищна жена с латиноамериканско потекло с черна като катран коса. Четирийсет и една годишната Рамирес беше най-поддържаната жена в местното управление и един от най-тачените агенти в Бюрото. Предлагаха й високи постове в щабквартирата на Бюрото в Сакраменто — от ФБР също се опитваха да я привлекат, но родът й беше пуснал дълбоки корени тук (предците й бяха местни фермери) и никой не можеше да я откъсне от родната земя. Бюрото на агент Рамирес беше съвсем различно от нейното — подредено и безупречно чисто. По стените имаше доста снимки, но най-големите бяха на децата й — три изпънати като пружини момчета — и на Рамирес и съпруга й.

— Здрасти, Кони.

— Как е майка ти?

— Можеш да си представиш.

— Ама че глупост са измислили — каза тя с едва доловим мелодичен акцент.

— Всъщност дойдох да те моля за услуга. Голяма.

— Каквото е по силите ми. Знаеш.

— Наех Шийди.

— А, трепачът на ченгета!

— Но ми трябват някои подробности. Помолих Хенри да разгледам списъка с посетители в болницата от деня, когато Хуан умря, но той твърдо отказа.

— Как така? Нали сте приятели?

— Харпър го е наплашил.

— Искаш да опитам аз? — разбиращо закима Рамирес.

— Ако може.

— Ще поема натам веднага, щом разпитам този свидетел. — Тя почука по папката с документи за нашумелия случай с наркотици.

— Нямаш равна.

— Представям си как бих се чувствала на твое място. Ще отида в болницата и ще стисна Харпър за гушата.

Заплашителният тон на Рамирес извика усмивка по лицето на Данс. Запъти се към кабинета си. Телефонът й иззвъня. Видя надписа „Шерифство“. Надяваше се да е О’Нийл.

Не беше. Полицаят се представи и продължи:

— Агент Данс, опасявам се, че имам лоша новина.